Разговор с Атанас Сугарев
Когато решихте да се занимавате с превод, какъв беше в онзи момент престижът на тази професия?
В началото все пак искам да направя уточнението, че ще се спра само на превода на художествена литература – това своеобразно изкуство, което изисква обширна обща култура и сериозна езикова подготовка.
Бях студент в I курс специалност „Френска филология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, когато нашият преподавател проф. Паисий Христов попита има ли желаещи да направим кръжок по превод на поезия. Записахме се трима колеги и така се започна. Разискванията в този кръжок ми помогнаха да открия и оценя ролята на преводача. Съпоставките на различни преводи, дело на творци като Иван Вазов, Константин Величков, Гео Милев, Димитър Подвързачов, Георги Михайлов и т.н. откроиха огромното им значение за българската литература.
След тях с удоволствие бих споделил имената на Атанас Далчев, Константин Константинов, Валери Петров, Лили Сталева, като някои от тях, по идеологически причини, вместо да развиват творческия си потенциал, са били принудени да се захванат с преводи, за да изхранват семействата си. От сравнително по-новото поколение се открояват Кръстан Дянков, Красимир Мирчев, Бояна Петрова, Силвия Вагенщайн и редица други. Общото, което отличава и тяхната работа, е великолепното познаване на всички регистри на българския език и умелото им използване при пресътворяването на оригиналния текст. Неслучайно в някогашното кафене на преводачите се коментираше, полу на шега, полу на истина, че на някои тогавашни писатели е препоръчвано да четат повече преводна литература, за да обогатят изказа си.
По онова време преводачите се отличаваха освен със завидна обща култура и със задълбочени познания в редица сфери. А някои от тях, като позабравените вече Сидер Флорин и Сергей Влахов, споделяха опита си в специални издания, посветени на теорията и проблемите на преводаческото изкуство. Провеждаха се и ежегодни срещи и дискусии за обсъждане качеството на преведените книги и в общи линии преводачът се открояваше като един от радетелите за запазване на богатството и изразителността на българския език.
Какво се промени междувременно? Какви са предизвикателствата, с които трябва да се справя един начинаещ преводач днес?
Промениха се много неща. Слава богу издателствата вече са частни и всеки издател сам решава кого, какво, как и кога да издаде. Големият брой издателства, особено в началото, доведе и до снижаване на критериите за качеството на превода. Доста младежи, разчитащи на някакви познания по чужд език, но без никаква филологическа подготовка, се втурнаха да изкарат по някой лев. Имал съм случаи, когато познати издатели са ми предлагали да оглаждам текст, преведен за по-набързо от четири, пет различни студенти. Естествено, че съм отказвал. Един добър и добросъвестен преводач се учи цял живот сред купища речници, справочници и помощна литература. Авторът пише за това, което познава, докато преводачът обикновено превежда това, което му възложат. За качеството на превода много допринася и добросъвестният редактор. Една институция, която, дано да се лъжа, но май вече е на доизживяване. От близо четиридесет години участвам в организирането и журирането на конкурс по превод за ученици от езикови гимназии и констатирам, че за съжаление, с всяко ново издание качеството на работите спада, а нивото на владеене на българския език е, меко казано, незадоволително.
Плаши ли ви навлизането на изкуствения интелект, включително в областта на превода?
Не бих казал. Има две важни изисквания за качеството на превода – вярност и точност към оригинала. И ако точността, тоест смисълът, в общи линии може да се получи, то верността – разбирай стилът, скритото послание, внушението, прозиращо зад думите, трудно може да се постигне, защото механичният превод не минава през човешкото светоусещане.
Смятате ли, че господството на английския оказва деформиращо въздействие върху останалите езици, включително френския?
Това е спорен въпрос. Естествено, че има заемки, но това е валидно и за английския. Като човек, който е превел три рицарски романа от старофренски на Кретиен дьо Троа, както и „Големият мъртвешки танц“, винаги с голямо удоволствие напомням на англоговорещите, че през Средновековието няколко века в Англия официалният език е бил френският. Да не говорим, че голям процент от речниковия им състав е с корени от този език.
По-различна ли е волността, която може да си позволи преводачът на поезия спрямо този от проза?
Според мен за волност трудно можем да говорим. И в двата случая става въпрос за интензивен творчески процес, който изисква самодисциплина, езиков усет, а за превода на поезия и вдъхновение. При този вид превод римата и ритъмът дават възможност за определени смислови акценти, но и ограничават свободата на изказа. При свободния стих, особено ако е без пунктуация, волността също е нож с две остриета. Мнозина смятат, че да се превежда свободен стих, неограничен от носещите и смислова натовареност рима и ритъм, е лесно. Тъкмо обратно – произволната на пръв поглед подредба на думите в стиха, както и липсата на пунктуация, правят задачата на съвестния преводач още по-трудна. Той трябва не само да следи за вътрешния ритъм и евентуално спорадични рими и благозвучия, но и така да съпреживява оригиналния текст, че на читателя да стане ясно не само първоначалното послание на думите, но най-вече скритото зад тях внушение.
Преводът на проза също съдържа определени проблеми за разрешаване като характерния авторов стил, безеквивалентната лексика, неологизмите и т.н. При всички случаи съвестният преводач трябва да подхожда с необходимата отговорност при подготовката и реализирането на превеждания текст.
Прави ли са онези, които надменно окачествяват съвременната литература като елементарна на фона на класиката и ако не, кое в нея е трудното за превод?
Според мен не са прави. Знаем, че от една страна, езикът се развива и променя, а от друга страна, животът вече предлага нова действителност и нови дадености, които предлагат и нови литературни сюжети. Конкретно при превеждането на някои съвременни текстове определена трудност се явява използването на различна терминология, свързана с технологични реалности.
Преди две години излезе пълен превод на „Басни“ от Жан дьо Лафонтен, резултат от съвместната Ви работа с Паисий Христов под редакцията на Стоян Атанасов. Какво е характерно за Вашия подход? Коя е според Вас водещата специфика на басните, която държахте да запазите на всяка цена в българската версия?
Преди доста години от едно издателство ме помолиха да направя нов превод на „Щурец и мравка“ за тяхна илюстрована книжка. Стана ми интересно и по-късно направих съставителство и превод на около осемдесет басни. Знаете как идва апетитът и се захванах с пълния превод на български език. Оригиналното издание се състои от 12 книги, всяка с по 20-25 басни. Няколко години превеждах, докато приключа с първите осем книги и тъй като имаше още доста, просто предложих на проф. Паисий Христов, с когото си сътрудничим от дълги години, да преведе останалите четири книги. Държа да подчертая и удоволствието от поредната съвместна работа с проф. Стоян Атанасов.
Всяка басня е един малък разказ, обикновено зает, чийто сюжет се превръща в една или в друга степен в морална поука. Характерно за басните на Лафонтен е тяхната нарочно търсена привидна небрежност, както и лесно достъпната им образност. От гледна точка на формата поетът използва т.нар. „стих с променлива метрика“, при който може свободно да редува размерите, но стриктно спазва римната схема и цезурите. Така постига по-голяма изразност при развитието на фабулата. Надявам се, че съм успял да го съхраня.
Над какво работите в момента?
Оставил съм да си „поотпочине“ един проект, но тъй като още не е съвсем завършен, предпочитам да не го коментирам. Иначе подготвям за печат четвъртата книга на моя дядо „Автентични народни песни от Панагюрския край“. Моят род е от Панагюрище и дядо ми Атанас Сугарев – Учителя (1898-1987), чието име имам отговорността да нося, ни остави изключително богат архив, включващ статии, краеведски изследвания, спомени, проучвания, исторически документи, народно творчество, обичаи, пословици и др., почти изцяло посветени на културата, историята и обществения живот на родното ни Панагюрище. Този архив той е събирал повече от 60 години като главен редактор на в. „Оборище“, първи уредник на Историческия музей, читалищен деец и директор на училища в града. Сред тежките папки с неговите материали се съхраняват и 46 ученически тетрадки, изписани с детски почерк. Като учител Атанас Сугарев е възлагал на своите ученици също да записват автентични народни песни, изпълнявани от техните баби, майки и родственици. Това е един огромен събирателски труд, който той е обработвал, а голяма част от песните е нотирал и лично. Тази книга ще бъде подпомогната от общината по проект „Панагюрище – духовност и творчество в едно“. Силно се надявам, че националното богатство, събрано в това издание, ще прекрачи границите на поколенията.
Разговора води АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА
