Олга Токарчук
Гледката забулват кълбетата пара от локомотива, които сега пълзят по перона. Нужно е да надникнем под тях, за да обхванем всичко, да се оставим да бъдем заслепени за миг от сивата мъгла, докато взорът, с който се сдобием след този опит, не стане остър, проникновен и всевиждащ.
Тогава ще забележим плочите на перона, квадратите, обрасли с рехави стръкчета – пространството, което на всяка цена иска да поддържа ред и симетрия.
След малко върху тях се подава лява обувка, кафява, кожена, недотам нова, и мигом към нея се присъединява втора, дясна; тя изглежда още по-измъчена – бомбето ѝ е леко охлузено, на няколко места отпред прозират по-светли петна. За момент обувките стоят сконфузено, но след малко лявата тръгва напред. Това движение разкрива за кратко изпод крачола на панталона черен памучен чорап. Черното се повтаря и в полите на разкопчания вълнен балтон; денят е топъл. Кафявия кожен куфар държи малка длан, бледа и безкръвна; вените ѝ са изпъкнали от тежестта и сега сочат изворите си някъде далеч в недрата на ръкава. Под балтона наднича фланелено сако от недотам добър сорт, измъчено в добавък от дългия път. Върху му се виждат малките светли точици на неопределен вид замърсяване – люспите на света. Бялата яка на ризата явно неотдавна е била подменена, тъй като белотата ѝ е по-свежа от тази на самата риза и контрастира с почвения оттенък на лицето на пристигащия. Светлите очи, вежди и мигли правят това лице да изглежда нездраво. Цялата тази фигура, на фона на наситено червеното залязващо небе, създава тревожното впечатление, че е пристигнала тук, в тези меланхолни планини, някъде от небитието.
Пътникът върви към главната чакалня на изненадващо голямата като за тази планинска околност гара заедно с останалите пристигащи; от тях обаче го отличава това, че крачи неприпряно, някак мудно дори, както и че насреща му не приближава посрещач, никой не е дошъл за него. Поставя куфара си върху изтърканите плочки на пода и нахлузва плътни ръкавици. Едната, дясната, със свита на фуния длан, след миг се отмества къмто устата, за да приеме дефиле от кратки сухи покашлювания.
Младият човек се сгърбва и ровичка в джобовете си за кърпичка. Пръстите му за момент докосват мястото в джоба, където под плата на балтона се намира паспортът му. Ако съсредоточим за малко вниманието си, ще забележим изпълнения с фантазия почерк на някой галицийски чиновник, който старателно е попълнил графите на документа: Мечислав Войнич, католик, студент в лвовския Технически университет, роден 1889 година, очи сини, ръст среден, лице продълговато, коса светла.
И този точно Войнич броди сега из гарата в Дитерсбах, разположен в близост до Валденбург, движи се колебливо във високото мрачно помещение, в чиито най-горни части сред гредореда живее ехото, усеща как зорко го наблюдават нечии очи иззад прозорчетата на касите в чакалнята. Проверява часа на големия часовник – късно е, този влак е последният от Бреслау. Суети се за миг, след което излиза пред сградата на гарата, за да се остави веднага да бъде прегърнат от широките рамене на неравномерната накъсана линия на планинския хоризонт.
Средата на септември е, но тук – нещо, което пристигащият забелязва с удивление – лятото отдавна е отминало и на земята лежат първите паднали листа. Последните дни ще да са били дъждовни, защото пейзажът все още е уплътнен от лека мъгла, с изключение само на тъмните линии на потоците. Усеща височината в дробовете си, това е добре за изнуреното му от болестта тяло. Войнич стои на гаровите стълби, поглеждайки недоверчиво към обувките си с тънки кожени подметки – ще трябва да помисли за зимни боти. В Лвов астрите и циниите все още цъфтяха и никой дори и не помисляше за есента. Ала тук високият хоризонт прави всичко да изглежда по-тъмно, а цветовете – по-ярки, вулгарни почти. В този момент го обзема добре познатата меланхолия, типична за хората, сигурни в скорошната си смърт. Има чувството, че заобикалящият го свят е нарисуван върху хартиен екран декор, че той би могъл да вкара пръста си в този монументален пейзаж и да пробие в него дупка, която води право в нищото. И че то, нищото, ще заизвира оттам като наводнение и постепенно ще го достигне, ще го сграбчи за гърлото. Трябва да разтърси глава, за да се отърве от тази картина. Картината се разпръсква на капчици и пада върху листата. За късмет, по пътя в неговата посока се тътри неприветливо возило, наподобяващо карета. Вътре седи странно облечен строен луничав младеж. Облечен е с някаква куртка, сякаш военна, с трудно определим произход – не прилича нито на пруски, което точно тук би било разбираемо, – нито на някакъв друг мундир, носи и военна фуражка, накривена с фантазия върху главата. Без да каже и дума, младежът спира пред Войнич и като си мрънка нещо под носа, поема багажа му.
– Как сте, добри човече? – пита галантно Войнич на школски немски, но напразно очаква отговор; онзи захлупва шапката над очите си и нетърпеливо посочва мястото му в бричката.
И тръгват. Първом през градчето, по калдъръмените улички, след това по пътя, който ги води към настъпващия мрак, по криволичещата пътека през гората между стръмните планински урви. През цялото време им правят компания ромоленето на течащия наблизо поток и една миризма, която винаги е смущавала Войнич: мирисът на влажна шума, на гниещи листа, на вечно мокри камъни, на вода. Прави опит да зададе на кочияша някакъв въпрос, който би му позволил да завърже разговор – примерно колко ще пътуват, как го е разпознал на гарата, как се казва – но онзи дори не се обръща и само мълчи. Газеният фенер, разположен отдясно на младежа, частично осветява лицето му, което в профил прилича на муцуната на планински гризач, на мармот, и Войнич стига до заключението, че кочияшът трябва да е или глух, или изключително груб.
Накрая, след някакъв си час без четвърт, започват да изплуват от сянката на гората и навлизат в учудващо равна долина, неочаквано плато между гористите планини. Небето гасне, но все още се вижда онзи удивителен висок хоризонт, който сякаш хваща за гърлото всеки, дошъл от равнината.
– Гьорберсдорф – обявява изведнъж кочияшът с неочаквано висок детски гласец.
Но Войнич нищо не вижда, нищо освен гъста стена от тъмнина, която безцеремонно се откъсва на цели парчета от планинските склонове. Едва когато очите свикват с нея, пред тях изведнъж изниква виадукт, под който влизат в селото, а зад него се появява и огромният силует на сграда от червена тухла, малко по-късно и други, по-малки постройки, и улица, и дори два газени улични фенера. Тухлената сграда е като колос, расте пред очите им, а движението на превозното средство вади от тъмнината редици осветени прозорци. Тяхната светлина е мръсно жълта. Войнич не може да откъсне очи от тази неочаквана триумфална гледка и още дълго се взира след нея, докато тя не потъва в тъмата като огромен параход.
Сега бричката завива в тясна странична уличка покрай потока, минава по мостчето, където колелата чаткат като при стрелба. Накрая застава пред голяма дървена сграда със странна архитектура, която напомня къща от кибритени клечки – толкова много веранди, балкони и тераси има. Откъм стаите струи приятна светлина. Под прозорците на първия етаж се вижда красив надпис, изписан с готически шрифт швабах и изрязан от дебела ламарина:
Gästehaus für Herren
Войнич слиза с облекчение от бричката и поема в дробовете си огромна глътка от този нов въздух, за който се говори, че лекувал и най-тежките състояния. Може би го прави твърде рано, защото получава толкова силен пристъп на кашлица, че е принуден да се опре върху перилата на мостчето. И тогава, докато се окашлюва, усеща хладината и неприятната хлъзгавина на прогнилото дърво и доброто първо впечатление се изпарява. Не може да удържи внезапните контракции на диафрагмата и го обзема прекомерен страх, че още миг и ще се удуши, че този пристъп ще му е последният. Опитва да се дистанцира от паниката, така, както го е съветвал доктор Соколовски, да помисли за обагрена с цветя ливада, за топлото слънце. Старае се много, макар очите му да се насълзяват, а лицето му да се пълни с кръв. Струва му се, че още малко и ще си изкашля душата.
Ала тогава усеща как някой го прихваща над китката, след което един висок, добре сложен мъж с прошарена коса му подава ръка. Войнич вижда през сълзи неговото здраво червендалесто лице.
– Да, да, уважаеми. Хайде да се вземем в ръце – подхвърля онзи самоуверено и с широка усмивка, така че едва живият от кашляне гостенин изпитва желание да се сгуши в него и да се остави да бъде занесен в леглото като дете. Точно така. Дете. Легло. С известно смущение премята ръце през врата на мъжа и позволява да бъде отведен през ухаещия на смърчов дим коридор и по меките, застлани с пътеки стълби нагоре. Всичко това извиква някаква далечна асоциация с борбата, онзи мъжки спорт, в който твърдите тела се притискат едно в друго, търкат се, удрят се, но не за да се наранят, обратно, за да могат под претекста на битката да си засвидетелстват нежност и привързаност. Поддава се на силните длани, оставя се да бъде занесен до стаята на първия етаж, да бъде сложен на леглото и съблечен от балтона и пуловера.
Вилхелм Опиц – защото така се представя мъжът, като сочи гръдта си с пръст – го покрива с вълнено одеяло и от нечии ръце, подали се за миг в процепа на вратата, поема чаша горещ, вкусен росол. Докато Мечислав сърба на малки глътки, Вилхелм Опиц повдига пръст нагоре (Войнич в този момент си дава сметка колко важна част от Вилхелм е този пръст) и заговаря на мек, някак забавен немски:
– Писах на професор Соколовски да направите престой в Бреслау. Това пътуване е прекалено дълго и мъчително. Казах.
Бульонът се разлива с приятна топлина по тялото на Войнич и горкият човек изобщо не усеща кога заспива. Правим му компания още малко, докато слушаме равномерното му дишане, радваме се, че дробовете му са се успокоили. Сега вниманието ни е привлечено от тъничка като острие ивица светлина, която влиза в стаята откъм коридора и се спира върху порцелановото цукало под леглото. Притеглят ни цепнатините между дъските на пода – затова се и шмугваме там.
Превод от полски: КРУМ КРУМОВ
Книгата се очаква да излезе в изд. ICU през месец юли.
