След като Small Things Like These („Малки неща като тези“,
изд. Лабиринт, 2022) попадна в съкратения списък с номинирани за наградата „Букър“за 2022 г., Клер Киган разговаря за важността на сдържаността, за причината напрежението да ѝ е по-интересно от драматизма… и за това защо да не пишеш е по-трудно от това да пишеш.
Какво е усещането човек да попадне в разширения списък за наградата „Букър“ за 2022 г. и какво би означавало за Вас спечелването на „Букър“?
Едновременно е привилегия и чест да разбереш, че този роман е номиниран за наградата „Букър“, да знаеш, че съдиите са сметнали, че той си заслужава. Нямам представа какво би означавало за мен да спечеля, не зная дали някой е могъл да знае какво би означавало да победи освен ако или докато това не се е случило – и дори тогава значението на победата би могло да се окаже трудно за изговаряне. Повече читатели е най-очевидният отговор – читатели, които може иначе да не се натъкнат на работата ти.
Получи се 11-годишно прекъсване между последната Ви книга, „Фостър“ и „Малки неща като тези“. Колко време Ви отне написването на „Малките неща“ и как изглеждаше работният Ви процес? Печатате или пишете текста на ръка? Има ли множество чернови, внезапни пориви на творчество, дълги паузи? Правите ли много проучвания и планове, преди да започнете да пишете?
Не обичам да мисля за това колко време ми е отнело написването на тази книга. Историята тътнеше в мислите ми от много време, от няколко години, преди изобщо да започна, и след това минах през период, по време на който си водех записки и се опитвах да не я напиша. Винаги започвам с неохота – най-трудно ми е да създам и да се изправя срещу ранните си чернови. В началото или малко неща работят на нивото на внушението, или нищо. Струва ми се, че всички добри истории са разказани с неохота в променлива степен – и в моя случай авторът също не изпитва въодушевление да се впусне в историята. Но да не пишеш почти винаги е по-трудно от това да пишеш.
Сигурно има около 50 чернови. Пазя ги всичките – запълнили са две големи кутии. Водя си записки на ръка, после правя разрез във времето и избирам гледна точка, след което започвам на чисто, на монитора. Дългите паузи не ми вършат работа. В моята къща не съществува вълшебно чекмедже, което да кара творбата да изглежда по-добре след като е била оставена да отлежава в продължение на месеци, но зная, че други писатели наистина намират това за полезно.
Никога не измислям сюжет. И правя много малко проучване, колкото е възможно по-малко. Предпочитам да използвам въображението си. Езикът е по-стар и по-богат от нас самите и когато се впуснеш в него и се отпуснеш, и слушаш, може да откриеш нещо далеч отвъд и по-богато от съзнателното ти същество. Струва ми се, че се проваляме именно когато ни предаде собственото ни въображение. Вярвам, че това важи и за живота, и за литературата.
Къде пишете? Как изглежда работното Ви пространство?
Пиша вкъщи. Тази книга беше написана в моята всекидневна, която гледа към брега на Уексфърд, и беше завършена по времето, когато всичко беше затворено заради пандемията. Всяка нощ и сутрин пишех по няколко часа по време на онези 18 месеца, тъй като стипендията ми в Тринити Колидж беше съкратена, когато започна пандемията, и обичайните ми ангажименти към студентите отпаднаха.
Ако беше студено, поддържах огъня. Хубаво е да имаш огън в стаята, в която работиш. Дългите тъмни утрини също могат да са от голяма помощ. Млада рижава котка дойде право при мен от храстите, нанесе се в къщата и спеше върху стара овча кожа на бюрото ми, сякаш тъкмо там искаше да бъда и аз. На финала, по време на тази последна година и нещо, прекарвах на бюрото вероятно средно осем часа на ден – нещо, което никога не съм правила.
„Малки неща като тези“ е най-кратката книга, която някога е влизала в разширения списък за наградата „Букър“ в цялата му история. Знаехте ли от самото начало, че ще се получи кратка книга? По-ранните Ви чернови много по-дълги ли са?
Не е възможно в началото да се знае колко дълга ще излезе една книга. Никога не съм започвала да пиша нещо кратко, освен когато не е било поставено ограничение на броя думи за конкурс за къс разказ или когато ми е била поръчана дадена творба. Но винаги ме е вълнувал добрият подбор и намирането на добра употреба за подбраното, повторно използвайки направените избори. Повече ме интересува започването, отколкото продължаването.
Чехов пише прекрасно писмо до брат си Александър относно значението на грацията, как тя се проявява, когато правиш възможно най-малко движения между две точки – и този тип атлетично повествование винаги ми е харесвало, в съчетание с деликатност и сдържаност. Елегантността според мен се състои в това да напишеш точно колкото е достатъчно. И както е казал Джеймс Болдуин в своето интервю за Paris Review, „най-трудното нещо на света е простотата“.
Занимават ме преходите, строежът на абзаците, случващото се между абзаците, тези скокове във времето. И Фърлонг, главният ми герой, не е човек, който говори много. Той разказва с крайна неохота, така че бях длъжна да остана в рамките на мисловната му настройка, неохотата му. Един по-дълъг роман не би паснал на характера му и всичко е разказано от неговата гледна точка, така че моята задача беше да се съобразя с неговия маниер, да се отнеса добре към сдържаността му и да я приема без възражения.
Откъде дойде идеята за книгата? От какво тръгнахте? От герой, или ситуация, или от по-мащабни събития в Ирландия или другаде?
Започна като къс разказ, предаден от гледната точка на едно момче, което придружава баща си докато той доставя товар въглища, и открива друго момче, горе-долу негов връстник, заключено в бараката за въглища на един пансион. Бащата просто заключва вратата, а после продължава нататък, за да направи следващата доставка, без да каже и думичка.
В някакъв момент гледната точка на въглищаря надделя, мислите ми бяха обзети от него и почувствах необходимост да изследвам по какъв начин той, бащата, би носил това знание със себе си наоколо при своите обиколки, през дните си, през живота си и как или дали той може или би смятал все още себе си за добър баща. Дори не съм сигурна дали този човек, Фърлонг, би могъл да гледа на себе си като на добър баща след края на този роман – при положение че може да е лишил дъщерите си от сносно образование и би могъл да загуби работата си, оставайки неспособен да издържа семейството си.
Интересно ми е как се справяме, как носим онова, което е заключено в сърцата ни. Не съм се подготвяла целенасочено да пиша за женомразството или католическа Ирландия, или икономическите трудности, или бащинството, или за общочовешки неща, но наистина исках да отговоря на въпроса защо толкова много хора са казали и направили толкова малко или нищо, знаейки, че момичета и жени са били затваряни и принуждавани да работят в тези институции. Това е причинило толкова много болка и страдание на толкова много хора. Със сигурност не е било необходимо и естествено, нали?
Когато тази книга спечели наградата „Кери“ за най-добър ирландски роман, една от съдийките каза, че книгата е поставила следния въпрос пред нея: и какво ще правиш сега с онова, в което вярваш? Дори само заради този отклик си е струвало книгата да бъде написана.
Въпреки че в книгата се говори за една от Перачниците Магдалин[1], на друго място казвате, че не става дума за Перачниците. За какво бихте казали, че се отнася книгата? Любов, доброта, дълг – нещо друго?
Това е историята на един въглищар на име Бил Фърлонг, който живее със съпругата и петте си дъщери в едно градче, като действието се развива през седмиците, предшестващи Коледа…
Сега не мога да не си помисля за Фланъри О’Конър, който е казал, че дадена история е начин да кажеш нещо, което не може да бъде казано по никакъв друг начин, и всяка дума в тази история е нужна, за да кажем какъв е смисълът!
Зная, че някои читатели я възприемат като история просто на един героичен персонаж. Не казвам, че моят персонаж не е героичен, но аз гледам на Фърлонг като на саморазрушителен човек и това е разказът за неговото сриване. Той навлиза в средната възраст, страдайки от криза на личността, не знае кой е баща му и също така започва да се примирява с факта, че в училище са го тормозили. А работохолизмът му, който досега е държал миналото настрана, започва да се топи. Това е и портрет на това колко трудно е било на практика да осъществяваш идеята за добър християнин в католическа Ирландия.
Също така обаче ми харесва да си мисля, че това е книга за любовта. Фърлонг е бил обичан като дете, бил е желан във време, когато толкова много деца, родени от женени или неженени родители, са били нежелани. Английският поет Филип Ларкин е написал прекрасния стих „онова, което ще остане от нас, е любовта“ и на мен ми харесва да си мисля, че тази книга разполага с някакъв отговор по този въпрос и за добро или зло, може би потвърждава тези думи. Ако не е бил обичан като дете, Фърлонг можеше да бъде превърнат в жесток човек, можеха да го направят корав, както се е случило с другите, и егоцентричен, – и можеше нищо да не предприеме.
Действието в книгата се развива през 1985 г. и въпреки това по много начини се усеща като да е отвъд времето. Защо беше важно действието да се развива през средата на 80-те години на миналия век?
Е, не можеше действието да се развива след публикуването на Доклада Фърнс[2], тъй като католическата църква по това време изгуби значителна част от властта си. Не исках да поставям героите си във времето преди моторните превозни средства, защото това би предполагало, че говорим за нещо от далечното минало. Ако събитията се случваха през друго време, нямаше да ми позволят да поставя под въпрос и да критикувам обществото, което ние самите създадохме, сегашното ни женомразство и страх, малодушието и мълчанието ни, своенравието и тактиките за оцеляване на собственото ми поколение.
Имате ли любим роман, който е носител на „Букър“ или е бил включен в съкратения списък с номинираните за наградата, и ако да, защо Ви е любим?
„Остатъкът от деня“ пръв ми идва на ум. Вярвам, че доброто писане означава добри обноски – и романът на Ишигуро е такъв красив пример за елегантност и такт. Привлича ме тихата, сдържана проза. По-интересно ми е напрежението, отколкото драматизмът.
Невъзможно е да не се сетим и за „Сред жени“ на Макгахърн, много обичан роман тук, в Ирландия, който също влезе в съкратения списък с номинациите. И „Бусът“ на Роди Дойл. И отново, предполагам, че сдържаността е нещото или едно от нещата, на които се възхищавам в прозата му.
Миналогодишният победител, „Обещанието“ на Деймън Галгът, е толкова изящен роман – отдавна се възхищавам на работата на Галгът и съм преподавала за нея. Толкова бях доволна, че неговият роман спечели миналата година.
Коя е книгата, която Ви се иска да бяхте написали?
Няма книга, която да ми се е искало да съм написала поради простата причина, че не би била моя. Би ми се струвало като кражба. Или би могло да означава, че трябва да съм мъртва. Не копнея за ничия чужда творба, имам нужда да напиша своя, да извоювам прозата си. Ако някой ме беше притиснал, вероятно щях да избера „Великият Гетсби“.
Кое е следващото нещо, по което работите?
Готвя се да работя по книга, чието действие се развива във фермата в Уиклоу, където съм израснала. Това е историята на една майка. Отделните части още не са се напаснали в ума ми, тъй като продължавам да съм на етап водене на записки, но септември чука на вратата и е време да седна на бюрото си през есента, да запаля огън и да видя накъде духа вятърът. Разбира се, може да се окаже нещо съвсем различно.
Превод от английски: МАРИНА КАРЧИНОВА
Източник: thebookerprizes.com
[1] Magdalene Laundries/Asylums са управлявани през XVIII–XX в. от римокатолически ордени институции, в които „паднали жени“ били принуждавани да работят, най-вече като перачки, в условия на насилие и потисничество. – Бел. прев.
[2] През 2005 г. е публикуван доклад с разследвания на нарушения от сексуално естество, свързани с представители на католическата църква в диоцез Фърнс, Ирландия.