Никос Хартомацидис
Игра на индианци? Защо не. Всичко ни беше подръка и само на стотина крачки от блока ни. Прецапвахме булевард „Черен път“ и се втурвахме в прерията пред 24-та поликлника. Не си правете труда да търсите булевард с това име в „Гугъл мапс“. Историята ни е отпреди „Гугъл“ ерата. Тогава кварталът ни беше и официално махала, при това „Момкова“. В една махала имената на улиците и те са махленски: „Звезда“, „Работник“. Сега, като една от „Надеждите“ („Надежда 4“), кварталът вече може да си позволи улици и булеварди с гръмки имена, и без много да му мислят, разните там официални лица и институции дадоха на булеварда име, съпровождано от генералски чин. Не ме питайте за името на генерала. Това вече можете да го потърсите в „Гугъл“. Напишете „София 102-ро училище“ и готово, на екрана ви ще се появят улици, булеварди и блокове, дори и снимки от училищния двор. Мене не ме питайте, нямам отговор на въпросите ви. Напуснал съм квартала преди много години, пък и не само квартала. Въобще всички тези прояви на квартален патриотизъм отдавна са ми чужди. Обичам стария си квартал, както обичам детството си.
И така, прецапвахме булеварда, сякаш беше поток, и от футболисти, квартални хулигани и кандидати за поправителната стая (бай Гошо би ни пратил там, без да му мигне окото) се преобразявахме в индианци. Анализирайки тогавашното положение със сегашния cи акъл, стигам до извода, че бай Гошо си беше донякъде прав. Това лято преди да станем индианци бяхме футболисти. Топката ни доста често след нашите шутове рикошираше с огромна сила и гръм върху източната стена на блока, която за наше нещастие, беше стената на бай Гошовата стая и повечето от нормалните хора не биха издържали тази бомбардировка от гумени и кожени снаряди.
Игрите ни, както и във всички останали дворове и блокове на квартала, бяха напълно синхронизирани с годишните времена. Лятото започваше с футбол, но играли сме и на народна топка, и на дама покрай Ленчето и Мима. Внасяхме наистина малки промени в правилата на играта, правейки я да прилича на тренировка за гладиатори. Като във филма „Спартак“. Момичетата ни зарязваха и с едно пренебрежително изречено „диваци“ ни оставяха да се потим и подскачаме като маймуни между начертаните с тебешир квадрати.
Есента си беше сезон за игра на рицари, време на изпотрошени дървени мечове, откраднати летви от отпадъците на мебелния завод и рицарски синини и цицини. Не знам защо, но една рицарска цицина е благородна цицина. Никой съученик не смее да се подиграва на получена в дуел цицина. Бъзе ги беше от рицарския ни гняв.
Зимната ваканция я прекарвахме на топло, играехме на фунийки в мазето на трети вход на блока. Трети вход убягваше от зоркия поглед на бай Гошо. Пролетната ваканция беше заета от световния турнир по топчета и от една измислена от нас невероятната стратегическа игра, пак с топчета, „Градове“, изпращахме царства и империи, играейки на топчета.
Ако кварталният ни активист бай Гошо трябваше да изрази благодарност някому, че изоставихме футбола, то трябва да я изрази на Митко Ташунката (Ташунке Витко Лудия кон) и само допреди ден-два Митко Бомбата. Пробутах му да прочете „Синовете на Великата мечка“. Бяхме се хванали на бас за вафла, че няма да успее да я прочете в четиридневен срок. Прочете я, чешитът му ниеден. Наистина я прочете, отговори точно и ясно на всички мои въпроси. Помнеше дори и името на сестрата на един от героите – вожд на чернокраките, само не го произнасяше съвсем правилно. Не бях придривчив, все пак допреди четиридесет и осем часа Митко не подозираше за съществуването на чернокраките. Не само я прочете, но и се зарази.
Седяхме на пейката пред клуба на пенсионерите. Беше следобед и пенсионерите от сума ти време бяха офейкали по домовете си или вдигаха прах с обуща по новите алеи на „Северен парк“. За нас този парк не съществуваше. Ние си го знаехме просто като горичката, която се простираше от прерията пред 24-та поликлиника на север до рекичката (река Какач или Връбнишка река – така пише на картите). Митко демонстративно ядеше спечелените от мен вафли, отделяше внимателно листовете и ближеше пълнежа, когато процеди между кафявите от плънката зъби:
– Писна ми да сме футболисти. От днес ще сме смели воини от племето дакота. Аз ще съм Лудият кон (Ташунке витко или уитко), а ти ще си Черният сокол – Четансапа. (Приех името си без противоречия. Самите дакота го изговарят Четандзапа. Изфуках ли се?) Ваканцията свършва скоро (беше едва краят на юни), нямаме време за губене.
И веднага, Митко – Ташунка Витко или просто Ташунката, без да ни пита, взе да променя имената на всеки от нас. На тромавия Емо преиначи прякора му, умножи го и от Мечо Пух стана не една, а Четири мечки Матотаупа. Подмазваше му се, Мечо имаше страшна колекция от Пифове. Дори и на сестрата на Лазо (Ихасапа) Кети, ненавършила три години, лепна името Меден цвят. Кети ни беше нещо като талисман. Мотаеше ни се между краката, когато считахме, че игрите ни бяха сравнително безопасни за нея, и бърбореше неспирно разни непонятни дивотии, напълно нормални за възраста ѝ. Най-понятното за нас беше изречението „батко, виж пеперуда“. Винаги някой от нас се отзоваваше с готовност на това нейно „батко“ и почваше да гони пеперудата, за да я поднесе на Кети, държейки я внимателно за крилата с два пръста, задъхан, но доволен от себе си. За обичащите всяка жива твар добавям, че обикновенно пеперудата оцеляваше. Освободена, политаше нанякъде. Полета ѝ не бих го определил като стабилен, но те пеперудите винаги така си летят (прекрасно описан полет на пеперуда има в Радичковите „врабчета“).
И така от футболисти се превъплътихме в индианци и миряса главата на бай Гошо от ударите на топката по източната стена на блока. Още на другия ден сутринта се юрнахме да преследваме приключения и скалпове. Прецапахме булеварда и завладяхме, яхнали въображаемите си мустанги, прерията пред 24-та поликлиника. Не се затруднихме. Единствените бледолики, които срещнахме, беше една група запъртъци от детските ясли, която пълзеше като гъсеница, така изглеждаха, хванали се за престилките, и напредваше плавно, следвайки учителката си. Меден цвят, нейната група се разхождаше пред поликлиниката, без да пуска предхождащата я престилка, позна брат си Лазо и с радостен ритъм взе да вика „Батко! Батко!“. Ентусизирани и другите деца подеха и те да скандират като на манифестация „Батко! Батко!“. Бледолики ли са това, с които си заслужава да воюва смелото ни племе? Неподлежащи на скалпиране запъртъци.
Прекосихме прерията и се скрихме в сенчестата тополова горичка, началото на голямата гора, наричана от белите пенсионери „Северен парк“. Там, напук на тополите, беше поникнала и разпростряла клони неподкастряна от никого черница. Само след миг цялото племе дакота беше накацало по клоните и ядеше черници.
– Подходящо място за племенен съвет – каза от клона си Ташунката. – Братя, липсват ни сума ти неща, за да станем индианци.
– Пера и оръжия – вметна Емо-Матотаупа. И той се пишеше за специалист по индианците, беше прелистил много пъти „Пифовете“ си. Повтарям прелистваше, а не четеше. Никой от племето ни не говореше френски. Това не ни пречеше обаче да възпроизвеждаме диалозите на комикса. Всяко прелистване беше ново тълкуване на картинното писмо на списанието. Картинното писмо като употребяван израз се появи в речника на племето много по-късно през лятото. Митко Ташунката беше прочел вече цялата трилогия на „Синовете“ (слава богу без басове) и откриваше Карл Май и Фенимор Купър.
– Оръжия имаме, сигурно и вие си пазите ланшните мечове – обади се Лазо-Ихасапа. Ако не бяхме накацали по клонаците на черницата, сигурно щеше да се намери някой да му бие една традиция, но се бояхме да не се удари при приземяването си. Лазо сигурно беше смел воин дакота, но при силен удар, си плачеше като бледолик. А да се тръшне някой на земята от клоните на черницата, не е шега работа.
– Лани бяхме рицари и рицарите се бият с други оръжия, Лазо, мечове, стоманени доспехи – опитах се да поправя приятеля си. Стоманените доспехи само по картинки ги бяхме виждали, но бяхме изфабрикували рицарски шлемове със забрало от кутии за обувки.
– Четан е прав – продължи мисълта ми Ташунката. – Индианците са леко въоръжени – лъкове, копия, томахавки, нали сте гледали филмите.
– И с тях ловуват. Ловят и ядат бизони. Закичват се с орлови пера. И всяко перо е знак на извършен подвиг.
– След тежката дума на Емо-Мато, умърлушени, един по един се изхлузихме от черницата.
– А как изглеждат бизоните?
– А как изглежлат бизоните? – Не съвсем лирично отклонение от разказа, съпроводено от посещение в Зоологическата градина.
– А как изглежлат бизоните? – в един глас задават въпроса си Цецо-Хапеда и Венци-Часке. Те вършеха всичко заедно като близнаци. Не бяха нито близнаци, нито братя. Дори и не си приличаха. Просто вършеха всичко заедно. В училище седяха на различни чинове. Учителката ги раздели, усъмни се, че преписват. И пак, въреки че седяха на стотина километра един от друг, съчиненията им излизаха съвсем подобни.
– Изглеждат съвсем по бизонски, с рога и копита – побързах да отговоря за да приключа с темата.
– Като кравите? – продължаваха да питат почти близнаците.
– Не съвсем. Ще отидем в Зоологическата и там ще ги видим – отвърна не съвсем уверен Ташунката.
На мен в главата ми се въртеше думата „енциклопедия“, в нея намираш за всяка дума и картинка, и обяснение, и отговор. Но ако я чуят от мен, другите ще ми се подиграват за поне две години, и е напълно вероятно да ми лепнат тази „енциклопедия“ за прякор. Сигурен съм, че никой индианец не е прокопсал с такъв прякор. Щом като им се е приискало „Зоологическа градина“, преброяваме дребните в джобовете и се запътваме нататък. Полезно е да видиш отблизо и да ги помиришеш всички тия зверове, за които ще си кълчим езика да ги изговаряме: Татанка (бизон-бик), Ташунка (кон), Шункамитотанка (вълк), Мато (мечка). Митко Ташунката беше решил да копираме всичко точно – имена, названия от книгата и филма „Синовете на Великата мечка“. Опитахме се дори да копираме страшните им, боядисани лица на войни и боядисахме муцуните си с червило. Видя ни Лили, по-голямата сестра на Ташунката, и прихна да се смее.
– Защо се гримирате бе? – въпросът ѝ беше напълно достатъчен, за да изтрием червилото и да офейкаме.
– Кажи ми, Четан, срещал ли си някъде в „Синовете“ глагола „гримирам“? – кимнах в знак на съгласие, че такъв глагол отсъства в книгата.
Навремето да стигнеш до Зоологическата градина от махалата, от само себе си беше приключение. От трите възможни маршрута ние избрахме най- дългия и най-евтиния, пеша до кръчмата „Работническа среща“ на бул. „Рожен“ и оттам с Дванайската до „Патриарха“.
Завзехме задната платформа на трамвая и с прилепени на джама носове безмълвни зяпахме града. След почти селската тишина на квартала ни плашеше гъмжилото по улиците на центъра.
– Като селяндури сме, като селяндури, загубени в големия град – Ташунката явно се срамуваше за ококорените ни и шарещи на всяка посока очи.
– И на мене ми е интересно.
– Интересно?
– Да, интересно. Как иначе? Повечето сме като безпризорни, пуснати на воля. Покрай тази игра на индианци сме се впуснали в нови приключения с несрещани досега в игрите си за повечето от нас нови неща – бизони, орлови пера, непознати племена и обичаи. Утре или някой от скорошните дни ще се постараем да си направим лъкове и стрели.
– Съвсем като даскал говориш. И къде ще ги намерим летвите за лъковете?
– Там, където намерихме лани летвите за мечовете.
– Ето го и новото приключение. Пак ще се вмъкваме тайно и ще се ровим в отпадъците на мебелния завод. Пазачът там ще ни направи задника на решето с бертолетова сол. Знаеш ли как боли? – очите на Митко като че ли светнаха. Кой ли от нас знаеше. Бяхме го чули и го повтаряхме.
Приближавахме „Патриарха“ и Ташунката се обърна към замаяните от видяното членове на племето:
– Ей, вие, шашардисани червенокожи, довтасахме, ако искате да видите бизони, мечки, вълци и пуми, трябва да се смъкваме от трамвая.
Въпросът на една възрастна лелка, явно недочула думите на Митко, „къде ги видя тия червенокоси, мойто момче?“, ни развесели и със скок на пума се приземихме на тротоара до паметника на Патриарха…
Много по-късно, седнали на изосавената от пенсионерите пейка, „близнаците“ Венци-Часке и Цецо-Хапеда съставяха своя отчет на деня.
– Видяхме орли, бизони, вълци и пума.
– И камили видяхме.
– Виждали ли са индианците камили?
– Ще питаме Ташунката и Четан, все нещо ще са прочели.
– И бизоните наистина изглеждат съвсем по бизонски, с рога и копита (в Зоологическата градина тогава нямаше американски бизони, а само зубри)…
Септември е месец, в който се съставят отчетите на преживяното през ваканционните месеци. Отчети, раждащи зимни въздишки по отминалато лято. Първата неделя след есенното слънцестоене (един от близнаците го изтърси това, не помня кой, но ей тъй, за разказа, го приписвам на Цецо) прецапахме ходом булеварда и се намерихме отново в горичката. Може мустангите ни да бяха фантастични, но след като в книгите пише, че индианците яздеха или ходом, или в галоп, то племето ни не странеше от обшоприетото правило. Не знам дали сте опитвали да търчите в тръс, с два крака не става.
Нямахме желание да отбележим промените в пейзажа, вече ги бяхме описали в баналните си училищни съчинения. Всеки от нас яздеше любимия си мустанг, Ташунката белия си, аз моя петнист, не бяхме обаче наперените войни от летните набези. Без оръжие, подстригани, облечени с якета и без пера (бащата на Лазо беше намерил десетина големи, гъши), приличахме на победени от белите и измислената и наложена от тях учебна година. И тъй ходом навлязохме дълбоко в гората и стигнахме до глинените брегове на Мисури. Добре де, дръпнете черта върху думата Мисури и я заменете с името Какач или Връбнишка река. Там се спешихме и седнахме по индиански, в кръг. Ташунката, за кой ли път, ни изненада. Изпод якето си измъкна бойната си томахавка, украсена с габърчета и малка бойна лула. Дядо му пушеше лула и ни я беше заел, без да го осъзнае. Цялото племе вече бяхме прочели „Синовете на Великата мечка“ и знаехме наизуст всичките индиански ритуали. Всеки един от нас всмукваше въображаемия дим и го издухваше към четирите посоки. Митко Ташунката с тежък като за ритуал глас, назоваваше този, който поемаше лулата. Всеки от нас с бойната томахавка, след като подаваше на следващия лулата, копаеше земята в центъра на кръга. Последен пое и всмукна дим от лулата Ташунката, после положи в дъното на ямата томахавката си и я покри с пръст. Заличихме следите си, оставени от копаенето и хвърлихме останалата пръст в реката.
П.П. Надявам се прототипите на героите да са живи и здрави и гордо да носят индианските си имена. Митко до абитуриентския ни бал си остана Ташунката.
