Илиян М. Шехада
Никой не харесва тялото си, рядко вярваме в телата си, когато сме близки с тях, ги докосваме сякаш са образ и подобие божие. Когато ни безпокоят, са странни и чужди тела – тела, които ни отнемат.
Никога не съм харесвал тялото си. Не го харесвах, когато бях слаб, не го харесвам и сега. Сега – заради по-късната си възраст – вярвам в тайнствата му понякога. Тялото е онова, от което произлизаме, то е нашата особеност. Великолепният Жан-Люк Нанси казва в своята галванизираща книга „Corpus“ нещо от рода на това, че тялото е „смаяната, взривена сигурност“. Не можеш да имаш собственото си тяло, когато то е плътта Христова и отпраща, поне нас, питомците на западната култура, в кризата на греховността. Нанси добавя, че тревогата да се докосне, изяде тялото Божие, е парещият бяс на западния разум.
„Възможни тела“ е умна изложба (в столичната галерия „Doza“, от 8 до 26 юни). Не защото цитира в откриващите си думи Джудит Бътлър, а защото – както казва отново Нанси – пише, мисли не за тялото, а е самото тяло. Споменавайки Бътлър, ми се иска да направя едно пояснение. Тя често е набеждавана за майка на джендър пропагандата най-вече заради книгата си „Безпокойствата около родовия пол“, която бе преведена на български през далечната 2003 г. в „Критика и хуманизъм“. Тази книга приключва с една глава – „От пародията към политиката“, като именно в това е ядката на работата на Бътлър – да покаже, че телата са поле, което сами устройваме, че са колкото политически инструмент, толкова и политика за самите нас.
Тази изложба е направена като съпътстващо събитие за Прайд месеца в София. Куратор е Весела Ножарова, сподвижник в това начинание е Симеон Василев. Не съм виждал толкова спокойна изложба, която да мисли за тялото с толкова много тихи политически капани. Реконтекстуализирани в рамките на сексуалността, тази изложба поражда множество начини да пребиваваме в своите тела. Това е една история на сексуалността, в която няма войнстваща битка за еманципация, нито радикални освобожденчески модели. Само едни многолики провокации, които отхвърлят закона на тяло-то и носят удоволствието на (не)възможните тела.
Изложбата започва с работата на Харита Асумани „30 голи истини“. Работата е придружена от аудиофайл, който може да бъде слушан, докато се гледат изображенията. Работата на Асумани решително показва тяло в различни пози и небрежна голота. Това не са просто пози, а различни социални деятелности, различни социални практики, чрез които да мислим тялото. Работите показват нескрита социална критика. Изследват се дефектите да мислим тялото членувано и ни освобождава от тежката задача да сме верни на единственото възможно тяло. Това са етически пози, скромни, но трудоемки, отказващи да подхващат наратива за принципите на тяло-то. Асумани сякаш знае, че трябва да се отдалечим от сигурността на нашето едно-единствено тяло, за да видим всекидневните възможности на нашите решителни тела.
Работата на RASSIM „Тициан“ прави силно впечатление с мащаба си и с универсалността на усещането за тяло. Полуголият мъж е силна версия на вписаното тяло. Тяло-пример, тяло с история, тяло-код. Тялото е ранено. То сякаш отстъпва пред зрителя, за да отекне смисълът му. То е славно тяло, което е призвано да бъде означавано и свръхозначавано в практиките на великите художници. Раненото и удържащо смислите си тяло е излагането на божествените модуси в нашите тела. Всички ние сме жигосани от тялото на Христос и го въплъщаваме. „Тициан“ на RASSIM е инкарнация, знак, че тялото значи.
Любен Домозетски посяга към Едемската градина и Адам, за да ни припомни, че и там виреят телата (ни). „Адам в райската градина“ ни показва най-финия остатък – бельото. Именно то е значещо в художествените инженерства на автора. Загриженост за тялото и неговата голота, която ще се превърне и в практика на удоволствието – това е бельото. Адам е архитравматизиращ образ в западното мислене, отхапва забранения плод и узнава, че е гол. Познава тялото си. Работата на Домозетски е една утопия, която мечтае опитът на тялото да бъде преоблечен, или преобут!, в други понятия. Той ни предлага автономност на мисленето за тялото, но и утвърждава нови ценности за него. Бельото и тялото – философски пламък особено за фетишиста.
Работата на Мартин Атанасов бързо заграби вниманието ми. Телесен лабиринт, в който не можеш да разпознаеш кое на кого е. Но пък виждаме, че тялото е тежестта (на културата ни). Черно-бялото успява да отвоюва един действен еротизъм, който превръща голотата в морзов език. Искаш да напипаш, да разпознаеш частта, да ѝ се довериш. Докато гледах тази работа, докосвах възвишеното. Истинския дух. Паметта и историите ѝ. Тяло и душата му.
Сюрреалистичното тяло можем да си набавим с работата на Мич Брезунек. Наречена антипортрет, тази работа мисли тялото като феномен. Маргинализирано тяло, отказано тяло , тяло – изпитание, Брезунчек е нарисувал протяжното тяло. Тялото, което мисли за себе си, тяло, което е материя с цепки и отверстия. Най-гордото тяло за мен.
,,Децата са добре“ на Радина Ганчева ме трогна. Две красиви като Нарцис момчета в ненатрапчиви жестове на близост. Младостта им говори за щастливите избори, към които са посегнали. Като бивш учител, много обичам децата си. Палавници, любодумци, умници и разсеяни. „Децата са добре“ е обещание. Както и реплика към Яворовото „деца, боя се зарад вас“. Децата ни са всевъзможни, телата са техни. Тази работа гради уважение към телата на нашите деца, уважение към партньорствата им, любовите им, краховете. Важен педагогически жест, който вярва в доверието. Както и аз.
София Грънчарова разказва еднотактни приказки. Ръката е онова, което ме раздалечава от моето тяло. Тя може да изпише моето тяло, да го докосва, да ошрифти философията му. Ръката пази тялото от набези, тя е оръжие, особено с червен лак. Ръката е орган на моето тяло, само един дъх време и тя се превръща в юмрук. Приказка за красивите ръце, които само понякога се подчиняват на тялото.
Изложбата „Възможни тела“ пита как да дефинираме собственото си тяло. И с това удвоява собственото си самосъзнание за важност в българската културна история. Технологичният капитализъм създава все по-особена версия за тялото и неговата неограниченост. Тялото все повече снизхожда към своите протези, било медицински, козметични, родово-полови. Тялото се превърна в модус на една удължаващо- създаваща процедура. Вярата, че живеем в епохата на тялото, че то е взело превес над духа, че е изтласкало неумолимо езика, предопределя нарастващия интерес към тялото и неговите утопии (постчовека, промяната на пола, безкомпромисните опити да се пребори смъртта). Всичко това го превръща и в проблем на идентичността. Изложбата „Възможни тела“ прави най-доброто за тялото – разобличава го като спектакъл.
