Варненският драматичен театър в София
От 1 до 4 февруари Варненският драматичен театър гостува в София с най-добрите заглавия от новата си продукция. Пред столичната публика той показа три от последните си премиерни спектакли – получилия три номинации ИКАР’2013 “Вуйчо Ваньо” от Чехов, реж. Пламен Марков, “Паметта на водата” от Шийла Стивънсън, реж. Стоян Радев Ге. К. и “Дон Жуан или любовта към геометрията” по Макс Фриш, реж. Георги Михалков, както и най-успешната си постановка от миналия сезон “Ричард ІІІ” от Шекспир, отново осъществена от Пламен Марков (която получи три награди ИКАР през 2012 г. и която част от софийските зрители и театралната общност вече познават).
Най-голям интерес от този безспорно интригуващ гастролен афиш предизвика “Вуйчо Ваньо” (в предишния брой на ЛВ спектакълът е коментиран от Николай Йорданов). Традиционното любопитство към всяка следваща реализация на изключителния текст на Чехов в случая беше допълнено и от факта, че както режисьорът, така и Варненският театър за първи път се срещат с него. Представлението не само оправда този интерес, но и убедително се нареди в силната поредица от постановки на “Вуйчо Ваньо” у нас, сред които през последните две десетилетия се откроява интерпретацията на Иван Добчев в ТР “Сфумато”
(сезон 1992/93).
Пламен Марков и екипът му четат пиесата на руския драматург като остро актуален текст, запазвайки в същото време и универсалните й прозрения. За тях тя е преди всичко вик на отчаяние от неизменното помръкване и затъване на чистите пориви и високите стремежи в монотонната пошлост на ежедневния живот. Спектакълът е изграден чрез сблъсък/сливане на два ярко противоположни образа – на бялото и калта. Въздействащото сценографско решение на Мира Каланова разполага персонажите, облечени в бели костюми в нещо като малък павилион, съдържащ елементи от традиционните за Чехов “провинциално имение” и “градина”. Павилионът е ограден от бели завеси и самотно стои сред кафява плътна кал, която го заобикаля отвсякъде. Завесите са доста захабени и изцапани по краищата, такива са и телата и костюмите на персонажите, които влизат в павилиона от калта и го напускат, затъвайки в нея. Този цялостен образ на спектакъла е едновременно много натурен и физически конкретен и красноречиво метафоричен.
Едно от основните качества на представлението е неговото умело балансиране между реалистичния сценичен разказ, дръзките експресивни акценти и цялостната атмосфера на красива печално-поетична импресия, пораждаща асоциации и обобщения. Това балансиране, тази напрегната игра с различните театрални естетики е особено сложна за извършване и поддържане в хода на целия спектакъл при актьорското изпълнение. Доказаният актьорски екип на Варненския театър – Стоян Радев (Вуйчо Ваньо), Михаил Мутафов (Проф. Серебряков), Гергана Плетньова (Соня), Веселина Михалкова (Войницка), както и гостите Пенко Господинов (д-р Астров) и студентката от НАТФИЗ Луиза Григорова (Елена Андреевна) не само се справят добре с нея, но и я превръщат във вълнуващо професионално предизвикателство.
“Паметта на водата” от Шийла Стивънсън се появява закономерно в режисьорската биография на Стоян Радев (която успешно гради през последните години успоредно с актьорските си ангажименти). В дебютната си постановка “Домът на Бернарда Алба” от Лорка той изразително заяви интереса си към сложната връзка майка–дъщери като я изследва в широкия спектър от конкретните й битови проявления до метафоричното обобщение за любовта-затвор и обречеността на усилията на човека да се изтръгне от него. Пиесата на британската авторка, написана през 1996 г. и нашумяла и у нас в началото на новия век, изследва тази връзка в променените културни условия на съвременния свят. В него дъщерите (за разлика от младите жени в пиесата на Лорка) свободно напускат дома си и търсят своята собствена реализация, но майката/детството/спомените продължава по невидим, но съдбовен начин (като “паметта на водата”) да предопределя живота им. Режисьорът и сценографът Мира Каланова създават на сцената детайлно копие на един дом, уреден, обживян и “изпълнен” с майката, в който нейните три дъщери се завръщат за погребението й. Всеки предмет, всяка стая, всяка част от този “свят на майката” не само постоянно им напомнят за нея, както и за важни или незначителни случки невъзвратимо формирали досегашното им съществуване, но и продължават да разкриват нови тайни, отекващи в бъдещето им.
Избраният постановъчен замисъл предполага максимално автентично актьорско присъствие. Веселина Михалкова в ролята на средната сестра Мери умело смесва дълбокото психологическо преживяване на ролята с преживян собствен опит. В същата посока изгражда образа на малката сестра и Гергана Плетньова, докато Даниела Викторова се стреми преди всичко внимателно да улови и представи света на персонажа си. Един въздействащ, добре направен спектакъл, който би спечелил още от известно съкращаване и прекомпозиране на твърде претрупания с различни сюжетни линии и обстоятелства драматургичен текст.
В “Дон Жуан или любовта към геометрията” по Макс Фриш режисьорът Георги Михалков използва внушения и препратки и от Молиер, Салвадор Дали, Пирандело и Жорж Юлгар, но не толкова за да допълни и/или разпръсне в множество вариации идеята на Фриш да види Дон Жуан като “съблече” легендата за прелъстителя” от него, а за да я подчертае, да я превърне в “геометрически” точен фокус на представлението си. Според екипа, създал спектакъла, иконата Дон Жуан днес е преди всичко икона на естествения човек, на човека, позволил си да живее извън установените норми, правила и проверени през дългия опит на европейския свят (само)ограничения. Тази актуална представа за класическия рушител на статуквото е изречена от сцената със средствата на визуално-пластическия театър. За стилния общ образ на продукцията непременно трябва да бъде подчертано сценографското решение на Петър Митев и хореографията на Ива Караманчева, както и доброто пластическо присъствие на Владислав Виолинов (Дон Жуан) и въобще на всички участници.
Току-що завършилият гастрол на Варненския драматичен театър в София показа едно свежо, активно, изпълнено с амбиции и възможности лице на варненската трупа. Това безспорно е радостно заключение. По-важното от него обаче е, че гостуването не само демонстрира оправданото й самочувствие да се включи естествено в столичния театрален живот, а и заяви необходимостта й от отваряне и динамика на театралната практика в страната, в която все още много театри и театрални формации предпочитат затвореното, локално съществуване, ненарушавано от съизмерването с другите играчи на българската театрална сцена днес.
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА
