Савина Петкова
Един от филмите, борещи се за „Златна палма“ в конкурсната програма на фестивала в Кан, се запечата в съзнанието ми не защото успя да ме шокира с нещата, които видях – а те безспорно си бяха шокиращи, а по-скоро благодарение на неизказаните истини в рамките на два часа екранно време. Новият филм на австрийската режисьорка Джесика Хаузнер се казва „Клуб нула“. Заглавието касае свръхсекретен култ на хора, които се стремят към по-висша форма на живот посредством лишаване от храна. С други думи, това е филм, който едновременно алегоризира анорексията и я представя като сурова, болезнена реалност. За мнозина зрители подобна дисекция на симптомите на хранително разстройство, и то при тийнейджъри (тъй като действието се развива в частно училище пансион), е недопустимо, но в безкомпромисната нагласа на режисьорката към разказвачеството и формалните характеристики на филма се роят множество етически въпроси. Кой разполага с тялото си всъщност? Какъв е политическият залог на патологичното гладуване? Можем ли да бъдем истински свободни в схемата на консумеризъм, капитализъм и буржоазна надменност?
Срещнах се с Хаузнер след премиерата на филма ѝ в Кан и тя ми сподели следното: „Веднага щом ми хрумне идея за следващ филм, започвам да търся съответстващия му тон; той ми служи предимно на мен като режисьор.“ На въпроса как би го описала Хаузнер отговаря с думите „странна комбинация между трагедия и комедиен привкус, но смехът не е обикновен смях, напротив, трябва да е неловко, тъй като произтича от абсурдността на живота като цяло“. Но е важно да уточним, че австрийската режисьорка никога не се подиграва с героите си, колкото и да е смешна сериозната им нагласа. Именно чрез хумора – и то почти винаги черен – тя реконструира дистанциращия механизъм, познат ни от абсурдистките наративи в литературата и киното. „Нормално е, човек обикновено се взема много на сериозно“, споделя тя.
Когато я попитах как точно се осъществява преносът на подобна тоналност с прилежащата ѝ ефимерност върху завършения продукт през познатите ни стадии на наративизация, заснемане, сценографиране и монтаж, Хаузнер се учудва на опозицията „пренос – превод“, която ѝ представям. Макар всеки филм да представлява (в най-добрия случай) съгласувано цяло, чиито части и процесуални белези не личат, той изглежда най-самодостатъчен в стилистичната си и сюжетна последователност. Често това е характеристиката, която се крие зад епитета „авторово кино“, този авторски печат, който превръща филма от „нещо“ в „нечий“. В случая на „Клуб нула“ Хаузнер се сработва със сценаристката Жералдин Баярд и освен споделения процес на писане, подготовката им включва и разиграване на написаното. Неудобство и сух хумор са само две от необходимите съставки: „Понякога нарочно пишем слаби диалози, тоест героите убедено казват неща, които очевидно не са верни“. Подобна игривост в сценария всъщност смразява кръвта, веднъж облечена в строгия, остранностяващ стил, присъщ на филмите на Хаузнер. Има нещо дълбоко притеснително в начина, по който убедеността на героите не бива поставена под съмнение, така че всички последствия им се разминават; сякаш това е свят без справедливост и без Бог. Може би тъкмо тази капсулираност на етическите ситуации ги издига на особена почит в канона на съвременното кино, както и във философията на киното като дисциплина. Хаузнер често бива цитирана като важно име наред с Майкъл Ханеке и Улрих Зайдл в канона на режисьорите, разискващи етически, морални и класови проблеми с безкомпромисна жестокост спрямо зрителя.
Макар че филмите на Хаузнер се отличават с повече комизъм, той е неизбежно горчив и не отнема от тежестта на иначе трудносмилаеми образи и сцени. Заедно с редовния си оператор Мартин Гшлахт австрийската режисьорка създава самодостатъчни и клаустрофобични светове. Освен емблематичната употреба на широкоъгълни обективи и тяхната способност да сграбчват центъра на кадъра в здрава хватка, докато периферията му се огъва под тежестта на едрия план, важна роля играе и антропоморфното присъствие на камерата. „Понякога ще поставим фокуса върху някой обект, към който сякаш никой от присъстващите няма интерес; друг път ще добавим такова движение на камерата, което не принадлежи на ничия зрителна логика. Идеята е, че камерата представлява самостоятелно същество със собствени интереси, сякаш е отделен герой, за когото не знаем нищо.“ Целта на този подход е да провокира зрителя да запълни липсващите звена в уравнението, да предизвика саморефлексия.
Макар че не е лесно да се говори за филм, чиято основна тема е хранително разстройство, „Клуб нула“ хваща същността на противоречията, залегнали в подобно преживяване както за самите пациенти, така и за околните. Интересно е, че въпреки ироничния си воал, филмът остава безкомпромисно сериозен и дори емпатичен. Разбира се, тази емпатия е не по-малко амбивалентна, щом става дума за клуб на просветените, които вярват, че ключът към трансцендентно съществуване е лишаването от всякакъв вид храна, но удържането на тази тънка граница между подигравка и състрадание е белег за способностите на Хаузнер като сценарист-режисьор.
Относно ролята на госпожица Новак Хаузнер споделя, че от самото начало си е представяла Миа Вашиковска („Алиса в страната на чудесата“) да изиграе фанатичната учителка. „Исках да работя с актриса, която излъчва някакъв странен тип невинност и Миа притежава момичешко присъствие и дори на външен вид има нещо много младежко в нея. Едновременно с това погледът ѝ е неразгадаем; тази мистерия определено ме привлече.“ Госпожица Новак е гравитационният център на т.нар клуб „Нула“ или анонимната група просветени, които живеят без каквато и да е храна. Страховитите неизказани последствия от този тип конспирация са, разбира се, групово самоубийство и психологическо насилие, финансов и социален контрол както във всяка радикална секта. Но тук идва моментът с личните мотивации на всеки един от тийнейджърите да се включи в този експеримент. От една страна, те са млади и впечатлителни, но от друга страна, те са младото поколение, те са свръхосъзнати и защитници на околната среда. Така отказът от храна в техните очи е и акт на протест. Политизирайки отказа през фигурата на тийнейджър и през завидно количество ирония, Хаузнер всъщност остава сериозна. Да, ако редуцираме приемането на храна, свърхпроизводството също ще трябва да намалее и по този начин целта сякаш оправдава средствата. Но това е и амбивалентната логика на нашето време и парадоксите на капиталистическия реализъм, в който живеем: по-лесно е да си представим края на света, отколкото края на капиталистическата система.
Чрез аналога на гладната стачка и изобщо подобни радикално физически протести Хаузнер напипва пулса на съвременните телесни политики. Питам я за автономията като възможна категория и дали в такъв радикален жест можем да припознаем една репродуцираща се опресивна система. Видимо зарадвана от въпроса ми, тя признава, че не знае дали изобщо е възможно човек да бъде автентичен. „Например актьорите, те могат да бъдат много истински, щом са в роля. Понякога пък си мисля, че всички сме в някаква роля, постоянно, и като се замисля, истински добрият актьор всъщност не играе. Също така не е възможно да опознаеш някого напълно или да знаеш какво си мисли или чувства, тъй като всички сме множествени същества. Намирам го за странно и понякога дори страшно, да не знаеш всъщност кой си, или кой е наистина най-близкият ти човек.“
