Мирела Иванова
Моето детство е съвсем разлашкано между София, Мусачево и Тръстеник, математически изчислено, половината и дори повече от половината е в Мусачево, а по една четвъртинка се пада на София и Тръстеник. Поради факта, че съм родена в Първа градска като студентско бебе на бъдещи зъболекарка и лекар, чието следване не е никак леко, обстоятелствата налагат от най-ранна бебешка възраст да се придвижвам непрекъснато насам-натам. И още като шестмесечен ревящ вързоп поемам пътя от малките Пет кьошета към Мусачево – поверена на безмилостната и изумителна в строгата си шопска любов баба Мичка, или „мама“, както я наричах. Всъщност първопричината за тази моя първа извънстолична миграция е един абсурден и доста страшничък случай с щастлив край: татко ме извежда на разходка с количката в градинката с Войнишките паметници, вижда се със свои колеги от Медицинска академия, започват оживени разговори, отплесват се нанякъде, дори отиват на кръчма и накрая той, съвсем забравил за мен, се прибира привечер без бебе и количка. Но тъй като съм прочута още оттогава, най-вече с алено-синкавия си хемангиом върху десния клепач, една състудентка от курса им се натъква на изоставена количка с бебе, разпознава ме и ме връща. Градинката с войнишките паметници оттогава е „моята“ градинка. Там се учех, и доста трудно се научих, да карам летни кънки, преди това помня как се взирах в тънките, извисени монументи, осеяни с безброй примамващи ме букви.
С братовчедка ми Людмила много си играехме в градинката „Свети Седмочисленици“, „моя“ бе и Зоологическата градина – в началото много се сърдех, че не ме пускат при животните, защото мусачевският ми опит бе съвсем друг. Котета, агънца, телета, пиленца, биволета, всички животински деца бяха достъпни за галене и гушкане. Пак с татко отиваме в Зоологическата, седнали сме в трамвай № 3, аз се чувствам много важна, пременена съм в рокля, с панделка, хората ме закачат, но мълча надменно, докато накрая, пръскайки се от срам и гордост, съобщавам на висок глас: „Татко, знаеш ли, че си имаме биволе и оно ми вика како!“.
„Л“-то е твърдо, западният говор и досега ми личи, а и Мусачево – понякога. Друг „езиков случай“, от малко по-късно време, когато майка и татко вече се бяха завърнали окончателно от Тръстенишкото си разпределение и дори са си купили кола (малко преди да забранят частната практика!): паркираме някъде на „Екзарх Йосиф“, в близост до един от малкото павилиони за топли мекици. Това с дефицитите и нямането тогава си бе непрестанно, тегаво всекидневие: мекиците са свършили към десет сутринта и точка. Не схващам (нито тогава, нито сега) и почти разревана, започвам да тропам с крак: „Я сакам баница!“. Майка, винаги на езиковия си пост, ме поправя: „Казва се „искам“, Мими“. Това окончателно ме разстройва и циментира в ината ми: „Я па сакам, я па сакам!“.
Споменах улица „Екзарх Йосиф“ и това бе един от маршрутите в детството, а сетне и в юношеството ми, но по други причини, та отивахме оттам до ЦУМ или Детмаг, или пък по самата улица в посока Женския пазар. От дясната страна имаше магазинче за сладки неща, където с майка винаги се отбивахме с надеждата да намерим и да купим кутия „Златна есен“. Имаше наоколо и два магазина за платове, които наобикаляхме, за да „случим“ на нещо и леля Милка да ни ушие нещо ново и хубавичко…
Особено добре си спомням Детмаг – просторното централно стълбище, почти бароково. По едно време направих възпаление на лимфните възли и майка и леля всеки ден ме водеха на инжекции в Медицинска академия, а на връщане задължително минавахме през Детмаг. Почти цял месец, до деня на операцията.
ЦУМ ми е по-смътен, но най-вече го харесвах зимно време заради украсата и палатката с Дядо Мраз, където се нареждахме на опашка за снимка. Друг „зимен“ маршрут бяха стълбичките на „Велико Търново“, почти на върха един кожухар имаше малка работилничка и оттам ми купуваха шапка-космонавтка от заешка кожа.
Пътувахме често и с трамвай № 3, вземахме го от колелото до гара Подуене, сега там е кооперацията, в която дъщеря ми има малко жилище. Значи точките на паметта не само не изчезват, а и се свързват по странен начин в странни продължения, това ми минава наум понякога.
Ученическите ми години в Немската се движеха по различни улици, често с две-три от съученичките ми се събирахме в Докторската градина, защото съвсем наблизо живееше приятелката ми от училище Хариета. Много обичах ул. „Иван Асен II“, тогава по нея се движеха трамваи 4 и 10, с един от тях пътувах до „Орлов мост“, а оттам с автобус до кино „Изток“, отивах до Радой Ралин и още по-често до Александър Геров, който живееше на ул. „Тодор Петров“ 50А. Стихотворенията на Геров и Вутимски се превърнаха в най-силната ми и обична обвързаност със София, озариха с поетични отблясъци моята конкретна юношеска любознателност към родния ми град.
Немската гимназия и досега си е на същото място, по мое време там, на Солни пазар, изгоря циркът – живеех съвсем наблизо, на „Позитано“, помня и пламъците, и страшното, овъглено шапито. Тогава ми мина през ума, че някой е превърнал в пепел магията на детството ми, май вече пишех стихове и публикувах в списание „Родна реч“, редакцията на това знаменито и насъщно важно списание по онова време се намираше на бул. „Христо Ботев“. Почти срещу нея по диагонал бе сладкарница „Роза“, пасти, банички, боза.
Най-много и досега ценя учителката си по литература Менда Маркова, все още се виждаме, тя бе и моят ангел-пазител в разбунтуваното ми юношество, винаги намираше начин да ме брани и от самата мен, и от неизвинените отсъствия, които правех, и от ексцентричностите, с които си въобразявах, че ще порасна по-бързо от обичайното. Маркова бе (и все още е) и много красива, елегантна, а какво смайващо значение имаше този факт в сивотата на соцвремето и еднаквостта – водехме дискусии в часовете по литература – и някак разбираше и опазваше моето различие, или поне невъзможността ми да се впиша по начина, по който се очакваше… Защо бягах от училище – от омерзение, от скука, ходех в Народната библиотека с временна карта да разглеждам албумите на немските експресионисти, да чета стиховете на немските експресионисти. Бях се записала и играех и в Студентския театър „СУ-113“ и понякога вечер след репетиции слизах с общия артистичен калабалък в бар „Астория“.
Другата ми важна учителка бе геносин Донкова, една година моя класна в подготвителен клас – изумителна дама, с осанка и боядисани в синьо коси, жена от друг свят, от друга епоха, бяхме последният ѝ випуск.
Любимите ми градски места бяха като че ли кината, студийните кина „Левски“ и „Витоша“ и Домът на киното, където благодарение на Радой Ралин изгледах доста и невероятни филми. В Студентския дом също имаше уникални кинолектории. Ресторантът към Дома на киното бе заведението, което помня, разбира се, там ни канеше Радой – а с моите приятелки от гимназията Катето и Снежка веднъж на няколко месеца, спестили някой лев, отивахме в Унгарския ресторант. За да се почувстваме свободни и заради галушките.
Много често с няколко момичета от класа посещавахме зала „България“, понякога и операта – но най-вече Младежкия театър тогава. Май някъде имам цели тетрадки с изписани на ръка „рецензии“ за представленията, но и театър „София“, старият театър „София“, който сега е „Малък градски театър“, ни привличаше и то си бе естествена, вътрешна и много силна тяга да преживяваме тези „други светове“.
И досега любимите ми градски места са си все същите, макар родният ми град да е променен до неузнаваемост. Ако на български съществуваше думата „фланьор“, то аз бих нарекла себе си фланьор из широкия софийски център. Назовала съм го с почти любовни подробности в някои от стиховете си, описала съм го най-вече в разказите си, струва ми се, че съм предала „градската“ си страст и обич към София и на дъщеря ми…
Винаги, когато си спестя малко свое време, се отправям и към кварталите, в които съм живяла, и ги преоткривам, и точките на паметта не само не изчезват, а се свързват по странен начин в странни продължения и детската ясла на внучката ми Владимира е на мястото на къщичката в „Редута“, на ул. „Детелин войвода“, където преживях най-вълнуващите и болезнени години на младостта си. Сега дворчетата с цветята и овошките са заменени от жилищни кооперации, и красиви, и грозни, но пък паркът е преобразен по прекрасен начин, едновременно е същото и съвсем различно, София е един жив, нарастващ, европейски мегаполис с ярки контрасти и всевъзможни човеци, и от всеки от тях, от нас зависи как ще изглежда не само в представите ни, но и във всекидневното му трескаво и примамливо живеене.
