Митко Новков
Има един дзен коан, който пасва като ръкавица на стихосбирката на Людмила Миндова „Чуден свят“:
Ученик отишъл при Учителя, окайвайки се:
– Учителю, искам да открия Дао, вие казвате в беседите си, че то е навсякъде, но аз гледам планината, гледам скалите в планината, гледам реката, гледам моста през реката и пъплещите по него хора и никъде не виждам Дао. Виждам единствено планина, скали, река, мост, хора, Дао обаче не, Дао изобщо не виждам.
Учителят посъветвал ученика:
– Опитай се да видиш зад планината, зад скалите в планината, зад реката, зад моста през реката, зад хората, пъплещи по моста през реката. И ела да ми кажеш какво си видял.
Ученикът се поклонил смирено и си тръгнал. Върнал се след време, отново окайвайки се:
– Учителю, последвах съвета Ви и се опитах да видя зад планината, зад скалите в планината, зад реката, зад моста през реката, зад хората, пъплещи по моста през реката. Но отново не видях Дао. Видях обаче как планината вече не е планина, скалите в планината вече не са скали, реката вече не е река, мостът през реката вече не е мост, хората, пъплещи по моста, вече не са хора. Всичко се е объркало, едно е вместо друго, а трето вместо четвърто и не зная къде се намирам, не зная кой съм, в душата ми е смут и няма в нея Дао…
Учителят погледнал ученика, видял го колко е объркан и смутен, съжалил го и отново го посъветвал:
– Опитай се да видиш отново планината, скалите в планината, реката, моста през реката, хората, пъплещи по моста по реката. И пак ела да ми кажеш какво си видял.
Ученикът се поклонил смирено и си тръгнал. Върнал се след време – щастлив:
– Учителю, разбрах! Планината е планина – и това е Дао, скалите в планината са скали в планината – и това е Дао, реката е река – и това е Дао, мостът през реката е мост през река – и това е Дао, хората, пъплещи по моста през реката, са хора, пъплещи по мост през река – и това е Дао. Благодаря Ви, Учителю, Вие ме накарахте да видя Дао. Защото Дао не е някъде там само и изолирано, Дао е навсякъде, навсякъде и винаги.
Посланието на Людмила Миндова с „Чуден свят“ е същото, което е открил ученикът: поезията е навсякъде, навсякъде и винаги. Но трябва да имаш очи да я видиш, уши да я чуеш, кожа да я усетиш, език да я вкусиш, нос да я помиришеш. Сетива трябва да имаш, сетива. А заедно с петте сетива и едно задължително шесто, Дао, за да я откриваш там, където е, и където сякаш изглежда, че не е. Но само изглежда, иначе си е там, там си е, непокътната…
Първоначално обаче си с наивни очи, трудно ти е да я откриеш…
Детски свят
Людмила Миндова е избрала за книгата си три епиграфа: на Жак Превер, на Иван Цанев и на Илия Бешков. Всеки от тези епиграфи сочи света, който описва със стиховете си, и който – посочихме – е идентичен с разказания коан. Ето епиграфа от Жак Превер: „Но ето я птицата лира. / Тя бавно лети по небето. / Детето я вижда, / детето я чува, / детето я вика…“ (превод Веселин Ханчев). Първият неин свят е детски – на детето с широко отворени очи, което гледа света, вижда го, но май не докрай го усвоява. То опитва да се вмъкне в този свят, да намери мястото си в него, но не всеки път му се удава, не винаги успява да го прибере, да го приобщи, да го обхване. Прави това някак инстинктивно, по усет, но без да знае, един вид безсъзнателно:
Дада
Дъщеря ми не знае, че е дадаистка,
но няма какво да се лъжем.
Най-чисто изкуство е нейното
„чакай, мамо, да ти дадам“.
Това обаче не значи, че на тези детски опити, на тези наивни втурвания в света ще си позволим да гледаме снизходително, напротив – тъкмо те са, които ни отварят очите и на нас, възрастните, за красотата, за радостта, за вдъхновението.
Детството, между другото, е късно изобретение, едва през ХVІІ век; големият френски „неделен“ историк Филип Ариес (сам се е наричал така, тъй като пишел трудовете си в свободното от професионалните си задължения време – работел като завеждащ отдел в търговска фирма за внос на тропически плодове) казва в книгата си „Детето и семейният живот при Стария режим“ („L’еnfant et la vie familiale sous l’ancien régime“, 1960), че в „средновековието“ (Андреас Шпеер в книгата си „1000 години философия“, „Изток-Запад“, 2023, убедително доказва, че този термин трябва да бъде поставян в кавички) детството като такова не съществува; на историческото поле изгряло едва през ХVІІ век, когато в изобразителното изкуство все по-често започват да се създават детски портрети. Дотогава децата не са забелязвани, гледало се е на тях било като на бъдеща работна ръка, било като на наследник, но не и като на дете, както сме свикнали ние, хората на ХХ и ХХІ век. То и заради това толкова рано са ги сгодявали, „Сватбите на Йоан Асен“ ни го сочат (Данте също рано-рано е обручен с Джема Донати). Дълъг процес е конструирането на детството: първоначално на детето се гледа като на малък възрастен, обличат го като големите (трогателни са някои детски фотографии с миниатюрни цилиндърчета и фракчета); в романите на Дикенс детето е слабо и уязвимо тъкмо защото е непълноценно като възрастен. Постепенно отношението се променя, появяват се симпатичните моряшки костюмчета за момченцата и кукленските роклички за момиченцата (ярък пример е Алиса на Луис Карол). За да се стигне до Малкия принц, Пипи Дългото чорапче и Питър Пан, пред които възрастните изглеждат като някакви ръбове и тъпи добитъци. Да не споменавам Фройд, според когото тъкмо детската възраст е тази, която предопределя и обуславя поведението и комплексите на вече порасналия човек.
Точно такова е и разбирането за детето в стихосбирката на Людмила Миндова. То е не малък възрастен, то е учител на възрастните; техен възпитател и указател, педагог. Не те трябва да го учат, обратно – те трябва от него да се учат; така:
По време на изпит
Мечтая за свят,
в който децата
подсказват на майките си
по време на изпит.
Още неродени, както си ритат в корема
през някоя сесия.
Мечтая за свят, в който майките
питат децата си:
Синко мой,
как е,
добре ли се справих?
Не, нека не си мислим, че ученици в поезията на Людмила Миндова са децата, изобщо не бива да си го мислим; ученици в поезията на Людмила Миндова са родителите, те са онзи объркан дзен послушник, който гледал планините, реките, хората, но все не откривал Дао. Няма как да го открие – гледа с очите на възрастен.
Детето в тази поезия не е наивно, детето в тази поезия е мъдро, като дзен учител мъдро…
Алилуя
Господи,
научи ме без война
какво е смирение,
без смърт и омраза –
какво е любов,
без завист и злоба –
какво е радост,
и дай сили
на детето в мен
да не спира да пее.
Страшен свят
Вторият епиграф, избран от Людмила Миндова за нейната стихосбирка, е от Иван Цанев, гласи: „Небето къде е? / Отсам и отвъд / белее… белее… / И пада снегът“. Да, вероятно някого ще порази решението ми, че него го отнасям към „страшния свят“, както съм избрал да назова тази втора част на прочита ми на книгата „Чуден свят“. Само че това е избор на доказателство от противното (argumentum e contrario) или по-скоро на епиграф от противното, защото какво прави снегът? – ами скрива грозотата и мръсотията на света. Оттук и въпросът: „Небето къде е?“. Ако преведем този въпрос на Иван Цанев на езика на поезията на Людмила Миндова, ще получим ето какво:
***
Гледай по-често как котката с кеф се протяга на слънце
и ще си спомниш какво е да дишаш
в синхрон със сърцето.
Няма как котката да мърка насила.
Само човекът се учи да лъже живота.
Само човекът се сили да вярва в лъжата.
Котката, която се протяга, е снегът, който белее, белее, човекът, който се сили да вярва в лъжата, е същият, който пита къде е небето. Людмила Миндова не се страхува – чест ѝ прави! – да ни показва света и в неговата мърлявост, неопрятност, раздърпаност; тя достатъчно е видяла и е достатъчно препатила, за да си изгражда илюзии и да си въобразява харности. Затова сякаш едно тристишие на Йосип Ости – поет, когото тя предано обича (в „Чуден свят“ има две стихотворения, на които той е герой: „ВЪПРОС НА ИЗБОР или задочен разговор между поезията на Йосиф Бродски и Йосип Ости“, с. 12, и „КЪЩАТА НА ПОЕТА“, посветено нему, с. 23) и с любов превежда (прочее, това тристишие също) пò би подхождало за епиграф, отсъдете: „Тялото на човека / падна в пръстта. Викът му / в небето“. Вярно, небето – небето къде е?
Зашеметени сме, зашеметени и объркани като дзен ученика, опитал се зад планините и реките да види Дао, но не успял, а в главата му кишавица, шумотевица, безпътица – пълна скръб и кал без небе. Разбира се, Людмила Миндова има решение за тази неориентираност, съветва ни:
Денят на гнева
Всеки се страхува от него,
защото чувства, че идва не отвън,
а отвътре.
Като бял кон,
отскубнал се от циганска каруца.
Гледате се очи в очи,
обезумели от ужас –
ти и гневът ти.
Той си казва:
Сега ще ми вземе свободата.
Ти си казваш:
Сега ще ми вземе живота.
И страхът е толкова по-голям,
колкото по-дълго не си посмял –
докато те бият – да викаш.
Но не бързай да се плашиш от страх,
дето страх няма.
В този случай тя е като Учителя, който изпраща разцентрования си ученик да продължи да наблюдава планините и реките, но с тази разлика, че ако той му препоръчва да гледа, тя ни препоръчва да не гледаме и да не си представяме: на страха очите са големи. Ала няма страх, има любов и тази любов е отговорът на страшния свят, онзи лек, който ни освобождава от ужаса и ни кара да се реем като свободни електрони.
Страшният свят в тази поезия не е страшен, страшният свят в тази поезия е просто въобразен…
Единайсети септември
Показват ми стълби
и ме предупреждават:
нямаш право да се качваш,
позволено ти е само да слизаш.
Не се безпокойте, казвам.
Няма нито да се качвам,
нито да слизам.
Само ще ги измия.
Чуден свят
Третият епиграф е от Илия Бешков: „Само чудните неща са реални“. Чудните неща на Бешков са всъщност онзи трети етап от обучението в дзен, когато виждаш Дао там, където преди това изобщо не ти е хрумвало, че може да бъде – планините, реките, хората. Точно в това отношение светът е чуден, „Чуден свят“, както се и нарича стихосбирката на Людмила Миндова: трябва да можеш да виждаш величието в простите неща, мъдростта в обикновените случки, любовта в досадните всекидневности. Светът е чуден не защото в него стават чудеса, светът е чуден, защото той сам по себе си е чудесен. В това е огромната поука от поетическото изкуство на Людмила Миндова: ние сме истински не защото сме извънредни, ние сме истински, защото сме поредни, наредни, уредни; дори ако щете, средни. Среда обаче, която не ни прави празни и тривиални, а благодарение ней сме пълни и вълшебни:
Смиреният човек
Спомен за Стоянка Грудова
Смиреният човек
не подлива вода,
не подлага крак,
пред зла сабя
не прекланя глава,
не клевети,
не обижда,
не се страхува,
не заплашва,
не иска чуждото,
не раздава своето.
Да се запиташ
човек ли е смиреният.
Да, стигнали сме до състояние, в което тъкмо най-човешките, най-обикновено човешките качества ни се струват странни, особени, някак „нечовешки“. Но пък именно тези банални човешки качества правят така, че човешкото да го бъде, а не да изчезне в пясъка, както известява Мишел Фуко в „Думите и нещата“. На Людмила Миндова подобно бъдеще не ѝ изнася, с цялото си естетическо и екзистенциално същество тя въстава срещу него, отрича го, съпротивлява се, възправя се. Една борба за човека, който е забравил да бъде човек; една борба за света, който е забравил да бъде свят. Една борба в крайна сметка за нас, която борба обаче не е някакво спортно мероприятие, напрягане на мишци и сухожилия, а е поетическа борба, която напряга сивите клетки и ги кара да се срамуват, когато повяхват и почерняват; и когато – вместо да се вслушат в истинния глас на ангела, се поддават на измамните трели на дявола:
Все по-близо
С всеки ден
си все по-близо
до смъртта –
вика дяволът.
С всеки ден
си все по-близо
до живота –
шепне ангелът.
Все по-близо, все по-близо… Колкото повече сме все по-близо до света, толкова повече този все по-близък свят става чуден, става любим, става наш. Защото ние сме, ние сме тези, които го творят чудесен. Което значи: ако не сме чудесни, няма да има и чуден свят. Прочее, нека сме честни – нищо няма да има.
Слава Богу Людмила Миндова е чудесна…
Людмила Миндова, „Чуден свят“, изд. „Ерго“, С., 2023
