Антоанета Марчева
Със своята книга „Срещучовешкото“ Чавдар Парушев прави опит да разшири границите на вече зададени литературоведски полета, изглеждащи все още твърде неотъпкани. Пред автора стои едно по-голямо предизвикателство от това трудът му да отличи концептуалното съдържание на понятието „антиутопия“, а именно да откликне на напора на тази доминираща над въображението в момента литература. Никак не лесната задача да се надмогне литературното тесногръдие, що се отнася до конкретния жанр, да се покаже литературоведският потенциал на антиутопичната литература, да се погледне през една друга оптика на нейното четене.
Книгата „Срещучовешкото“ не е единично явление, тя е част от поредицата „Човек/нечовек“, чиято парадигма работи в посока на осмисляне ролята на човешкото днес. Към момента в поредицата са се появили още две книги – „Бог с машина“ на Миглена Николчина и „Виртуалният човек“ на Николай Генов.
Чавдар Парушев поставя началото на своето изложение, като разглежда разколебаването на термина dystopia. След опита да се изчерпят максимално познатите дефиниции авторът насочва своето внимание към жанра на научната фантастика, който често се обвързва с този на антиутопията. Погледът му към научната фантастика се свързва с началото на XIX век. Годината е 1818 и започва с вика на новородено – Мери Шели дава живот на „Франкенщайн или новият Прометей“. Надали писателката е знаела, че с идването на литературната сцена романът ѝ ще отприщи творческа енергия, захранваща вече двеста години научнофантастичния жанр. За да обособи антиутопичната литература като самостоятелна такава, авторът я отграничава от фантастиката по няколко критерия: антиутопията стои по-близо до реалистичното повествование, за разлика от научната фантастика; определянето на времето в научнофантастичния текст също се оказва твърде специфично; научната фантастика като машина за произвеждане на време-пространства и антиутопията като невъзможност за хармонично сливане между човек и държава, което да избегне претопяването на субекта в обикновен обект, затворен в държавността.
Теоретичните проблеми започват, но не се изчерпват с оразличаването на антиутопията от научната фантастика. На пътя към обособяването на антиутопичния жанр стоят както сатирата, която също е продуктивна откъм педагогически функции като антиутопията, но охранява човешкото за сметка на животинското, така и утопията. Парушев избира да подходи към утопизма през идеята за антропогенезата, използвайки Александър Кьосев и неговия увод към „Сън на Вапцаров и голямото сънуване на левицата”. След като Парушев постига задоволително равно отдалечаване на антиутопията от научната фантастика, сатирата и утопията, изследователят обобщава в края на първата теоретична част, че ако приемем антиутопията просто като литература, то ние трябва да проверим истинността на това твърдение чрез аналитично прилагане на евентуалните ѝ жанрови особености към конкретни литературни произведения. А това може да се случи само като използваме жанра на антиутопията като ключ към нови различни прочити на дадения текст, който потенциално може да се чете през оптиката на други жанрове. Парушев вече в началото на книгата си е обособил твърдението на Изер, че жанрът подлежи на договорка между автор и читател, тоест ще го възприемаме като променяща се величина, която обаче същевременно задава определени параметри – жанрови очаквания у читателя. Тоест значението на антиутопията като отделен и самостоятелен жанр може да бъде признато, ако употребяването на този жанр т.е. четенето през него е практически осъществимо и допринася за нови литературоведски прочити.
И все пак, колкото и изкушаващо да изглежда възможността да загърбим останалите посоки на възприемане на антиутопичното, подхождайки към антиутопията единствено и само като към литература, това може да ни доведе до риск от частична загуба на смислите. Чавдар Парушев осъзнава евентуалните загуби, затова минава и през научния експеримент, спира се на различни подходи спрямо антиутопичното, преди да погледне на антиутопията само като на литература. Подбирането основно на текстове от ХХ век удовлетворява нуждата да се изследват дадени произведения от дистанцията на времето, за да могат те да бъдат максимално осмислени през ситуацията на настоящето. Такъв времеви подбор осигурява и мисленетo на „Срещучовешкото“ по-скоро като литературоведски труд, отколкото като критически.
Чавдар Парушев се спира на няколко романа, усвояващи антиутопичното по различен начин, като тук ще посочим само някои от тях. „Машината на времето“ на Х. Уелс може да се мисли като проява на свръхчувствителността, която развива модерният човек, към бъдещето, което съответно се различава по един важен критерий от миналото. По колкото и ужасяващ начин да бъде описано миналото, то никога не може да предизвика умопомрачението, на което е способен един антиутопичен текст, избиращ бъдещето като темпорална отправна точка. Именно поради неговата абсолютна невъзможност то да се осъществи в настоящето, т.е. да се саморазкрие пред нас – необозримото и апокалиптичното открай време са привличали човешкото съзнание. Интересен е погледът за разпадането на субекта в „Звездни дневници“ на Станислав Лем – разпадане, което напомня на попадането в черна дупка – „Субектът се оказва черна кутия за самия себе си. А и по-лошо – разроява се на времена и периоди, на дни от седмицата – понеделник, сряда, неделя, миналата и следващата година, на предиобедници и следобедници, на часове, минути и секунди“. Проблематизирането на целостта на субекта, която се оказва застрашена в антиутопичната литература, е пряко обвързано със самата среда на субекта. В крайна сметка субектът не може хомогенно да съчетае самосъзнание и действие. Именно този пореден опит за сливане и мигновено разпадане на индивид и цивилизация се открива през антиутопичното четене според Чавдар Парушев. Авторът откроява и няколко също важни впечатления от Маргарет Атууд и нейния „MaddAddam“. Първото е, че Атууд не желае романите ѝ да се четат като научна фантастика, което се съотнася с вече споменатото литературно тесногръдие. То принудително набутва определени текстове в зоната на здрача. Парушев прави любопитно наблюдение и върху начина, по който Атууд мисли динамиката между икономизацията, биологизацията и виртуализацията на света. Но авторът не спира дотам, а извежда потенциално катастрофичния сблъсък – несъответствието между естетическото и математическото в предложените от Атууд в романа ѝ животински кръстоски.
„Срещучовешкото“ на Чавдар Парушев повдига литературоведски въпроси, прави опит за тяхното разрешаване, но като всеки издържан научен текст не претендира, че знае отговорите им. Отявлената доминация на антиутопията над социалното въображение е безспорна за Парушев, което само демонстрира предчувствието у човека за рецесия в смисъл на упадък. Останалите три жанра, които авторът на „Срещучовешкото“ разглежда – научната фантастика, сатирата и утопията, според него дават възможни изходи от конфликтната ситуация, за разлика от антиутопията, която мисли света по-скоро като херметично пространство. Без да забравя за останалите контексти, в които антиутопичното намира своята реализация, Парушев разглежда антиутопичния жанр като възможен и самостоятелен, приличащ на „обществен договор“, но не между управляващ и управляван, а между автор и читател.
Чавдар Парушев, „Срещучовешкото. Антиутопичният жанр в литературата през ХХ век“, изд. „Версус“, 2021
