Сборникът „Средището на лабиринта“ („Колибри“, 2023) е втората белетристична книга след „Образи и отражения“ (2018) на Велислав Д. Иванов и съдържа новела и осем разказа, които ни отвеждат в парадоксален и естетизиран свят на маски, лабиринти и разнопосочни пътища, където всяко разклонение е отдалечаване от изхода и приближаване към центъра.
Заглавието на книгата Ви „Средището на лабиринта“ е и заглавието на новелата, която намираме между страниците. Защо избрахте точно това име за цялата книга?
Новелата е средоточие на темите и мотивите в цялата книга, извеждайки ги до крайност, затова и нямаше как тя да не даде име и на сборника. Безкрайно ми допада играта между позабравената дума „средище“ (която може да бъде физическо място, както и геометричен център) и лабиринтите, които отпращат не само към Борхес, но и към най-сладката литература – тази, в която затъваш, в която се губиш.
Навярно твърдението, че заглавието се написа самò, би повдигнало вежди; и все пак се случи точно така. Мислех, че имам заглавие от самото начало – „Написано в сянка“, тъй като новелата все пак засяга писател в сянка – така очевидно, нали? След бърза проверка обаче се оказа, че тази книга е вече написана, издадена и преведена на български. Сякаш е и популярна. Известно време писах безименна творба, а когато достигнах пасажа, който ѝ даде име, бях само наблюдател на това как се материализира.
Текстовете Ви са като лабиринти на съзнанието и оставят особен послевкус. Какво бихте искали да усетят читателите Ви, в каква посока Ви се иска да насочите мисълта им, след като са прочели всеки един от разказите, а и цялата книга?
Ако текстовете в книгата са способни да се загнездят в ума на читателя и да го човъркат след прочита, то моите намерения са изпълнени. Насоките на тълкуване са различни за всеки – не е ли в това красотата на четенето на художествена литература? Прочитите понякога се разклоняват в далечни посоки; друг път се сблъскват челно. Авторът винаги трябва да стои равно отдалечен; той няма право да заема страна. Всички четат един и същи текст, но всеки чете собствената си книга.
По време на представянето на книгата си казахте, че написването ѝ Ви е отнело 5 години. През този писателки процес промениха ли се част от текстовите Ви, връщахте ли се към вече готови разкази, за да променяте, за да добавяте различни елементи, за да могат текстовете да изглеждат по начина, по който ги четем днес?
Връщал съм се многократно към всеки от текстовете, но най-вече по стилистични съображения. Те обаче по никакъв начин не трябва да се подценяват, защото за всеки прочит е изключително важно това текстът да се чете леко, без недомислици, неточности, излишества или прекомерни обяснения. Всяко подобно несъвършенство е пречка за смисъла, а понякога откровено дразни читателя. Именно затова трябва да изтъкна работата с редакторката на книгата Таня Джокова, която има огромен принос за това текстовете да стигнат до читателя в най-добрата си възможна форма.
Трябва обаче да отбележа, че преходът от идея в съзнанието към написан текст за мен е наистина непредвидим. Понякога текстът бавно и мъчно, дума по дума се материализира близо до първоначалния замисъл; друг път изреченията в галоп се нанизват едно след друго и ме отвеждат безкрайно далеч от отправната точка, разкривайки неподозиран смислов хоризонт.
При все това, като един от своите герои вярвам, че няма завършен текст, а просто изоставени чернови.
Разказите Ви, едновременно много различни, но и същевременно водени от една обща нишка, сякаш преливат един в друг. Какво според Вас ги прави едно цяло и ги кара да функционират като отделни елементи от един пъзел?
Разказите имат различни герои и сюжети; същевременно определени теми и мотиви се повтарят и развиват (връзката между живота и изкуството, автентичността и подражанието, смисълът на самото разказване). В ума си многократно съм ги съпоставял и съм претеглял взаимодействието между тях. Тоест подредбата е плод на умисъл, не на случайност. От музиката съм придобил усет за формата – била тя кратка, като ария или песен, или по-дълга, като албум или симфония. Развитието на музикалните мотиви в тях ми се струва пряко приложимо в литературата.
В новелата и в осемте разказа ясно си личат майсторският стил, красивият език и необикновените идеи. Имате ли нечия фигура, която използвате като модел на подражание, някой който силно ви вдъхновява?
В по-ранни и впечатлителни години съм се стремял да подражавам на личния си литературен канон, който навярно е оставил отпечатък в стила ми и е видим за по-внимателния читател. Тези подражателски опити – неизбежни за развитието ми – за щастие не са стигали до широка публикация. Когато пиша днес, ме занимава единствено ребусът как да материализирам идеите си в текст чрез средствата на българския език; не как някой друг би го направил. Идеите на творбата и смислите, които те разкриват, сами подтикват изразните средства. В хода на работа съм силно самокритичен, което навярно е и причината да публикувам относително рядко, както и да предпочитам по-кратките форми.
Читателят трудно би могъл да остане безпристрастен към новелата „Средището на лабиринта“, както литературоведът Росица Чернокожева отбелязва, текстът изглежда „почти готов за сценарий“. Представяте ли си произведението Ви оживяващо на голям екран, как би изглеждало според Вас?
Радва ме, че текстовете ми извикват живи образи в съзнанието на читателя – осъзнавам пределите на езика най-вече когато чрез него предавам картини или музика. Макар да съм встрастен любител на киноизкуството обаче, моята глина е езикът, не движещият се образ. Всяка потенциална интерпретация на текстовете ми с други средства ме интригува като нов прочит. В това отношение корицата на Дамян Дамянов, произведение на изкуството сама по себе си, е висок еталон.
Разговора води НИКОЛ ГЕОРГИЕВА
