Йоанна Елми
Всички цитати от „Пътешествия с Чарли“ са в превод на Кръстан Дянков, освен където изрично е посочен авторски превод.
1.
„И аз възпявам Америка, и аз съм Америка“, пише Лангстън Хюз през 1926 г., в заигравка с поезията на Уолт Уитман. И двамата поети пеят за Америка, Хюз обаче като чернокож в ерата на сегрегацията и жестоките линчове. „Хрумна ми, че Америка – това съм аз“, присъединява се към хора по-късно и Алън Гинзбърг, битник, странник, наркоман, аутсайдер. Ричард Бланко, поет, роден в Мадрид и емигрирал в САЩ, пък поставя ударение на своята América. Песента на Америка е многогласова. И почти столетие по-късно дебатът кой има право да каже „Аз съм Америка“ продължава.
2.
Задължително ли е да си американец, за да запееш тази песен? В новата си колекция с есета „Родини“ (Homelands), която е посветена на Европа след 1945 г., Тимъти Гартън Аш пише:
Вътрешната политика е театър и това важи с пълна сила за Вашингтон. Европейците следят сапунката на американската политика по-подробно, отколкото ги занимава предполагаемо по-релевантната политика в Брюксел, а какво остава за вътрешната политика на която и да е друга държава-членка. Всъщност Америка си остава едно от малкото общи неща сред европейците, заедно с поп музиката и футбола.
Ако човек отвори който и да е новинарски сайт, темите действително са няколко: България, разбира се; войната в Украйна (където се преплитат САЩ и Русия); Русия и Путин (където се преплитат Украйна и САЩ); Брюксел (където често се преплитат САЩ, Украйна и Русия); и каквото и да се случва – винаги по нещо от САЩ. Америка е всепроникваща и прозира и в думи като „кенсъл култура“, „либерали“, „консерватори“, „джендъри“ и всичкия останал миш-маш, в който често дефинициите отсъстват за сметка на фанатиците.
Културните войни на САЩ и техният контекст превземат света, включително България, и се наместват в пейзажа на локалното (да си припомним, че важни закони като този за защита от домашно насилие бяха блокирани с години заради „джендъри“ например). Език със своя история се пренася в друг контекст и друга история, изпразва се от смисъл, без обаче да се напълни с нов такъв. Кухият език е способен да пречи – в добрия случай. Да пречи да решим своите проблеми, които носят своя история и често не пасват добре в чужди матрици. В лошия се превръща в пропагандата, която замества живия език. И подготвя почвата за засяването на съвсем различни култури.
3.
Слава Богу, когато смисълът свърши, на помощ идва литературата (за онези, които имат нужда от смисъл, разбира се). През 1960 г. Джон Стайнбек, който само след две години ще получи „Нобел“ за литература, стига до (правилното) заключение, че комфортът убива доброто писане. Успешен, обичан и четен, Стайнбек осъзнава, че се е отдалечил твърде много от хората, за които пише и че не познава новата Америка, която се оформя в пресата на 50-те и 60-те. В уравнението има и други фактори, разбира се: влошеното здраве на писателя, унижението на старостта (страхът „да се оттегля от своята мъжественост в нещо като духовен и физически полуиндивидуализъм“), също и гладът за път. И така, Стайнбек решава да послуша песента на Америка.
Резултатът е „Пътешествия с Чарли“, която излиза през 1962 г. и разказва за пътуването, което Стайнбек прави с кучето си Чарли от Ню Йорк през Мейн към Калифорния, после Тексас – общо около 16 хил. километра. Някъде между репортажа, есето и художествената литература, това е една от добрите книги за онези, които искат да бъдат Америка. Или поне да я разберат. А през нея може би и малко от днешна България.
4.
В началото на 60-те Виетнам и Лаос предстоят, а също и Близкият изток, Афганистан… „Има всякакво бъдеще“, казва на Стайнбек млад мъж, който работи на една от атомните подводници, които пазят от вечните врагове – Русия и Китай. Тук преводът на Дянков е „осигуряват бъдеще“, но и в него се усеща оптимизмът на 60-те, че човек има избор за бъдещето.
Оптимизмът, че времето върви линейно и във възходяща посока, а не в спирала или в многоизмерни форми на Калаби-Яу (тогава би изглеждало, че времето се е оплело във възел – съгласете се, характерно съвременно усещане). Че си съвсем буквално осигурен – с пенсия, със семейство, с къща с бяла ограда и хубава кола. В настоящето обаче the future is cancelled (Господинов). Поколението на милениалите е първото в историята на САЩ, което живее по-зле от предшестващите го. Но преди това има Стайнбек, който среща фермер край Ню Хемпшир, който му споделя:
– Как да кажа, вземете дядо ми например, баща му – беше още жив, аз бях на дванайсет. Това, което знаеха, знаеха го със сигурност. Знаеха кое как е и какво може да се случи. А сега? Какво може да се случи?
Малко по-нататък разсъжденията на Стайнбек продължават в интуитивно обобщение на все по-забързания живот, все по-далеч от всичко познато, човешко:
Милион години сигурно са минали, додето хората свикнат с огъня като явление и понятие. Човекът е изгарял пръстите си на удареното от мълния дърво, докато най-сетне някой отнесъл къс от това дърво в пещерата и разбрал, че то го топли. Може би сто хиляди години са минали от едното до другото. А оттогава до високите пещи в Детройт – колко? Колко? Ето че сега имаме подръка къде-къде по-страшна сила, а не ни е останало време да възпитаме разсъдъка си; на човека му трябва най-напред да усети, после да изкаже и едва тогава да се приближи до мисълта; в миналото поне за това е било нужно много време.
5.
Стайнбек е неволен пророк. От онези, чиято цел не е да подредят някакво бъдеще, а просто виждат твърде ясно пътя, по който е тръгнал светът. Той описва привидно банални неща като въздигането на пластмасата, която днес плува в телата ни (учени откриват, че изяденото количество микропластмаси седмично е колкото в една дебитна карта); употребата на нови и нови химикали, които създадат илюзията за чистота и се борят с „вредители“, докато всъщност тровят водата и въздуха ни; нарастващата параноя да се „предпазиш“ – от бактерии, от нашественици, от радикалисти, от комунисти, от „негативни“ емоции, от разговори за политика…
Двете водни чаши в банята бяха запечатани в целофанени торбички, на които пишеше: Тези чаши са стерилизирани – да Ви пазят от зараза“. През седалката на клозета беше залепена хартиена лента с посланието: „Тази седалка е стерилизирана с ултравиолетови лъчи да Ви пазят от зараза“. Всички ме пазеха и това беше ужасно. Продъних с крак печата върху клозетната седалка. Налях си половин чаша водка, изпих я, налях си втора. После се отпуснах в горещата вода на ваната и се почувствувах безкрайно нещастен. Не виждах нищо хубаво край себе си.
През цялото това време Стайнбек разпитва хората, които среща по пътя си: за живота, за работата, за Русия и комунистите.
– А как хората из вашия край посрещат тия разправии с русите?
– За другите не знам. Но мен ми се струва, че водим все ариергардни действия. Все ний сме натясно.
Напълних чашите с още кафе и долях ябълковка и за двама ни.
– Да не би да искате да нападнем? – попитах.
– Искам да кажа, че и ние трябва да поемаме инициативата.
– Нямам намерение да правя анкета, но как върви изборната кампания при вас?
– Кажете ми, да ви кажа! – отвърна той. – Хората си мълчат. Досега не сме имали такива потайни избори. Хората просто не си казват мнението.
– Възможно ли е да нямат мнение?
– Възможно е, а може би и не искат да го кажат. Помня, едно време по избори какви спорове се водеха. А сега – нищо.
Това установих и аз, в цялата страна – никакви спорове, никакви дискусии.
Такъв разговор съвсем спокойно може да чуете във всяка провинциална американска кръчма и днес. Противно на онова, което виждаме онлайн, на четири очи американците не спорят разгорещено за политика – напротив. Все по-страшното разделение – не просто на идеи, а на реалности – любезно се избягва в полза на други теми. Ако двата свята изобщо се срещнат, разбира се. „Разбирам, че има твърде много действителности“, пише Стайнбек. „Това, което пиша сега, е вярно, докато не се намери някой друг, който ще мине по същия път и ще пренареди света по свой вкус.“
Затова и разказът на Стайнбек е като микропласмасата – може да се открие във всичко и всичко може да бъде открито в него: наченките на „уелнес“ психозата, поп психологията, политическата поляризация, чак до чуденето „дали героите на бъдещето ще бъдат издялани в мраморни джипове и патрулни полицейски коли“. Той описва и мигрантите, които прибират реколтата. На мястото на индийците, филипинците, мексиканците и канадците, които среща той, днес може да откриете и българи, румънци, казахстанци, украинци и руснаци. Стайнбек минава през градовете чудовища, опасани от боклук; шофира по магистрали чудовища, около които няма живот, в които човек е като увиснал във времепространството, между мястото, откъдето идва и там, накъдето е тръгнал.
6.
„Колкото дни има, толкова са и световете и както опалът мени цвета и блясъка си според деня, тъй се променях и аз.“ В страна като Съединените щати, в която промяната е начин на живот, но където хората са „тъй гладни за история“, Стайнбек се страхува от превръщането на историята в мит, на мита – в нова фалшива реалност.
Едва ли може да намерим по-подходящо проявление на този страх от настоящия обществен климат, в който врагоманията, антиинтелектуализмът и откровената пропаганда доминират разговора. Как се учи робството в училище? Как говорим за секс? А къде са границите? Трябва ли да има такива? Чии са правата над женското тяло и има ли държавата работа там? Изобщо как се разказва тъмната история на една нация? Как се живее? Тези дебати, с вариации, се просмукват и у нас.
„Богатият ми опит ме е научил да се възхищавам на всички народи и да мразя всяка държавна власт“, пише Стайнбек (прев. мой). В редовете се преплитат американските разговори още от създаването на държавата: колко власт трябва да има федералното управление, докъде е допустимо Щатите да преследват своето „Предопределение на съдбата“, за да споменем поне няколко. Но се чува и ехото на глобализацията, все по-високата степен на свързаност на света, загубата на регионална идентичност, масовото производство… Всичко това върви през личната история, през разговори, през разсъжденията на самия Стайнбек на чистия, красив език, който познаваме от прозата му.
7.
„Западът запа̀да“, прочетох из коментари в Reddit по темата заслужава ли си човек да се прибере обратно в България. Тоест не да се прибереш, защото в България е станало добре, а защото светът е станал също толкова кофти.
Американците пращат човек на Луната седем години след публикацията на „Пътешествия с Чарли“. Какво по-американско от теория на конспирациите, че кацането на Луната е изфабрикувано – такава се появява официално чак през 1976 г., но със своя субективна сигурност вярвам, че неофициалните версии датират от по-рано.
Докато изстрелват мисии в космоса („Аполо“ 9 се завръща успешно на 13 март), американците тайно засипват Камбоджа с бомби (18 март, началото на операция „Закуска“). През май Националната гвардия разпръсва участниците в Zip to Zap, концерта, предшественик на Уудсток, а тийнейджър с инициалите Робърт Р. умира от мистериозно заболяване, което петнайсетина години по-късно ще бъде наречено СПИН.
Студентите окупират университети, хеликоптери пръскат протестиращите с вещества, които причиняват изгаряне на кожата. През юни избухва Стоунуол – ражда се националното движение за равноправие на хората с различна сексуална ориентация – кърваво и болезнено раждане, но нищо ново не идва в света без кръв.
През август последователи на Чарли Менсън убиват бременната Шарън Тейт. Тогава се провежда и Уудсток. През октомври започват антивоенните протести срещу войната във Виетнам. Месец по-късно стартира и „Улица Сезам“. Пускат самолетите „Боинг“ 747. Жените вече могат да членуват в една от знаковите фермерски организации в страната. И така нататък, и така нататък. Стайнбек умира на 20 декември 68-ма, така че не успява да види нищо от това. През същата 68-ма, между другото, е застрелян и Мартин Лутър Кинг-младши.
8.
Запа̀да ли За̀падът, или ни е необходима по-голяма близост с него извън съветските пропагандни клишета и противоположните им копнежи, за да разберем голямата история, а през нея – и своята? Може би тогава обидата на българина, че 30 години западна демокрация не го „спасиха“ и недоволството от това, че сам е господар на душата си и капитан на съдбата си (по Уилям Ърнест Хенли), ще стихнат. 20-те в България на новия век са точно толкова вододелни, колкото и 50-те и 60-те за САЩ в изтеклия вече век на Стайнбек. И както тогава, така и сега разговорът се води с думи, тежки с история. История, която си заслужава да бъде разбрана – защото колкото и да възпяваме Америка, все пак сме в България. Но Америка има на какво да ни научи. Стайнбек е добро начало.
