Сам Тилман
„Пътешествието на Шуна“, новопреведена на английски манга от знаменития аниматор, поставя въпроса, какво е да бъдеш дете в един мъртъв или умиращ свят.
Големите творци често стават жертви на една-единствена обезпокоителна и смущаваща идея, която просто не ги оставя на мира. Детският аниматор и автор на манга Хаяо Миядзаки отново и отново се завръща към своя централен, смущаващ въпрос: Какво е да бъдеш дете в един мъртъв или умиращ свят? В постапокалиптичната манга „Наусика от Долината на вятъра“ главната героиня е на прага на порастването. На шестнадесет години тя е самотна, нетърпелива за отговорностите на възрастните и с разбито сърце от наглед необратимото унищожение на природата, която разпространяваща се зараза заплашва да направи необитаема за хората. Във филма си „Поньо“ от 2008 г. Миядзаки премахва както трагизма, така и романтиката от приказката на Ханс Кристиан Андерсен „Малката русалка“, превръщайки любовниците на Андерсен – земен принц и принцеса морско създание – в Сосуке и Поньо, две буйни петгодишни деца. Докато наводнения заливат крайбрежния дом на Сосуке, двамата лесно създават връзка, породена от споделен ентусиазъм и откровени, очарователни и нелепи умозаключения. Огромните светове на Миядзаки са внимателно затъмнени по начини, които отразяват несигурното разбиране на реалността на младите му герои и в същото време са приспособени да прилягат на децата в техните центрове: закостенялата, разкъсвана от война антиутопия на Наусика може да бъде променена само от нейния идеалистичен тийнейджърски плам и въпреки че подводната митология на „Поньо“ озадачава и ужасява разумните възрастни във филма, малките деца са добре подготвени да срещнат някой динозавър или морски магьосник.
„Поньо“, 2008 г.
Когато Миядзаки започва работа по филмовата версия на „Наусика“ през 1983 г. – въпреки че за самия него развръзката на тази история идва чак единадесет години по-късно, когато завършва мангата, – тази по акварелната манга със заглавие „Пътешествието на Шуна“, за друго дете, растящо в разпадащ се свят, е в самия си край. Подобно на „Поньо“ книгата, публикувана тази седмица за пръв път на английски в превод на Алекс Дудок де Уит, е адаптация на много по-стара история. Тя преработва тибетската легенда „Принцът, който се превръща в куче“, разказваща за принц, който намира магическо семе, с което да изхрани гладуващите си поданици. Легендата обикновено се смята за метафора на значимото въвеждане на ечемика, който може да оцелява в суровите условия на тибетското плато.
В „Пътешествието на Шуна“ хората в незнайно село на незнайно място са много бедни, посевите им растат бавно, а животните им гладуват. Умиращ стар пътешественик попада в долината, където показва на Шона, принца на селото, няколко странни, сухи семена. Ако те оживеят, обяснява старецът, ще станат толкова плодородни, че с тях ще може да се облагороди целият регион. Шуна е по-малък от Наусика, по-голям от Поньо и по-самотен от двамата взети заедно, но притежава същото желание да поправи заобикалящия го свят. И така както всеки герой от приказките на всяка култура, той отпрашва на верния си жребец – дългокосместо еленоподобно създание, наречено якул – противно на волята на старейшините от селото. Въоръжен с пушка, шепа мъртви семена и надеждата, че ще успее да възроди селото си, като съживи зърното.
Толкова много от „Пътешествието на Шуна“ се движи и изненадва поради дезориентацията на читателя от това, че е попаднал в свят, който е едновременно изключително подробен и оскъдно обяснен. Книгата е красива. Пустинята на Миядзаки е безводна и мрачна, но докато Шуна напредва през разбития пост- или пък прединдустриален пейзаж, меките ѝ цветове стават все по-ярки, розовите тонове отстъпват място на белите и червените нюанси на опасен град и неговото отчаяно население, синьото на суровата скала, която ограничава дома на боговете, и зеленината на мистериозен остров. Панелите на Миядзаки често заемат по две страници, както в суровата му ранна манга „Хората на пустинята“, разказваща за предателството и семейната любов по Пътя на коприната. „Пътешествието на Шуна“ е също и разговор със западните комикси, особено тези на известния френски художник Мьобиус, под чието влияние Миядзаки режисира „Наусика“. Взаимното възхищение на двамата мъже ги събира в обща галерийна изложба и спорадични малки сътрудничества: Миядзаки участва в колекция, посветена на Мьобиус, с произведения върху Арзак – мълчаливия герой на Мьобиус, яздещ птеродактил; Мьобиус пък рисува изтеглящ се плакат на Наусика и нейния домашен любимец катерица-лисица, заобиколени от светещи спори, за първото английско издание на нейните приключения.
Подобно на Мьобиус Миядзаки рисува със съвършена техническа прецизност дори в неизменно неясната медия на акварела. Вкаменени роботоподобни гиганти, прегръщащи огромните си колене, осейват пейзажа, през който Шуна преминава. Впряг от волоподобни същества теглят каруцата на търговец на роби със занитени метални страни, разкриващи оръдеен купол над нарисувани жълти очи. Набразден стълб, изработен от неопределен материал, дълбоко Мьобиусен, се крие в горска полянка. През нощта над него кръжи блестящ диск, подобен на извънземен дирижабъл, откъдето човешки тела се вливат в стълба, който ги поглъща. При френския художник на комикси, чиито произведения са за възрастни, необичайни образи като тези изразяват типичната за сюрреализма ирония и дистанция, а странно проектираните създания и машини на Миядзаки успяват отново да разпалят обърканата паника на детството. Въпреки това, както при Мьобиус, дори когато тези чудеса имат някаква неотложна цел във внимателно разчертания свят, Миядзаки се съпротивлява на всякакви по-дълбоки обяснения. В „Пътешествието на Шуна“ знаем само, че обелискът е погълнал хората, докарани от дирижабъла; никога не ни се казва за какво са му всички тези тела.
Миядзаки е роден през 1941 г. Баща му, Катсуджи, е авиационен инженер, чиято фирма „Miyazaki Airplane“ произвежда части за Mitsubishi A6M Zero – изтребителя, известен с това, че се използва за самоубийствени камикадзе атаки. Още от дете Миядзаки обича да рисува технологии в голям мащаб. По онова време рисуването на хора се оказва твърде голямо предизвикателство, така че вместо това той скицира самолети, танкове и бойни кораби. Фантазиите му често включват магията и малко от тях пропускат възможността да покажат някакъв фантастичен вид транспорт, като огромния дирижабъл, който се разбива по време на кулминацията на „Доставките на Кики“ или автобуса-котка от „Моят съсед Тоторо“. Музеят „Ghibli“ в Япония е единственото място, където може да се гледа късометражният филм на Миядзаки „Мей и котенцата“, който включва всякакви видове котешки превозни средства, включително дирижабли и влакове. Главният герой на филма „Порко Росо“ е елегантен Богартов пилот от Първата световна война, превърнат в прасе от незнайно проклятие. Той стига до рая в своя хидроплан след полет над Адриатика. Там е пълно с всякакви видове самолети – трансцендентната визия на нашия герой, нещо като пацифистки настроен Червен барон. Технологията се използва за ужасяващи цели, но често е и поразително красива. Да бъдеш дете в света на Миядзаки, означава да смесиш страха с насладата, когато се сблъскаш с някой от симпатичните раздрънкани пиратски самолети в „Порко Росо“ или с извисяващите се идоли-роботи в „Пътешествието на Шуна“.
Екологичната катастрофа в световете на Миядзаки е обезпокоително пластмасова. Ранните му филми, които си представят гигантски, неразбираемо мощни оръжия, отприщили необратимо унищожение и заплашващи да го повторят, са притчи за Япония, станала жертва на безпрецедентна катастрофа в ядрената ера. По-късните произведения като „Поньо“ и филмът „Принцеса Мононоке“ от 1997 г. се занимават по-тясно с екологията. Но светът е настигнал апокалиптичната визия на Миядзаки и екологичните колапси дори на по-старите му творби вече не изглеждат като метафори за минали актове на разрушение, а като отражения на настоящето и прогнози за близкото бъдеще.
Толкова много от „Пътешествието на Шуна“ изненадва поради дезориентацията на читателя от това, че е попаднал в свят, който е едновременно щедро подробен и оскъден на обяснения. Това усещане учудващо не изчезва при последващ прочит. Миядзаки е толкова грижовен в конструирането на измислените си светове, колкото и в рисуването на измислените си самолети, но изглежда алергичен към предисторията, която доминира във фантастичните комикси и филми в САЩ от възхода на индустриалните супергероика, предлагана на пазара за възрастни насетне. Няма да има „Марвъл“ версия на „Пътешествието на Шуна“, нито „Пътешествието на Шуна 2: Пътуването към дома“, нито минисериал от осем части на HBO, който да хвърли светлина върху епизода, в който Шуна се среща с множество великолепни водни чудовища в земята на боговете. „Тези неща може да са се случили отдавна, а може би все още предстоят“, предупреждава Миядзаки в началните редове на „Пътешествието на Шуна“. „Вече никой не знае това.“
Тук, както и навсякъде другаде авторът се е погрижил да знаем не повече от неговия герой, а обикновено и по-малко. Разчитаме на децата в историите да ни обяснят неговите красиви, разбити светове и да ни уверят, че ще ги поправят, ако могат. Може би боговете на Шуна са някакви тайнствени наши роднини от далечното бъдеще или може би са живели отдавна, в някакъв джоб на историята, за който обикновените възрастни са забравили. Миядзаки не иска да задоволи възрастните или да ги направи щастливи. Неговият фокус остава върху децата и като подарък за тях той прави световете си поправими от деца, понякога с нищо повече или по-малко забележително от шепа семена. Нашият собствен свят, винаги е твърдял той, също трябва да стане поправим.
Превод от английски: СЕВЕРИНА СТАНКЕВА
Източник: The New Yorker, November 22, 2022
