Амелия Личева
Има литератури, казва изследователят на световната литература Дейвид Дамрош, в които тече надпревара кое е името, през което говорим за съответната национална литература, и една такава е аржентинската. Защото е трудно да кажем дали я припознаваме през Борхес или през Кортасар. Води ли се такъв спор обаче, бихме продължили ние, е ясно, че става дума за литература с потенциал да вкарва в канона и да разширява представата за световното. И точно на това сме свидетели и днес. Ако се запитаме откъде идват някои много интересни писателски гласове в съвремието ни, особено такива, които са много свързани с жанра на антиутопията, един от категоричните отговори ще е Аржентина, а писателските имена ще са на Саманта Швеблин и на Агустина Бастерика[1]. Втората е по-малко известна, но и тя е вече награждаван писател, антиутопията ѝ „Деликатесен труп“ е преведена на английски, така че предстои името ѝ да става все по-популярно.
За щастие, тези писателки се оказаха своевременно преведени и на български, като заслугата за издаването им е на две от по-малките български издателства – „Лабиринт“ и „Рива“, чиято мисия се оформи в налагането у нас на някои от най-качествените съвременни световни писатели.
Още първата страница на романа на Агустина Бастерика отпраща към една традиция, позната ни от „Наказателната колония“ на Кафка. Читателят не е подведен – не е нужно да мисли за цяла една вълна от текстове, които говорят за застрашителната роля на машините, за застрашеността на човешкото, нито пък за темата с кланиците и убийствата на животни и въпросите морално ли е това, или не, и какъв е смисълът от вегетарианството. При Бастерика кланиците са за хората. Животните са били поразени от вирус, наложило се е да бъдат унищожени, оцелелите са рядкост, събуждаща спомените за едни минали отношения с домашните любимци. Но заради прокламирането на протеиновата диета и за да се задоволяват нуждите на хората и пазарите, местният бизнес залага на човешките тела. И Бастерика най-детайлно представя начините на разфасоване и приготвяне на човешкото месо. Описва умъртвяването на жени, отглеждани за специално, висококачествено месо, отделянето на главите, щавенето на кожите, краденето на трупове, изравянето на погребаните… Изобщо канибализмът в този роман се оказва широко разпространен бизнес, като дори се натоварва с положителни очаквания, защото чистката на хора води до намаляване на населението, а и задоволява потреблението и глада.
Темата за третирането на човека като животно не е нова, особено във философията, но и при писатели като Франц Кафка и Кларис Лиспектор. За един Агамбен, да кажем, „люлка на съвременната биополитика“ е политиката на тоталитарните държави на ХХ в. и анализът на концлагерите. Радикалната трансформация на политиката в пространство на оголен живот (концлагерът) легитимира и изисква тотален контрол. Принципите на тази биополитика се диктуват от евгениката, дефинирана като наука за генетичното наследство на нацията. И Агамбен е убеден, че именно от биополитическата перспектива може да бъде схванат пълният смисъл на геноцида над евреите, при който, както се изразява той, „полиция и политика, евгенични и идеологически мотиви, грижата за здравето и борбата против врага се сливат и стават абсолютно неразграничими“[2]. Може би затова той утвърждава, че решаващият политически конфликт в нашата култура е конфликтът между животинското и човешкото, и говори за хуманизация на животните и анимализация на човека, като другият в различните си параметри най-често се вижда като животно в човешка форма (варвари, роби, евреите по време на Холокоста).
Един детайл в дехуманизацията на човешкото в този роман ми се вижда ключов и той е поставеният акцент върху това как се отстраняват гласните струни на специално отглежданите за висококачествено месо, защото „месото не говори“. Споменаваме този факт не само защото с него е свързана една от ключовите истории в книгата, но и защото отпраща към темата за гласа, езика и изобщо думите в романа. Освен обречените човешки същества, отглеждани за месо, тук мълчат и практикуващите и потребяващите канибализма, защото всички те знаят, че говоренето се наказва. Ако се изпуснат и издадат, подлежат на санкции. Ако се съпротивляват – също. Новият свят, като всяка тоталитарна машина, изисква тишина и послушание.
В същото време думите, които не могат да се изрекат, „блъскат в мозъка“ – и предизвикват съвестта. Такива думи са зверство, садизъм, ексцесия. Дума като „убивам” направо е забранена. Казано по друг начин, езикът е езоповски, а истината е отложена и отказана. Възможни са само празните думи, синонимите, които крият същността. Казано по друг начин, всяко варварство и всяка полицейщина вървят с девалвация на словото и с неспособността с думи да се назовават неща, да се скъсява границата с реалността. Неслучайно романът може да се види като притча за неадекватността на езика пред лицето на мрака и за перспективата за някаква вечна тишина, която хората могат да очакват, когато започнат да остават все по-сами в света след масовите измирания.
И накрая. Като всяка антиутопия „Деликатесен труп“ силно размива границите и показва, че лошите винаги са лоши, но и добрите често се поддават на провокациите и се заразяват, губейки моралните си устои. Или, на въпроса може ли в един такъв свят човекът да остане човек, отговорът, който романът дава, е: НЕ, НЕ МОЖЕ.
Агустина Бастерика, „Деликатесен труп“, прев. от испански Лилия Добрева, изд. „Рива“, С., 2022
[1] Агустина Бастерика ще бъде гост на Софийския международен литературен фестивал през декември.
[2] Джорджо Агамбен, „Homo Sacer“, прев. Снежанка Михайлова, изд. „Критика и хуманизъм“, С., 2004, с. 170-171.
