Момчил Миланов
Кой е кварталът на вашето детство?
Кварталът, в който винаги съм живял, е „Гео Милев“, а махалата е пространството, заключено между булевард „Шипченски проход“ и улиците „Гео Милев“, „Коперник“ и „Симеонов век“. Настоявам на това прецизиране, защото жителите на този не особено голям квартал имат силно териториално чувство, което съществува не просто на ниво „квартал“, а дори на „махала“. Чувал съм да се казва че станалите част от него рядко го напускат за друго място. Мисля, че има нещо вярно в това, защото и личният ми опит го потвърждава. Силно привързан съм към определени маршрути и силуети на сгради и хора и се съмнявам това да се промени.
За последните тридесетина години името на улицата, на която винаги съм живял, претърпя няколко впечатляващи метаморфози – от някаква партизанска пукотевица през 1944-та, та до името на виден аржентински генерал, герой на освободителното им движение от XIX век. Всъщност в момента част от нея се подвизава като аржентински генерал, а друга част – като „Постоянство“, което е безкрайно иронично, тъй като това очевидно е една много своенравна и видимо непостоянна улица.
С какво пътувахте? Кои бяха вашите маршрути?
Съботите и неделите през 90-те (помните ли, имаше време, в което не ги наричахме „уикенд“?) пътувах с автобус 72 до Медицинска академия, където живееше баща ми, по-точно махалата между 22-ро училище и баня „Мадара“. Добре си го бях опоетизирал този маршрут, но с времето нещо се изгуби, разомагьоса се и доста по-бързите тролеи по „Цариградско“ го изместиха. Друг любим по това време маршрут ми беше с трамвай 20 до „Халите“ (в някакъв период баба ми работеше на „Жданов“, сега с оригиналното си име „Пиротска“). От доста време събирам изображения на трамваи, за мен трамваят е най-градското същество, той винаги присъства някъде там, в дъното. И най-вероятно трамваят от книгата ми „Лято в Бурландия“ е доста свързан с тези деветдесетарски пътувания с 20-ката. Тогава „Константин Величков“ ми се струваше горе-долу толкова далеч, колкото и Стокхолм. По-късно, като ученик във Френската, тролеите 5 и 8 се наместиха трайно в ежедневието ми. Вторият вече е с променен маршрут, т.е. за мен вече не съществува. Но и той винаги е бил веднъж на високосна.
Кои бяха градинките, в които ви водеха като дете? А тези от ученическите и студентските ви години?
Когато мисля за квартала ми, мисля преди всичко за градинките и междублоковите му пространства, колкото многобройни, толкова и безименни, до степен, че те се сливат в голяма обща градина на моето детство. А „детство“ е странна дума – няма множествено число: тя удобно позволява всеки да си има свое, хем да е част от нещо по-голямо и общо. Google Maps изобразява тези градинки като невидими светлосиви пространства, обкръжаващи тъмносиви квадратчета и правоъгълничета, но това, както и много други неща в София, е доста подвеждащо, защото това беше цял един богат и шарен свят, със собствени йерархии, легенди и игри. Този свят го няма вече, той принадлежи на щастливото време, предхождащо социалните медии. От местата с имена помня пързалянето с „шейни“ и епичните боеве със снежни топки на Редута, под църквата „Св. Троица“, което се нарича парк „Берлинска стена“, но не помня някой някога да го е наричал така. Почти всеки ден минавам край една от кварталните детски площадки, която ми е важна, защото благодарение на едно от момчетата от махалата, Цветан, тя заживя нов живот. Преди беше необгрижена и чужда както често се случва с общите пространства в София – принадлежащи на всички, но ничия отговорност. Цветан, който вдъхна живот на тази градина, го няма вече, той си отиде престъпно рано благодарение на колективно безхаберие, но градинката я има и ако в общината има малко воля, един ден е редно това пространство да носи името му. Защото докато другите, включително и аз, бързаме с великите си помисли за дела, този човек наистина направи нещо за доброто на другите.
От гимназиалните години нямам кой знае какви спомени от градинки, но това бе компенсирано от студентските – най-вече „Седмочисленици“, „Кристал“ и „Докторска“. Към настоящия момент лоялност изпитвам единствено към „Кристал“.
Кои сладкарници си спомняте? Какво се продаваше в тях?
Първото място, за което се сещам моментално, е сладкарница „Орфей“ на „Шипченски проход“ срещу зала „Универсиада“, при това не защото съм можел често да се възползвам от мелбите там, а може би именно защото посещенията ми са били доста редки и поради това наситени с аромати и гледки – скаличките и тригунките са се запечатали неизменимо в паметта ми. Отчетливо си спомням последния ден на първи клас, когато с двамата ми родители отидохме в „Орфей“, за да отбележим събитието, рядък момент на заедност. Някои хора помнят подписването на големи договори, Виенски конгреси, Парижки мирни конференции. За мен този следобед в „Орфей“ беше сравним по значимост. Сладкарницата изчезна дефинитивно някъде към края на гимназията, сега на нейно място има магазин за бои или матраци, което горе-долу е едно и също.
Кои бяха заведенията, които посещавахте?
Прекарах в „703“ на „Шишман“ сериозна част от студентските ми години, преди да замина през 2009-а. Самото място, струва ми се почти ненужно да обяснявам колко култово място беше то, бе затворено през 2010 г. и това натъжи мнозина. Почти не съм закачил клубната култура от 2000-те, за добро или за лошо, и инстинктивно съм странял от колективни забавления и масови мероприятия. Просто така се случи.
От кои и какви магазини се пазаруваше?
Безспорният фаворит беше ЛВК „Сухиндол“ на ул. „Коперник“, доста по-известен като „Супера“. Днешната му версия е колкото едричка, толкова и скучна. В „Супера“ имаше палети с току-що изпечен хляб и куп други неща, които вече ги няма или са възродени и живеят втори живот покрай носталгията по 90-те. Забележително е каква метаморфоза преживя това десетилетие – толкова омразно и охулвано, сега се оказа, че е било най-пълното с виталност и надежда… на фона на следващите. 90-те могат да се бутилират или да се продават под формата на дъвки „Турбо“ или парче от Берлинската стена. Артефакт.
Помните ли някакви конкретни книжарници?
Едно от тъжните неща от последните 15-ина години е, че книжарниците, с две-три ярки изключения, които упорито резистират на големите вериги, са еднообразни и скучни. „Славейков“ беше безмилостно бастисан и съм уверен, че откакто ги няма книгите, не само аз минавам оттам бързо, без желание. Всъщност като хлапе, т.е. някой, който е започнал доста активно да купува книги и да разширява рафтовете вкъщи от средата на 90-те, основните цели на набезите ми бяха сергии с кашони. Вече са останали единици от тях, но преди редовно се спирах на „Орлов мост“, край „телефоните“ на СУ и най-вече на „Плиска“ от страната на кино „Изток“. Ако имам някакъв вкус, той е оформен колкото от библиотеката у дома, толкова и от кашоните с книги. Нещо като думите на Хъкълбери Фин за кофата: „всичко е размесено, объркано със сос и по-лесно се лапа“. Давам си сметка, че това е нещо като поменик за отдавна изчезнали места и хора, но мога само да си представя колко пластове памет са се затрили през годините. Ако някой разприказва хората, които в продължение на доста години продаваха книги по тези места, ще се появят интересни неща за София от времето преди да влезем в ЕС и да почнем да се модернизираме с такава скорост, че от този град нищо не остана. Но вероятно това са необходимите жертви на олтара на прогреса.
Какви бяха вашите занимания в детството? Ходехте ли на някакви школи, на алианс?
Имам удоволствието да принадлежа към последното поколение, което имаше едни хубави петнайсетина години живот офлайн и което можеше да пилее времето си както намери за добре. Винаги съм изпитвал органически страх и ненавист към „забавачки“ и „алианс“. В тях имаше нещо зловещо и принудително. Или просто нежеланието ми съвпадаше с липсата на финансови възможности да ме пратят някъде и да се отърват така лесно. През немалка част от детството ми се е налагало да намирам начини да се забавлявам сам, най-често с писане и илюстриране на това, което пишех. Вероятно тези доста самотни и саможиви занимания не са останали без последици, но вярвам, че те са много добра подготовка за отношението ми към писането.
Кои са училищата, които завършихте? Има ли учители, които са ви белязали?
До края на 7 клас бях в кварталното 93-то СОУ, а след това във Френската гимназия. Като цяло не обичам митологизирането на ученическите години. Училището дава, но и взима много, все пак това е първото място, в което човек се сблъсква по-трайно с някаква идея за общество и когато това се случи в края на 90-те или началото на 2000-те години, чувствата няма как да не са смесени. Ако за някого тези ученически години са били извор на безкрайно забавление и безгрижие, за мен не е било така. От учителите в 93-то не мога да не спомена класната ми Соня Трифонова и Атанас Симеонов, който днес е успешен адвокат, а тогава беше забележителен учител по английски. Дано един ден напише книга за това как успя да мотивира всички – до последния хаймана, да учат неправилните глаголи. В гимназията ярко се открояваха Росица Нанкова и Николай Колев, които преподаваха съответно литература и философия. Те ме белязаха трайно с добронамереността си и неортодоксалния си подход към преподаването. В подхода им нямаше нищо даскалско, нищо от досадния възрожденски патос, който си е подредил някакво пантеонче от закарфичени бръмбари и всяка година вади прашасалата кутия и започва отначало. От университетските години, Теодор Пиперков, който се отличаваше от всички останали преподаватели, той беше съвсем друга лига. Когато чета Зебалд, често се сещам за Пиперков и неговите упражнения по римско право. Той беше Зебалдов персонаж пар екселанс, прекрасен човек, чиято ерудиция се равняваше само на скромността му. Никой няма да бъде забравен. Колкото до преподавателите от по-късните ми години – Кристиан Местр в Страсбург и Робер Колб в Женева, които ми оказаха най-голямо влияние.
Имахте ли любими градски места?
Като хлапе обичах да ходя на „Славейков“, въпреки че знаех, че цените бяха надути и някои продавачи можеха да бъдат доста кисели. Винаги съм харесвал „Граф Игнатиев“, въпреки униженията, на което систематично е подлаган, както и районът около „Халите“ и Министерството на земеделието, останки от една София, която никога няма да се върне. Мисля, че „Лято в Бурландия“ има доста от това.
Кой е най-яркият Ви спомен от детството, свързан със София / със случка в София?
Спомням си как веднъж, може би съм бил на 8 или 9, с още едно хлапе в градинката пред блока направихме миниатюрно езерце с остров в средата, с мъх по брега и на самия остров, нещо като диорама. Като казвам езерце, имам предвид нещо не по-дълго от метър на половин метър. Интересното е, че вместо да го развалят, кварталните хаймани го харесаха, даже ентусиазирано се включиха и носиха кофички с вода от близък гараж. Не си спомням друг път да е имало колективно естетическо занимание с подобен ефект. Разбира се, никой нямаше фотоапарат, за да запечата този момент. Доста по-късно научих за проекта за т.нар. Софийски плавателен канал и много се радвам, че не се е осъществил, но темата за островите винаги ме е вълнувала и в момента пиша нещо на островна тематика.
Какво се е променило в София? Каква е тя днес?
Какво не се е променило? Бомбардировките от 1943-44, последвалите десетилетия брутализъм и покъртителните естетически разбирания на настоящата столична община, дават своите плодове. Моята София е населена с хора и места, които все пó ги няма. Инак всеки си има своята София. Моята до голяма степен не съществува, не и в обективната реалност. Същевременно си давам сметка за опасностите, които крие романтизирането на отминали епохи. Харесва ни да гледаме картичките и снимките от междувоенна София, но надали бихме искали да живеем в политическата ситуация от онова време. С риск да прозвучи прекалено претенциозно – София е палимпсест от рани. От всякакъв калибър и характер. С гр
ад като този все пак абсурдите на ежедневието се приемат по-лесно. Или?
Кое литературно произведение свързвате най-силно със София?
София се е настанила много удобно в поезията; човек мигом се сеща за Георги Рупчев („от „Невски“ бие шест“), Смирненски, Вутимски и кой ли още не. Колкото до прозата, усещането ми е, че за разлика от Истанбул и Букурещ, които имат респективно Памук и Картареску, София все още чака своя автор. Българските автори са ѝ длъжници. „Балада за Георг Хених“ е вероятно най-близкото до това, което си представям, другото е в мемоарната литература, което затвърждава усещането ми, че София съществува най-устойчиво в индивидуалната памет. Тя не спира да се променя и не се поддава лесно на прикоткване. Можеш да я обходиш за ден, но да се научиш да живееш в нея ти е нужен цял живот. Именно така си я представям – като котка, малко дрипава и серт, но затова пък витална и с история. Не можеш да не я обичаш.
