Христо Трендафилов
Шест години преди да се появи повестта „Гераците“ на Елин Пелин излиза романът „Буденброкови“ на Томас Ман. Оригиналът е публикуван в Берлин през 1901, с подзаглавие „Упадък на едно семейство“, Buddenbroks.Verfall einer Familie. Нашият писател вероятно е познавал съкратената руска версия в превод на Зинаида Венгерова, която е напечатана във „Вестник Европы“, 1903, под заглавие: „Семейство Буденнброков. Эскиз по роману“ (т. V: 287–344; т. VI: 682–627; т. VII: 741–790). В по – късните руски преводи на произведението вместо упадък се използват погибель и крушение. В романа, който е удостоен с Нобелова награда за литература за 1929 г., се повествува за упадъка на една богата немска фамилия.
По това време Е. Пелин е библиотекар в Университетска библиотека, София, от 1903 до 1907, назначен със съдействието на просветния министър Иван Шишманов. Пак през 1903 г. като директор на библиотеката виждаме Стоян Аргиров, филолог, библиограф и преводач с изключителни заслуги за развитието на библиотечното дело у нас. Тогава известният вече наш писател е могъл да се запознае с руския превод на романа, поместен във „Вестник Европы“, изданието се получава както в Университетската, така и в Народната библиотекa в София. От 1910 до 1916 писателят работи именно в нея като пазител на книги. Запознанството ни със споменатите книжки на списанието не показа, че са оставени някакви бележки от читатели, и конкретно от Е. Пелин. Смята се, че писателят не е знаел добре руски език и при четене на литературни творби често е прибягвал до речник. Възможно е Елин Пелин да не е изчел всички книжки на журнала, в които е поместен преводът на романа, не е изключено и Ст. Аргиров, или някой друг от библиотечните сътрудници да е запознал в най-общи линии писателя с романа за упадъка на едно семейство. Изглежда за големия писател това е достатъчно – той успоредява гибелта на една просперираща търговска фамилия в Германия с немалкото подобни разломи на български селски семейства, чието многолетно благополучие е нарушено от новите социални взаимоотношения.
Ако приемем, че Елин Пелин се е запознал със споменатия руски превод на „Буденброкови“ в Университетска библиотека на СУ и той го е вдъхновил да пристъпи към написването на „Гераците“, значи повестта е създадена между 1903 и 1907 г., когато е публикувана за пръв път и на части в различни списания. Първо е публикувана глава V под заглавие „Павел“ в сп. „Просвета“, III, юни 1904, кн. 9–10, с. 459–463. После в сп. „Наука и общество“, януари 1906, 1, с. 1–6, първа и втора глава със заглавие, отпращащо към романа на Тургенев – „Бащи и деца“; в сп. „Художник“, март – април 1907, кн. 7–8, с. 19–31, в това списание са публикувани и други известни разкази на Е. Пелин – „Спасова могила“, 1901, „Иглика“, 1905–1906, „Старият вол“, 1906. По-късно, през 1911, творбата е обнародвана цялостно в т. II на „Разкази“ на Е. Пелин, издание на Александър Паскалев; т. I излиза през 1904. Що се отнася до ръкописа, той е изгорял по време на бомбардировките на София през 1944 г. и по-точно на Къща музей Иван Вазов, на която Елин Пелин е директор (1924–1945). За това свидетелства както писателят, така и неговият син.
Елин Пелин обаче дава свое обяснение относно възникването на идеята за написването на повестта, в което няма и намек за романа на Томас Ман. Една нощ непоносим зъбобол го кара да тръгне пеш от Байлово за София, разстоянието между които е 45 км, по пътя среща друг несретник, който води дете в града, за да му търси работа и го спаси от западнало пиянско семейство. Така се родила идеята за „Гераците“. Авторският разказ не звучи убедително, особено в своята зъбоболна част, и би могъл да се нарече разказ на един разказ. Разказът води към края на повестта и отвеждането на малкия Захаринчо от чичо му Петър в града. Води и към финала на един семеен упадък, който пък ще ни върне към неговата изначална хармония. В литературната ни история шества гледището, че Е. Пелин тръгва винаги от някаква случка, без значение дали става дума за повест или за кратък разказ. „Някаква случка от живота на село се запечатва в съзнанието му, към нея се долепвaт още спомени и така сюжетът бавно расте“. Но запознанството на прозаика, макар и не цялостно, с роман за разпада на едно бюргерско семейство и неговата експедитивна сглобка с българската действителност сочи, че той може да използва с успех и литературни идеи и сюжети.
Двадесет години подир излизането си „Гераците“ поражда и краткотраен литературен скандал. През 1930 г. Йовков издава драмата „Боряна“, която се играе с успех в Народния театър през 1932. Играе се със същите овации из България, за което свидетелства режисьорът на пиесата Николай Масалитинов. Авторът е упрекван в плагиатство от Е. Пелин и от критици като Д. Б. Митов на страниците на „Литературен глас“, по-точно, че е заел героите и конфликтите от „Гераците“. Бащата Златил и неговите трима сина Рали, Андрея и Павли съответствали на Йордан Герака и синовете му Божан, Петър и Павел. Болнавата снаха Елица пък била близка до нещастната и също болна Елка. Йовков отговаря сдържано и със своя аргументация, позовавайки се на факти, на други лица, запознати с раждането и движението на драматургичния конфликт, изтъква и индивидуално-психологическия фактор, завистта. Възможно ли е Йовков да е търсил съзнателно тези съответствия и паралели, за да продемонстрира чрез драмата своето литературно превъзходство. В крайна сметка скандалът е потулен и почти забравен, оттегля се от него и Е. Пелин. Дори във Фонда на Дом паметник „Йордан Йовков“ в Добрич е запазен екземпляр от 1936 г. на книгата на Е. Пелин „Аз, ти, той – мили родни картинки“ с недатиран дарствен надпис „На Йордан Йовков от Елин Пелин“.
През соцепохата скандалът е умишлено загърбван, за да не пада никаква сянка върху класиците, първо само върху Е. Пелин, после и върху двамата. Някои обаче допускат, че сблъсъкът съсипва болезнено чувствителния Йовков и е една от причините за заболяването му от рак и ранната му смърт през 1937 г. Ала това едва ли е цялата истина, Йовков е участник в три войни, постоянно е съпътстван от битови несгоди, никога не е имал собствен дом, дава друго (хранително) обяснение на заболяването си. Но освен конкретните и типологическите близости (за първите изглежда е прав Е. Пелин, за вторите – Йовков), в случая се наблюдава почти топическа проява на съперничество между двамата най-големи в дадена жанрово-времева зона. Е. Пелин упреква Йовков и преди това – за излишни неща в разказа „Балкан“ (безсмислената поява на една кучка), заради което авторът му се разсърдил, но все пак отчел забележката. Такива случаи в световната литература има немалко: съперничеството, скандалът между големи писатели е верен критерий за високото равнище на една литература. И наистина, 20-те–30-те години на XX в. са един от най-плодоносните, осеви периоди на българската литература и научно-критическа хуманитаристика. А един литературен и културен разцвет се носи винаги от полемично заострени списания, посоченият период е времето на елитните журнали институции „Златорог“ и „Философски преглед“. Те спокойно могат да се разглеждат като единно цяло.
Запознавайки се с руското съкращение на романа на Томас Ман, нашият писател проявява забележително умение да инкорпорира един типично западноевропейски сюжет – залезът и падението на буржоазно семейство, като тук главна роля играе постепенната родова деградация, израждането. Е. Пелин пренася този типичен за Западна Европа сюжет в традиционна българска среда, селото от края на XIX – нач. на XX в. и му придава нашенски колорит. В началото на романите за упадъка на богати фамилии стои френската проза от първата половина на XIX в. и в частност – редица романи на Балзак. В случая ще споменем „Сезар Бирото“, с характерното подзаглавие „История на възхода и упадъка на Сезар Бирото, търговец – парфюмерист…“ (1837). Романът е част от френския роман на кариерата през XIX в. Тук обаче трагизмът на замогналия се и провален от злостни конкуренти комерсант е индивидуален. Донякъде вид на семейна сага има и „Господа Головльови“ на М. Е. Салтиков-Шчедрин (1875-1880), но това са по-скоро сатирично-изобличителни разкази, заемащи средно място между повестите на Гогол и романите на Достоевски. Друга такава творба с насочващо заглавие е романът на Николай Лесков „Западналият род“ (Захудалый род, 1874). Оформя се цялостна тенденция в европейските литератури. В съвременната теория по този повод се предлага терминът литература на израждането, в немския оригинал имаме Degeneration Frzähle, Наратив за дегенерацията. Подобни изследвания проследяват всички аспекти на проблема, в които израждането се обвързва и с модни тогава течения във философията и психологията: с натурализма, дарвинизма, крочеанството, наследствеността, престъпността, половото влечение и неговите форми и последици. В края на века наблюдаваме и разцвет на семейната сага в Западна Европа, който продължава до 40-те години на XX в. Сред писателите най-значима е ролята на Емил Зола, с него започва тенденцията, която включва и романите на Томас Ман, Джон Голсуърти, Роже Мартен дю Гар, Владислав Реймонт. Но всеки нашумял световен роман у нас не води към жанрова реципрочност, а обикновено се заменя с повест.
Повестта е българският отговор на западноевропейския роман.
Романи на израждането през разглеждания период се пишат и в някои южнославянски литератури. В хърватската литература такива автори са Йосип Козарач, Венцеслав Новак, Иван Козарач, Мирослав Кърлежа. А в сръбската за най-представителен в този план се приема романът „Нечиста кръв“ на Бора Станкович.
Редица герои и сцени в „Гераците“ имат съответствия с произведения от световната и от българската литература. Ще започнем с романа, за който допуснахме, че е вдъхновил нашия прозаик, „Буденброкови“. Когато намира сходства при отделни персонажи, Е. Пелин ги българизира. Напр. безделникът Христиан иска да се ожени за аморална жена и постоянно се кара с брат си. А осъденият Вейншена след излежаването на присъдата се завръща за кратко в къщи, заминава нанякъде, без да види дъщеря си и жена си. В държанието им прозира манталитетът на Павел от „Гераците“ и на Николчо от „Маминото детенце“ на Любен Каравелов. А поведението на Томас Буденброк е близко до това на Йордан Герака. Такива паралели и аналогии могат да се открият още. Но те само допълват общата настройка на повестта – да покаже моралната и социална дегенерация, разпада на едно доскоро задружно и преуспяващо българско селско семейство. Този разпад е част от европейския упадък на границата между Стария и Новия век и стълкновенията, протичащи при всяко прекрачване на тази граница.
