След силното българско участие на тазгодишното 19-о издание на Международния панаир на книгата в Солун, 4-7 май, където гости бяха писателите Георги Господинов (на гръцки са издадени романите му „Естествен роман“, „Физика на тъгата“, „Времеубежище“ и поетичната книга – подбор от различни негови стихосбирки – със заглавие „Там, където не сме“) и Теодора Димова (неотдавна с марката на атинското издателство „Енастрон“ излезе на гръцки в превод на Благородна Филевска романът ѝ „Майките“) сайтът за изкуства и политика ПолиК (www.poli-k.net) публикува интервю с българската авторка, озаглавено „Теодора Димова: Литературата преди всичко говори за болката“. Тук публикуваме превод на това интервю.
Утвърден романист, драматург, есеист, публицист и интелектуалка, българката Теодора Димова изследва в плътно написания си роман „Майките“ напрегнатата динамика на семейните отношения.
Разговаряме – а понякога и не се съгласяваме – с нея за литература, политика и история по повод издаването на гръцки на романа ѝ.
Вие сте получили широко признание като романистка, авторка на театрални пиеси, есеистка, дъщеря сте на известния български писател Димитър Димов. Допускайки, че израствайки в литературна семейна среда това е оказало влияние върху вас, в каква степен този факт ви е формирал като писателка? Открай време сте се възхищавали от баща ви и неговото наследство, или е имало моменти, в които сте подхвърляли на съмнение неговия избор – естетически или политически?
Баща ми е починал, когато съм била на пет години. Винаги е трудно, когато губиш родител, но това да го загубиш на толкова крехка възраст, е нещо, което те белязва за цял живот. Мисля, че в биографията на всеки един носи част от първородния грях. Този жребий е неговият кръст и – рано или късно – той се научава да живее с този кръст и да го носи. Продължавам периодически да препрочитам романите на баща ми, винаги откривам по нещо ново в тях. Те са култивирали у мен реален критерий за високата литература, литературата, която въздейства и вълнува. Освен това може би именно неговата загуба ме е накарала да стана писателка, за да се приближа към него. И действително посредством литературата съумях да се доближа колкото е възможно повече до неговата личност. Не зная как да го обясня, не усещам загубата му в литературата.
В изказването ви при получаването на Голямата награда за литература на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ в София през 2022 г. вие казвате, че „писането изисква хирургическо съсредоточаване както по време на операция“. Бихте ли искали да се спрете по-обхватно на връзката между литература и хирургия?
Как се ражда един роман? Журналисти и приятели често пъти ми задават този въпрос.
Преди години можех все пак да дам някакъв отговор. Писането трябва да бъде оголено от романтичния му ореол, то е тежък труд, неблагодарна и всекидневна работа, често пъти за него е характерно изнервяне, раздразнение, усещане за пълна немощ.
Писането изисква самодисциплина, духовен аскетизъм, съсредоточаване на хирург както по време на операция, самовглъбяване подобно на това на свещенослужител, отслужващ литургия.
Писането не понася инертност, по бохемски повърхностно отношение, благоразумност, техническа достатъчност.
То не трябва да се съобразява с външни критерии като задоволство или самодоволство, успех или неуспех, слава или незабележимост.
Всеки роман е като отделен индивид, изглежда по неповторим начин, има своя собствена съдба точно както става и с хората.
Най-последно написаният роман, по правило най-близо отстоящият, е най-любимият. Въобще писането навлиза навътре, достига до някаква втора сърцевина и застава мълчаливо до нея.
„Литературата свърза рая със земята“ , отбелязвате във ваше интервю пред Австрийската банка. Наистина има религиозни конотации в „Майките“, преди всичко вездесъщият образ на Явора. Дали вярата представлява движеща сила във всекидневния ви живот, както и в процеса на вашето писане?
Докато пишех „Майките“, водещата ми идея беше, че ако един свят човек се появи отново на земята днес, ние щяхме да го разпнем и убием наново, не бихме могли да понесем неговата святост.
Явора за мен е символ на един съвременен Христос в женски образ.
Конкретната случка, подтикнала ме да напиша романа, бе убийството на четиринайсетгодишно момиче от две негови съученички. Бяха я убили хладнокръвно, бяха откраднали дрехите и телефона ѝ и ги бяха дали в заложна къща. Два дни по-късно те бяха предадени на полицията.
Този случай на детска агресивност буквално ме потресе. Понеже тогава моят син и моята дъщеря бяха приблизително на същата възраст.
Казах си: „Това може да се случи във всяко семейство, може да се случи на всяко дете“. Започнах да пиша романа без да има някакъв предварителен план. Просто исках да изследвам как едно човешко същество става убиец.
В романа ви доминира дълбока загриженост за интензивната динамика на семейните отношения, а също така и за детското престъпно поведение. Защо решихте да обследвате тези въпроси със средствата на литературната фикция? Разглеждате ли такива случки като симптоми на едно фундаментално неравно и тревожно дисфункционално/фрагментарно общество?
Всички са приклещени в отношението родител – дете. Всички се чувстват виновни по един или друг начин, или пред родителите си, или пред децата си. Този капан е по някакъв начин неизбежен, неотвратим. Съществуват истински, реални причини, за да стават децата убийци. В действителност има само една-единствена: децата не получават достатъчно любов, внимание, грижа в семействата си.
Едно дете е предопределено да живее със скафандър от обич, да бъде обект на безрезервна обич от страна на родителите си, на майка си.
Когато тя отсъства, детето остава „изложено“ пред вселената, без защитен механизъм. Ние възрастните сме се научили как да се справяме със самотата. Но едно дете все още не знае по какъв начин да стори това. И започва да поема в себе си отровните влияния на обществото, не може да ги преработи, не може да се справи с тях само. Тези влияния се израждат в агресивност или в автоагресия. Това е простият механизъм на младежкото престъпно поведение.
Романът „Майките“ изглежда театрален, но не „сценично нагласен“. В действителност той е толкова многопластов и плътен, че са необходими по-нататъшни негови прочитания докато стигнем до същината. Бяхте ли си го представяли като театрална пиеса?
Драматизираният му вариант бе поставен на сцената на Театър 199, игра се пет сезона при голям интерес от страна на публиката. Всъщност престъпното поведение сред младите хора не е само локален проблем, то се случва навсякъде по света.
Когато „Майките“ излезе във Франция, имаше протести от младежи от гетата, от предградията и след това ми казаха, че романът сякаш е бил написан за тях.
„Изглежда ни е по-удобно да живеем без памет“, пишете в епилога на „Поразените“, вашия последен роман. Дали изкуството по принцип и литературата по-конкретно са „средство“ за съхраняване и повторно опитомяване на паметта?
Литературата пред всичко говори за болката, хвърля светлина върху онова, което във всекидневния живот остава встрани: мълчаливо, невидимо, нечуто.
Мрачният период от преврата на девети септември 1944 г. в България е един такъв период, към който българското общество не иска нито да се връща, нито да го проумее. То си затваря очите за трагедията, поразила страната ни. Като че подобна трагедия не се е случвала никога. А във всяко българско семейство има жертви на тоталитарния режим.
Семейната травма оставаше тайна и едва след 1989 г. децата научаваха, че техните предци са били арестувани, съдени и убивани от комунистическите власти.
Романът се фокусира върху личната съдба на четири жени, чиито съпрузи са станали жертви на комунистическия произвол след 1944 г. Важно е да помним миналото, за да се предпазваме в бъдеще от същите катастрофи, от които сме били поразявани.
Механизмите на властта – било то с ляв уклон, десни или центристки – обикновено не са в добри отношения с паметта – колективна или друга. Също толкова критична ли сте спрямо тоталитаризма на неолибералния капитализъм, колкото сте спрямо неговия комунистически вариант, бил той приложен или теоретичен?
Неолибералният капитализъм не може да бъде класифициран редом с тоталитаризма, тъй като не прилага крайни форми на налагане на определен възглед. Не съм поддръжник на неолибералния капитализъм, но сравняването му с комунизма е сравнение между разнородни величини.
„Беше и продължава да бъде дълъг и болезнен процес в последна сметка да се превърнем в част от ЕС. Ние сме част от него“, казвате в споменатото вече ваше интервю пред Австрийската банка. Защо храните толкова топли чувства към ЕС, какви са ползите, които българското общество ще получи след присъединяването и какви са рисковете, пред които може да бъде изправено то според вас?
Културните ни корени се намират в Европа. Новата българска държава е абсолютно свързана с европейската култура. Присъединяването към ЕС е особено видимо днес, когато Русия се опитва да възвърне влиянието си в страните от Източна Европа.
Освен писателка, вие сте и действена интелектуалка. Каква е ролята на интелектуалеца в България и в Европа в наше време?
Един писател не може да промени обществото, може само да повлияе върху някой човек. Тоест един роман оказва въздействие върху индивида, който се „потапя“ в него на различни нива: интелектуално, емоционално, духовно. Също така е необходимо развиването на артистичен култивиран вкус, защото ако той отсъства, читателят не може да разграничи художествения текст от пропагандата.
Превод от гръцки: ЗДРАВКА МИХАЙЛОВА
