Антония Велкова-Гайдаржиева
Слово при връчването на наградите в конкурса за стихотворение „Петко и Пенчо Славейкови“, гр. Трявна, 27 май, 2023 г.
Уважаеми граждани на Трявна, скъпи гости, приятели, г-жо кмет,
За нас, членовете на избраното от ръководството на община Трявна жури в състав проф. Антония Велкова-Гайдаржиева – ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, проф. Димитър Михайлов – ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, д-р Венелин Бараков – поет, Диан Пенчев – преподавател по български език и литература в СУ „П. Р. Славейков“, гр. Трявна и Марина Гашпарова – управител на в. „Тревненска седмица“, е въпрос, от една страна, на професионална чест, но от друга, на естетическо предизвикателство, да оценяваме лирическите творби в конкурса „Петко и Пенчо Славейкови“.
Защото Бащата и Синът задават два различни, но еднакво фундаментални модела на българското поетическо изкуство. Единият е родоначалник на новата ни литература през Възраждането, другият е вождът на модерната художественост. Всички знаем, че между бащата и сина съществува дълбока връзка, която е по-силна от връзката на кръвното родство, тъй като Синът неотклонно следва Баща си в един културногероически, в духовно-строителен смисъл.
И неслучайно Синът няма да престане да се вслушва в клетвените слова на Бащата: „Победи световната неволя -/ и на беди бъди в живота господар!”. Всъщност тези жречески думи могат да бъдат изречени както от Бащата, така и от Сина, те звучат като творческо и житейско верую, като нравствена опора, като съкровена изповед на Поета мисионер. Оттук и новаторската, етапна, незаобиколима творба на П. П. Славейков – „Баща ми в мен”, в която по абсолютно нов, модерен начин е интерпретиран един от основните проблеми на българската литература – за поколенията, приемствеността, традицията – но вече не като кръвно-родова връзка, не като наследяване на земя и имане или в националноидеологически аспект. П. П. Славейков може би за първи път тълкува отношението бащи – деца като духовно-аристократическа унаследеност, като културен завет. Като литературен, художествено-творчески градеж: „Какъвто бях бъди! И с божи меч в душата,/ на висша истина глашатай и пророк”.
Казвам всичко това, защото съм дълбоко убедена, че един от най-важните градове в духовната карта на България – Трявна – не само пази завета на Славейковци, но и защото „Баща ми в мен“ за този град-духовна родина е скъпа парола, житейска есенция, екзистенциална мъдрост. Самият факт, че вече повече от десетилетия тук, в скътания в сърцето на Централна Северна България град-република, би казал М. Неделчев, основан върху камъка и дървото, но най-вече върху постиженията на българския творчески дух и предприемачество – на занаятите, търговията и уникалното възрожденско строителство; на иконописта, дърворезбата и словото – въобще на човешкото, на българското творчество, се провежда традиционният конкурс за лирично стихотворение на името на двамата големи национални поети – е повече от показателен.
С годините, особено след демократичните промени, участието в конкурса е въпрос на престиж. Неслучайно в него се чуват поетически гласове от всички краища на България. А Славейковата награда се нарежда по отвоюван авторитет до редица други национални награди за литература, които са се сдобили с публично признание. Ето защо не бива да премълчаваме, че немалко от изпратените творби тази година сериозно се разминават с понятието „висока поезия“, на каквато жрецът П. П. Славейков учи съвременната му аудитория, внушавайки ѝ, че е естетическо престъпление поевтиняването, опрофаняването, „фасулковизацията“, бихме го перифразирали днес, на художественото слово. Или, както Критикът законодател на модерното време д-р К. Кръстев ще избухне гневно: „… да престане най-сетне това смесване на художествено творчество с публицистика, на „волната” и „безгрижна” игра на поета – с практическите, материалните цели на политика, агитатора или пре-ревностния просветител”[1]. И в тази посока – редица от текстовете, с които се запознахме, съвсем не са съответни за авторитетен поетически конкурс.
Важно е да се отбележи, че съставът на журито се сменя всяка година, като община Трявна в лицето на кмета г-жа Силвия Кръстева и старши експертът „Култура, образование, спорт и здравеопазване“ г-н Кольо Дабков канят утвърдени имена от писателската, учителската и литературоведската гилдия както от външни академични институции, така и от самия град. Трявна утвърждава един доста гъвкав и „демократичен“ принцип, свързан с оценяването на постъпилите за участие в конкурса творби. И в този ред на мисли, надявам се, че членовете на настоящото жури отстоявахме естетически позиции при оценка на съвременните измерения на българското поетическо изкуство в рамките на настоящия конкурсен формат. Категорично мога да кажа, че не сме се влияли от каквито и да било външни на литературата, актуални обществено-политически конюнктури. Всички сме наясно, че в света на изкуството общата културна съвест не изключва конфликта на интерпретациите, даже го предполага, но тя е и гарант за съгласие по общите (универсалните) ценности. Защото изкуството разкрива всеки път по различен начин онези изначални човешки ценности, които „ръжда не ги хваща и червей не ги яде“.
Затова, съвсем на едро, бих споделила, че в текстовете, които изчетохме, преобладават личните прочити на Душата, импулсивното говорене наум или на глас; случките от делника, трансформирани понякога в доскучаващи размисли или твърде разточителни разговори със себе си, нерядко предадени с една банализирала се с времето образност. Също така повтарящи се са темите за любовта, обичта и раздялата, за всекидневните радости и тревоги; за „малките“ неща; за видимата и невидима природа, за вярата и безверието, за миналото и паметта, за града на зрелостта и селото на детството; за самотата и споделеността, за времето и часовниците; за ценностно девалвиралото настояще, но и за изконните човешки стойности и устои, сред които съвсем неслучайно се оказват Трявна и нейните Поети. Самодиви и Змейове, Снежанки и Пепеляшки, щъркели, пчели и риби, гори и звезди, слънце и луна, реки и морета, цветни поляни и планински върхове, небе и хвърчила населяват стиховете на повечето от авторите. За да се открои профилът на поета участник в тазгодишния конкурс, в който пък се оглежда без-покойният съвременен човек и неговият копнеж по други хоризонти, по алтернативни светове, които да компенсират тежките духовни липси, технологичния задух, емоционалните и психични травми на заобикалящото. Така че при повечето от случаите стихореденето е изиграло своята терапевтична роля.
Ще завършва с това, че изчитането на 309-те творби ни остави с труднопреодолимото усещане, че повечето от тях като че ли са писани от един и същи човек. Разбира се, открояват се и такива със силно лирическо присъствие: едни – с нестандартно провокативно мислене, други – с впечатляващ ерудитски заряд, трети – със сгъстени поанти в екзистенциалистки дух, четвърти – с „разкази“ за съкровено преживени разтърсващи събития, събудили дълбоки философски рефлексии и про-зрени истини… Всъщност знаем го тъкмо от Петко и Пенчо Славейкови, дори в едно-единствено стихотворение може да се прояви неповторимата творческа индивидуалност, физиономичният авторски почерк. Най-добре го е формулирал Синът Славейков: „Поетът е страж, и той да си стои на своя пост, жрец – и нека си гледа храма, а не да подсмърча по конюшните, дето се ритат товарните мулета за битпазаря на живота“[2].
След дискусии, след като на глас изчетохме отново и отново творбите, които всеки от нас беше откроил, решихме номинираните стихотворения да се точкуват. Все пак журито е петчленно и нямаше пълно съответствие в мненията (вкусовете на някои от оценителите бяха в посока на по-традиционалистката поетика и класическите ценности, а на други към по-модерното фрагментарно и асоциативно съвременно мислене и писане), затова натежа изборът на мнозинството след гласуване.
За съжаление, след снемане на анонимността се оказа, че едната от избраните от журито творби за трето място вече е печелила друг поетически конкурс, което противоречи на регламента на конкурса в Трявна. Ето защо тя бе дисквалифицирана и на нейно място поставихме следващата с най-много точки.
В крайна сметка се откроиха следните предложения:
Тази година Славейкова награда не се присъжда. Второто място е за стихотворението на Елеонора Велева „Духът на поетите“, а трето място – съответно за творбите на Велина Борисова „Сърцето на дървото“ и на Виолета Кунева „Ръкописите не горят“.
Традиционната награда на публиката спечели Ралица Генчева за стихотворението „Севернобалтийско море“.
Поздравления за наградените! Надяваме се следващата година Славейковата награда да отиде в ръцете на своя достоен носител!
[1] Д-р Кръстев, К. За тенденцията и тенденциозната литература. – Съчинения. Т. 2, С., 2001, с. 292.
[2] Славейков, П. П. Поети. – Събрани съчинения. Т. 5, С., 1959, с. 49-50.
