Невена Ангелова е родена през 1974 г. в Бургас. Завършва Националната художествена академия в София (специалност „Книга и печатна графика“), в която към днешна дата е асистент по рисуване. В областта на изкуството на книгата е реализирала визията на десетки печатни издания с издателствата „Жанет 45“, „Знаци“, „Фабер“, „Ина“, „Колибри“, „Поляна“ и френското издателство „Еличка“ („Éditions Élitchka“). Участвала е в множество международни фестивали и панаири на книгата, между които Foire du Livre de Bruxelles; Le livre sur la place, гр. Нанси, Франция и др. През 2021 г. илюстраното от нея издание „Кой припка за рибка“ (автор Петя Александрова, издателство „Ина“) е включено в престижната селекция White Ravens на Международната детско-юношеска библиотека в Мюнхен. Носител е на Националната награда „Константин Константинов“ в категория „Илюстратор“ за 2022 г. Има няколко самостоятелни изложби. Автор е на научната публикация „Универсалният език на личното и хармонизирането на опозициите чрез рисунката в скулптурните ансамбли на Марисол Ескобар“ (2023).
През последните години си извоювахте място сред най-добрите художник-илюстратори в България... Родена сте в семейство на писателка и художник. Съчетаването на двете професии ли определи Вашия избор да сте визуален посредник между книгата и читателя?
Майка ми е писателка, тя е известният човек в семейството. Казвам го с усмивка. Всъщност в моето детство тя беше начална учителка, чиито ученици се отличаваха винаги. Имаше завидна библиотека-океан и две издадени съвсем скромни на вид стихосбирки. Бях вече студентка в Академията, когато тя се престраши да публикува първата си повест. Баща ми през годините е бил заварчик-корабостроител, куклоконструктор в куклен театър… В един период работеше по реставрацията на фасадните елементи на бургаска къща, красавица от началото на XX век, дело на емблематичния италиански архитект Рикардо Тоскани. В свободното си време се занимаваше с дърворезба и художествена фотография. Макар и непрофесионалист, е създал изумителни неща, най-любимо от които ми е авторският му шах. Родителите ми ненатрапчиво подкрепяха мечтата ми да бъда художник и аз неусетно станах такъв. Най-голямото, което научих от тях обаче е да знам какво значи щедрост на духа. А иначе приемам себе си като художник, изкушен да твори в няколко посоки, едната от които е изкуството на книгата.
Има ли специфични качества за един художник илюстратор, които да го отличават от качествата на един добър художник, който не се занимава с илюстрации?
Изкуството на илюстрацията не се заключава в поставяне на хубави картинки между страниците, дори да са изключително майсторски. Наистина трябват специални качества, да, и то в добра комбинация. Освен художнически умения и вкус, добро вслушване в същността на текста, чувствителност към авторовия език, трябва интелигентност и дисциплина, с която да премериш какво и как да кажеш, за да не изпаднеш в тавтология или буквализъм спрямо разказа. Книгата изисква особен вид партньорство, в което като художник да намериш деликатния баланс – едновременно да изявиш творческата си неповторимост, без да заглушиш или ощетиш текста.
Според Вас до каква степен посланието и въздействието на една книга зависи от илюстрациите?
По традиция се счита, че илюстрацията принадлежи на текста, подчинява му се, като го доизговаря на друг, визуален език. Дори в по-модерното разбиране за целостта на книгата с всичките ѝ компоненти, графичният облик е изключително важен, но писаното произведение все пак остава скелетът на книгата. Без картинки може, без текст – не. В повечето случаи (защото вече съществуват и други книги). Вярвам, че силата на илюстрацията е да подчертава словесното въздействие, да изтъква, да осветява скрити смисли, да добавя нови аналогии, а не да съществува само като естетически елемент.
Има ли понякога напрежение между писател и художник – кой ще „открадне вниманието“?
Никога не съм усещала такава борба за внимание. Напрежението между писател и илюстратор може да стане по-скоро заради различните виждания по отношение на графичната концепция, образност, конкретен персонаж, естетика. Но не съм чула досега художник да предявява изисквания за корекции в текста, претенциите са винаги еднопосочни. Обаче в практиката ми се е случвало нещо невероятно – авторката по собствено желание промени написаното, за да го напасне по-добре към предложената от мен визия на персонажа, Топлото човече.
Налага ли се винаги да надничате през очите на дете, когато създавате илюстрациите си за деца, или следвате вашите си визуални идеи и вкус?
Мога да отговоря с думите на Астрид Линдгрен: „Пиша, за да забавлявам детето в мен. Но желанието ми е историите ми да развличат по същия начин и другите деца“. Опитвам се да съчетая вълненията на детето в мен с тези на художника в мен.
Коя е книгата, нарисувана от Вас, с която се гордеете?
„Ослепително“ на Мирча Картареску („Фабер“, 2012). Не защото съм толкова удовлетворена от корицата (дори напротив, периодично си казвам: „Сега щях да я направя доста по-добре“), а заради неописуемото вълнение да се опитам да придам визуален еквивалент на творба от такава висота.
Ако ни позволите да надникнем в ателието Ви, може ли да кажете с какви материали обичате да работите?
Както в илюстрациите си, така и в картините си обичам играта между рисуван образ и триизмерни обекти, вградени в изображението – метални и дървени джунджурии, щипки за пране, текстил, камъчета, дори дърводелски метър. Това създава особен контраст в релефа и характера на произведението. Често ползвам освен традиционните материали (акрилни бои, акварел, цветни и графитни моливи, туш и т.н.) и нехудожествени – грис, канап, кафе, асфалт-лак и др. Подобен експеримент съществува още от появата на колажа и асамблажа при Пикасо и Брак преди век, но личните творчески открития ми доставят безкрайно удоволствие. Събирането на „боклуци“ с неголям размер и в умерени граници е неминуемо.
В един от най-цитираните си текстове Валтер Бенямин казва, че съвременните технологии, правейки възможно масовото възпроизвеждане на произведенията на изкуството, водят до разпад на аурата им. Ако отнесем това към Вашата работа, мислите ли, че Вашето изкуство губи от аурата си при всяка репродукция в рамките на тиража на една книга?
Всеки би се съгласил с констатацията на Бенямин, достатъчно е да се сети за преексплоатирането на икони на изобразителното изкуство като „Целувката“ на Густав Климт например. Тя се появява дори върху сервизи за чай и кафе, върху пазарски чанти, върху какви ли не сувенири! С това банализиране загубва част от автентичното си въздействие и все пак остава прекрасна. На много хора вероятно е допаднало мултимедийното зрелище, устроено в Париж преди няколко години със звуково-светлинното представяне на картините на Климт. Разбирам, че това е спектакъл и не се опитва да замени общуването с картината, а предлага друго нещо, но на мен това не ми е интересно. Повече сила намирам в интерпретацията на картината в графити концепцията на сирийския художник Таммам Аззам, който увеличава нейно копие върху полуразрушена от бомбардировки сграда в Дамаск, така че декоративните елементи от дрехите съвпадат с дупки във фасадата… Имала съм любовно преживяване при среща с картина, така че чудесно разбирам за каква „аура“ на произведението говори Бенямин. „Ателието на художника“ на Вермеер е творба, оказала експлозивно въздействие върху мен. Беше съвсем неочаквано. До момента, в който не се изправих пред нея в Kunsthistorisches Museum във Виена, оценявах умозрително съвършената ѝ композиция, колорит, светлина (представа, добита от нелоши репродукции), но не ме докосваше емоционално. На живо ме порази като светкавица, същинско откровение. По друг начин стоят нещата в изкуството на илюстрацията. От създаването на печатарската преса на Гутенберг до днес книгата с всичките си компоненти е обречена да бъде тиражирана в името на мисията си да достига до множество читатели. Разбира се, съществуват различни категории издания, някои предназначени за ограничен кръг ценители. Сигурна съм, че художникът на книги (поне за мен важи) все в някакъв момент се изправя пред изкушението да създаде авторска книга в един-единствен екземпляр… През 2002 г. участвах в Биенале на арт книгата в гр. Хорн, Австрия. Кураторът Тони Куртс, освен че стопанисваше Музей на ръчната книга с произведения от цял свят, като страстен колекционер притежаваше и собствена пребогата сбирка от книги арт обекти, с най-невероятни и причудливи визуални решения. Без да загърбвам мечтата си да работя в тази посока, все повече ми се иска да създавам тиражирани издания с качествата на арт обект.
Въпросите зададе ЛИДИЯ ВЛАСОВА
