Кой е кварталът на вашето детство?
Днес бих казала, че живея до НДК.
Но като дете щях да кажа, че живея между пазарчето на „Баба Неделя“, казармите, градинката с паметните плочи на Шести пехотен полк, църквата „Свети Георги“ и Мадарската градинка – в отсечката на улица „Цар Асен“ между „Патриарх Евтимий“ и „Гургулят“.
Тогава „Гургулят“ се казваше „Вела Благоева“. Не съм се замисляла коя е тя. За мен Вела Благоева си беше улица с високи ясени и дълбоко зелена сянка през лятото. Лошото ѝ беше, че ме отвеждаше до 20-то основно училище „Тодор Минков“, чийто питомец бях до 7-ми клас. За мен училището беше клопка и мъка. Само часовете по рисуване, пеене и трудово обучение ми харесваха. Дори физкултурата не ми допадаше крайно много, защото бяхме задължени да носим бели чорапи. (Не можеш да поставяш белите чорапи над всичко и да ми се правиш, че ти пука за физкултурата.) Всичко останало и досега ми е свързано с възпитателни крясъци, опъване на уши, сборове с фанатично налагана дисциплина и рецитали с наизустени стихотворения по случай националните празници.
А за Вела Благоева се замислих чак по-късно, когато смениха името на улицата. Едва тогава я свързах с Димитър Благоев и си казах „Хм, комунистка някаква“. След още време отново се замислих и си дадох сметка колко социално енергичен човек е била – авторка на роман и на методическо ръководство, редакторка на списание, активистка за правата на жените, ученичка на Менделеев и позната на Тургенев. Трябваше да ѝ оставят някъде някаква улица!
През паметта ни постоянно минават метли и едва-що научили нещо, трябва да тръгнем да учим друго.
Постепенно привикнах да обичам училището си със задна дата. Сега го заобикалям на път за вкъщи и го гледам как деликатно, интелигентно и съвестно се грижи за новите деца в него. А в детството си го възприемах като въоръжен до зъби Голиат. Значи или аз съм се развила междувременно, или училището, или и заедно сме се развивали. Едно нещо ни става симпатично едва когато сме сигурни, че вече не може да ни навреди.
Родена съм в Първа градска болница, на пресечката на „Патриарх Евтимий“ и „Раковска“. „Патриарха“ имаше по средата си алея с огромни кестени и тук-там пейки, която продължаваше по „Скобелев“ чак до Руски паметник. Един януари баща ми ми донесе зимни кънки от Полша и аз от нетърпение да ги пробвам се огледах за лед около нас. Алеята на Патриарха се беше заледила и аз отидох да изпробвам майсторството си по нея. Майсторство не открих у себе си, но ледът беше екстра и мисля, че аз съм единственият човек в света, който е карал зимни кънки по средата на „Патриарха“.
С какво пътувахте? Кои бяха вашите маршрути?
До ЦУМ с трамвай по „Витошка“. Трамвайният билет струваше 4 ст. В ЦУМ всички дрехи ми се струваха грозни, ушити за дебели деца, които се падат по басмата, но винаги ахвах, като прекрачвах прага му с духащата топъл въздух решетка над широките врати. А ескалаторите – чудо на чудесата. Като деца ходехме тайно до ЦУМ, за да се возим на тях. Един дори ми задъвка джапанката, което беше ранен урок за тъмната страна на техническия прогрес. Друг забранен маршрут беше с трамвай 9 от „Петте кьошета“ до „Женския пазар“. Там се продаваха живи пилета и нашата детска тайфа често си купуваше по някое, за да си го гледаме на свобода на двора. Рано или късно някой съсед го изяждаше.
До нас минаваха и тролеите 1 и 5, но те отвеждаха в далечни места, например в „Борисовата градина“, която ми се струваше като гора. Билетът за тролей беше 6 ст. Тролеят явно е бил по-баровското возило.
Стремя се да давам истински ранни спомени. Като казвам „ние“, имам предвид „ние, децата от няколко съседни вътрешни двора“ на „Цар Асен“ и „Патриарха“: Явор, Ати, Тонината, Ечка, Христо и аз.
Кои бяха градинките, в които ви водеха като дете? А тези от ученическите и студентските ви години?
Градинката, известна днес като „фонтаните на НДК“. Онази градинка нямаше нищо общо с днешната. Дори дърветата не останаха същите. В онази градинка имаше няколко постоянно течащи чешмички, които, ако ги държиш известно време запушени, изстрелват дълга струя в небето. Имаше алеи с дървета. По едно време направиха изкуствено мраморно езеро, не съм сигурна с каква цел, сигурно за разкош. И там ходехме с другите деца да газим с навити крачоли из водата лятно време. Или да пускаме моторници с батерии. Продаваха ги в „Млад техник“ и човек сам трябваше да си ги сглоби. Аз обаче имах баща инженер, така че беше достатъчно само да наблюдавам процеса.
По средата на градинката имаше кръг с високи червени цветя и бял правоъгълен камък, на който пишеше: „На това място ще бъде издигнат паметник…“ на нещо си, не помня на какво. Така и не разбрахме. Камъкът си остана с неизпълнено обещание.
В края на градинката построиха „Модна къща Лада“ и там, за пръв и последен път, видях на живо Лили Иванова. Слезе от някаква луксозна кола и с практична, начумерена физиономия се отправи към модната къща, а ние, децата, както се бяхме засилили към нея, така се и разбягахме. Не знам какво имаше в модната къща. Шивачки ли? Козметички ли? Майстори на обувки ли? Магазини ли? Там просто не се влизаше. Беше едно от онези места, които съществуваха, но сякаш за някакви други хора, без да е казано точно какви.
До „Лада“ имаше нещо като открит летен театър с дълги дървени пейки и сцена с екран пред тях. Наричахме го „Естрадата“. Войниците, лошите ученици от горните класове и пенсионерите, които през деня играеха карти там, го наричаха „Монтето“, не смея да си представя защо. Вечер понякога прожектираха безплатни филми на тази естрада, при това – доста хубави, като британския „Расти на воля“ например, и цялата компания деца от съседските дворове се подреждахме на седалките. Гледахме в захлас. Над нас имаше звезди, забавлението беше безплатно, жегата се укротяваше от тъмнината, а на връщане се надвиквахме на кого какво му е направило най-силно впечатление.
По-нататък бяха казармите и казармените на вид жилища на военните, които работеха в тях. От тесните им прозорчета постоянно се вееше пране, предимно зелено. През деня от хълма на естрадата можехме да виждаме как войниците по потници се упражняват на висилка и успоредка. Струваха ми се страшни и агресивни с бръснатите си глави. Трябваха ми години, за да разбера колко тъга по дома, крехкост и уязвено самочувствие е имало под изрязаните до корен коси.
Градинката на „Св. Георги“ беше по-популярна сред мои съученици от ранните класове, които я посещаваха около 16 ч. с надеждата да попаднат на панихида. Нареждаха се на опашка сред опечалените и получаваха разнообразния набор от сладкиши с лъжица жито в ъгъла на кантонената чинийка. Тези съученици постоянно се биеха и в междучасието, и навън, и самостоятелно, и на глутници. Църковната следобедна закуска много добре им се отразяваше и укрепваше силите им за нов бой.
Кои сладкарници си спомняте? Какво се продаваше в тях?
Как, сладкарниците „Христо Ников“! Там имаше всичко, което баба ми не можеше да прави. Пасти със сметанови розички (вълнуваха ме само розичките, пасти никога не съм яла), тулумбички, боза и най-хубавото, но не навсякъде – тригуни. Кадаиф – и той с розичка. Баклавите им бяха с едни твърди кори, потопени в сироп и нямаше начин да изядеш една без да ти хруснат зъбите в черупка – неопровержимо доказателство, че са ползвали орехи.
Баба ми правеше „Добуш“ торта, щрудел с вишни и точени кори, лятна торта с кайсии, кейк с глазура от бити белтъци и други такива работи. Всичко само с масло, ни капка олио. Между нея и „Христо Ников“ имаше вражда и ревниво оспорвано майсторство.
При този сблъсък на концепции, честно казано, аз и досега сладко почти не ям.
Кои бяха заведенията, които посещавахте?
Когато отвориха „Кристал“, това моментално пренареди менталната карта на всеки гимназист за яки места. Всички се изнесоха натам – чейнджаджии, красавици от Трета сменна гимназия, хокеисти, ватерполисти и други спортни надежди с изваяни тела, модно облечени наркомани, филмови актьори и всички онези, с които у дома ме заплашваха, че ако не уча, ще стана като тях. Достатъчно беше човек да мине два пъти пред „Кристал“, за да види уж случайно когото му трябва. Ние с моята съученичка и приятелка по чин Бистра минавахме на ден поне по четири пъти. Налагаше ми се преди излизане да се гримирам във входа на нашата кооперация, а после да трия грима преди прибиране, защото у дома това беше синоним на преждевременен житейския провал.
НДК дръпна въздуха на „Кристал“. Наблизо отвориха „Кравай“ и там видях „ФСБ“ в пълен състав да ядат нещо на крак, е не точно краваи, де. А на „Витошка“ се появи станалата по-късно скандално известна „Магура“. Първо, преди „Магура“ там имаше фурна където продаваха тънки варени гевреци, винаги топли и хрупкави. Така че не им простих за „Магура“ и съседните „Сладоледени торти“. Второ, „Магура“ дълго време си беше нормален, наистина, малко по-скъп ресторант, където човек можеше да си поръча агнешко печено. (Вероятно в пещта на хляба и гевреците. Ето, пак им се ядосах.) А после, в изгрева на нашата си демокрация, кварталчето беше превзето от бъдещите затворници, застреляни и милионери.
Като по-големи ходехме още в „Японския хотел“, там имаше хубав басейн, който май се ползваше предимно от проститутки. Някои ходеха „на Ялта“, аз – не. На дискотеки в зала „Фестивална“. На ресторант в „Унгарския ресторант“, „Руския клуб“, „Чешкия клуб“ и всякакви други етнически обособени вкусни клубове. На „Простор“ на Витоша – звучеше по-яко отколкото се оказа. На зимни кънки в Борисовата градина.
С бъдещия ми мъж Владо се запознахме в едно задимено барче, мисля, че се казваше „Варшава“. Или „Прага“? Разбира се, познавахме се от часовете в университета по превод, но отидеш ли с някого в задимено барче, преводът остава на заден план.
От кои и какви магазини се пазаруваше?
Магазините бяха ясно разделени: млекарници, хлебарници, месарници, бакалии и „плод-зеленчук“. Всичко останало – като четки за зъби, сапунерки, паста за зъби, зелен полски автършейв в конкуренция с „Тройной одеколон“, зарчета и тестета карти за игра се купуваше от едни кръгли будки.
Киселото мляко беше в стъклени буркани, прясното – в широки стъклени шишета. Всичко трябваше да се мие и да се върне за следващата покупка. Виждам доста екологичен смисъл в това, но всички се научихме на по-лесното.
В млекарницата на ъгъла на „Патриарха“ и „Витошка“ продаваха подсладено (и подозирам, разредено) топло мляко в метални купички, а също и виенски кифли. Те вероятно бяха социалистическият отговор на западния кроасан, но на практика нямаха нищо общо. Много хубави кифли бяха и в момента ме е страх, че им загубиха рецептата завинаги. Та в тази млекарница винаги имаше голям брой възрастни мъже с мустаци и сериозни физиономии, които си надробяваха виенска кифла в млякото и завъртаха лъжиците със зле прикрито удоволствие. По-късно научих, че над млекарницата живеят предимно семействата на генерали. Вероятно съм наблюдавала група генерали, слезли инкогнито да похапнат в метални паници, както са правили в казармената си младост.
В млекарницата до нас пък се появи една много красива млекарка, на която едва ѝ се закопчаваха копчетата на престилката, и изведнъж мъжете от целия квартал хукнаха да купуват мляко. Това продължи до напускането ѝ.
В хлебарницата на „Патриарха“ и „Цар Асен“ печаха фантастични банички. Топли, хрускави, пухкави, сиренови, димящи. Разбира се, трябваше да си ги купувам тайно, за да не засегна ембаргото, наложено от баба ми, върху чужди печива.
Хлябът „Добруджа“ и типовият хляб бяха сред любимите ми. Горещи, дъхави, някак гъвкави и с вкусна коричка. Ужасно съжалявам за този хляб. Днес, като погледнеш етикета, четеш: оцветители, набухватели, подобрители и т.н. Моля, спрете с тези подобрители. Чистата пшеница няма нужда от това.
В плод-зеленчука не даваха да си избираш плодове. Каквото ти метнат в кофата на кантара, това беше. Ако случайно посегнеш към някой плод, продавачът веднага крясва: „Ей, ако всеки вземе да си избира така, какво ще стане?!?“. И човек изпуска стреснато ябълката. Гроздето беше винаги зелено. Не знаех защо е такова. По едно време започнах да си мисля, че гроздето е само зелено и никакво друго. А ягоди почти нямаше – появят се на два пъти и край. Явно каквото е било зряло и сладко, са го изнасяли веднага. А бананите бяха култ, пред който можеш да коленичиш само в „Показния магазин“. Това пак си беше плод-зеленчук, но с повече неща. Виждала съм дори замразени малини там. Какво трябваше да покаже този магазин, пред кого – пред нас ли, пред „врага“ ли? – така и не разбрах.
Помните ли някакви конкретни книжарници?
Само тези, в които продаваха бои за рисуване. Отраснах като книжен опортюнист. У дома имаше голяма библиотека с книгите на Александър Дюма, Хашек, Майн Рид, Жул Верн, Конан Дойл, Виктор Юго, многотомниците на Джак Лондон, Чехов, Мопасан, Елин Пелин, Йовков, Чудомир. Свършвах едната книга и почвах другата. В училищната библиотека имаше Рей Бредбъри, Станисвав Лем, Айзък Азимов, Александър Беляев, Артър Кларк. Помежду си си разменяхме много книги, тогава това беше обичайно.
А книжарниците ме посрещаха пълни откъм някакви книги и празни откъм нещо, което бих прочела. Така изглеждаха в повечето случаи и книгите, които ми подаряваха за рожден ден – партизанска скука. Но „Български народни приказки“ събрани от Ангел Каралийчев, „Приказки на Шехеразада“ в превод на Светослав Минков, „Приказки от цял свят“ от Николай Райнов, Братя Грим, Шарл Перо, различните приключения на Незнайко, „Алиса в страната на чудесата“, „Патиланско царство“, „Доктор Дулитъл“, „Пинокио“, „Белият Бим черното ухо“, „Карлсон, който живееше на покрива“ и т.н. до една са ми били подарени, така че, както винаги, напразно се оплаквам.
Какви бяха вашите занимания в детството? Ходехте ли на някакви школи, на алианс?
Ходех на Алианс, тоест в началото ме водеха. В забавачката в същата сграда имахме няколко годишни тържества, които изнасяхме на сцена. Всички родители гледат просълзени, а ние се кълчотим в кръгове и редици пред тях, веднъж облечени като минзухари, друг път – в шотландски костюми, и пеем песни, които невинаги разбираме.
Като малка ходех и на плуване, но майка ми ме спря поради легендата, пусната от някаква лекарка, че чула шум в сърцето ми. И аз, както се гордеех, че имам шум в сърцето, така и се простих с детската школа на „Спартак“. Сега си мисля, че на никой не му се е занимавало три пъти седмично да ме води до басейна и да ме чака един час на пейките. Оттогава все си наваксвам с плуването.
В шести клас ходих на частни уроци по рисуване при художника Стефан Кумпилов. Той живееше в „Младост 1“, аз взимах автобус 306 и се отправях, по моите представи, извън града. Факт е, че срещу блока му имаше безкрайни житни ниви. Ние, питомците му, сме се гонили из тях след уроците. Това дълго пътуване с автобуса и тези уроци бяха едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали в регистъра на обучението. В кантара на моето съзнание майка ми компенсира с тях спирането ми от плуване.
Какво правех през останалото време? Тичах през дворовете и прескачах оградите, берях чуждите джанки, четях, рисувах, отглеждах котки заедно с приятелите ми, палехме огън на двора, строяхме колиби от клони, ходехме на кино да гледаме за пети път някой филм, заяждахме се със съседите и се биехме със съседските деца. Ренесансови личности.
Кои са училищата, които завършихте? Има ли учители, които са ви белязали?
20-то училище, 31-ва гимназия („Бастилията“), Софийския университет. Да, имах такива учители. Боянов по рисуване и Тодорова по музика в 20-то училище. Тръпнех от нетърпение за часовете им. От 31-во: Маргарита Андонова по български език, която ми даде свобода в тълкуването и интерес към българската литература, Коларов по алгебра, Колев по химия, Акълдашев по геометрия. За съжаление, той се самоуби млад, но ако ме беше попитал преди това, щях да му кажа: „Моля те, недей, ти можеш да направиш така, че геометрията да разсмива и пак да е истинска. Хора като теб са подарък за всички ни“. Стефана Иванова, бляскава личност, при която една година ходех на частни уроци по български, за да покрия темите за кандидатстване. При нея не оставаше клише неразглобено до смайващата истина под него.
Не казвам, че съм била добра по предметите на всички тези учители, но казвам, че те бяха много повече от предметите си. Те ми дадоха свят, интерес, смях, приключения, знания, увереност и начин на мислене. Дълбок поклон!
В университета това бяха Александър Шурбанов, Кирил Топалов и най-вече Владимир Трендафилов. Ако знам нещо за превода на поезия, знам го от него. Ако знам нещо за приключението, в което писането може да се превърне, пак соча натам.
Имахте ли любими градски места?
Не. Обичам си родния град като цяло и всичко тук ми е интересно – от провисналите балкони на старите къщи до театрите по „Раковска“, кафенетата, минералната вода, дворецът-галерия, дори Черни връх. Веднъж се качих на него, за да престанат разни познати да ми казват: „Ти, като си от София, сигурно много пъти си ходила на Черни връх“. Не, не съм. Отидох само веднъж, и то – заради вас.
Отдавна вече възприемам и новите квартали с блоковете като част от града. Но дълбоко в мен остана подозрението, че не може да имаш истински град без вътрешни дворове и тесни улички с дървета.
Кой е най-яркият Ви спомен от детството, свързан със София / със случка в София?
Застава, москвич и два трабанта, паркирани на улицата пред входа. Единият от тях беше нашият. Гъзарите караха булгаррено. Знаеше се коя кола на кого е, а ние играехме на топка край тях.
Манифестациите, когато баща ми ме вдигаше на раменете си и ми купуваше балон. Имаше екстатична големина в тези шествия, не съм се замисляла каква, и най-важното, и двамата ми родители бяха на мое разположение.
Козунаците, които баба ми месеше за Великден и ние, децата от двора, ги носехме в тави до фурната наблизо, мисля, че беше на „Княз Борис“. До нея се слизаше по няколко стъпала надолу и там, в нещо като дълбок улей от нажежени камъни пекарят с една дълга лопата вадеше готовите печива и слагаше нови. В тавите имаше предимно козунаци и агнета. В нощите преди честването на 9-ти септември, когато около 2 ч. танковете минаваха по „Цар Асен“ (sic!), точно така, по тесния „Цар Асен“, за да репетират за манифестацията. Беше ужасен, зловещ метален трясък, а на сутринта някои от гранитните павета осъмваха изпочупени от веригите.
Веднъж трамваят пред мен прегази една жена. Видях, че не е майка ми, но се уплаших, че е точно тя. Втурнах се към къщи, зазвънях на пожар и майка ми, жива и здрава, отвори вратата. Прегърнах я сякаш се е върнала от мъртвите, а тя не спираше да ми се смее. Не ѝ се ядосах. Тези неща с връщането от мъртвите не стават лесно, още тогава го знаех.
Какво се е променило в София? Каква е тя днес?
Витоша се промени, защото там, където като дете знаех, че има планина, сега има жилищни квартали. Бившата Резиденция скоро ще претендира, че е част от центъра. Но София пак си е моят град. Още по-широк, още по-интересен. Обичам метрото, обичам стотиците нови сцени и заведения, които се появяват. Разнообразните високи сгради около „Цариградско“. Харесва ми Ларгото. Да можехме да извадим на показ и римския амфитеатър зад бившия Партиен дом, нямаше да е лошо. Пък и да върнем на Централна баня изначалното ѝ предназначение. Но да не се размечтавам. Ясно е, че не мога да предложа безпристрастен коментар.
Кое литературно произведение свързвате най-силно със София?
Отговорът ми ще бъде нахален. Това е „Затворисърце“, романът на сина ми Константин Трендафилов. Вътре са и преходът, и центърът, и ъндърграундът, и мечтите по града, и клопките му, и навиците ни в него. За да напишеш тази книга, трябва да си отрасъл на „Цар Асен“.
Всичко от Чавдар Ценов, Палми Ранчев и Людмил Тодоров – това са гласове от сърцето на София.
И разбира се, „Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води“. Колко захласнат трябва да си, за да видиш тази островърха планина като „загадъчна и нежна“? Смирненски без съмнение е бил много влюбен в града.
Разбирам го.
