Христо Трендафилов
Рикардо Пикио, заслужилият италиански славист, чиято стогодишнина чествахме наскоро в СУ и БАН, изкова редица термини, които получиха известна употреба в славистиката. Между тях особено място заема Slavia Orthodoxa, православното славянство, чиито обединителни признаци бяха религията, кирилицата като обща азбука, общият литургичен език и книжовен фонд. Близък до него е терминът славянска литературна цивилизация, обхващащ книжовния фонд, принципно общ за славянските народи. Тук ще разгледаме по-скоро рецепцията на този термин в българската и руската хуманитаристика. Самият термин има своя близък по време конвой от аналогични европейски идеи за цивилизацията и в частност за средновековната, които ще припомним накратко. Хронологически погледнато, най-близо до него е Жак льо Гоф от третата генерация историци на Школата „Анали“, и по-точно неговата монография „Цивилизацията на средновековния Запад“ (1964, бълг. превод 1999). В нея бе демонстриран нов подход към Средновековието, обективен, без излишна апологетика, но и без омерзителни квалификации, затова историкът нарича периода Ново Средновековие. Ако „Цивилизацията…“ на Льо Гоф предхожда и може би повлиява частично на „Цивилизацията“ на Кенет Кларк, то негов последовател за Русия и Източна Европа е Арон Гуревич, особено със своята книга „Категории на средновековната култура“ (1972, 1984), преведена експедитивно на шест езика. Но да продължим с „Цивилизацията“ на Кенет Кларк – този телевизионен Монтен – и неговата очарователна парижка импресия:
Застанал съм на Пон де-з-Ар в Париж. От едната страна на Сена е хармоничната, рационална фасада на Френския институт, построен като седалище на Френската академия към 1670 г. На другия бряг е Лувър, строен непрекъснато от Средните векове до XIX век: класическа архитектура в най-величествената й и самоуверена форма. Нагоре по течението едва съзирам „Нотър Дам“ – може би не най-красивата катедрала, но с най-интелектуалната фасада в цялото готическо изкуство…
Ала от този мост може да се чуе и злорадият, демоничен смях на привидението, което търси разплата за безразличието към давещата се млада жена в Падането на Камю:
Бях се изкачил на Моста на изкуствата и изправен пред паметника на Анри IV, аз се извисявах над острова… зад мен избухна смях.
Цивилизацията включва не само опиянението от живота, но и покрусата, нейна дефиниция изкуствоведът се отказва да даде:
– Какво е цивилизация. Не знам… Но мога да позная цивилизацията, като я видя; сега тя е пред погледа ми.
Ясно е, че за историка на изкуството Цивилизацията се изгражда преди всичко от паметниците на материалната култура. Тук К. Кларк следва своя предшественик Джон Ръскин, у когото намира и три недостатъка: 1. Проповед и морализаторство. 2. Липса на концентрация спрямо главния проблем. 3. Злоупотреба с красноречието за сметка на рационалната експликация.
Засега обосновка на славянската цивилизация от наши историци, филолози и изкуствоведи няма. Частично терминът е засяган от Иван Божилов при аргументацията на концептите – синоними на Златен век – Преславска цивилизация и Pax Simeoniсa. Но ако приложим към ранната старобългарска история разбирането за Цивилизацията като съвкупност на пощадени от времето материални обекти, то старобългарската цивилизация наистина е литературна. Това отбелязват с прискърбие и нашите възрожденци Васил Друмев, Добри Войников, както и руският поет Виктор Тепляков. Тъжни са ламентациите и на Раковски през 1856 край руините на Преслав в „Отлъчие от България…“, а Вазов се обръща с горест към Родината през 1884 г. в „Паметниците на България“:
…бедна си Българио,
от славна старина.
А в бележка под линия поетът допълва: „Отсъствието в Отечеството на някакви какви-годе забележителни древни постройки… е нещо поразително“.
Тъжните руини, това са нашите Тъжни тропици.
Останали са преписи на наши преводни и компилативно-оригинални съчинения, които в много случаи красят чужди библиотеки. От крепостите, дворците, храмовете, манастирите, художествените ателиета са достигнали до нас развалини и основи. Една опустошена и затрупана материална цивилизация, за която скъпернически отронват по някоя дума книжовните паметници. Шедьоврите на Велики Преслав са в силно редуциран вид: Кръглата (Златната) църква, Големият дворец, Фиалата, манастирите в Патлейна, Забуите, Голямата базилика в Плиска. Символът на Преслав – керамичната икона Св. Тодор Стратилат, е реставрирана парче по парче от големия откривател на Преслав, учителя Юрдан Господинов, при есенна оран пък бе намерено Преславското златно съкровище. А гордостта на Преславската култура – керамиката, особено рисуваната с цветна глазура, бе открита… в яма за бракувана продукция, там, където изкуството е още само занаят, при това некачествен. Но и това, което е оцеляло (Преслав е превземан поне десет пъти), буди всеобща възхита в музеи и изложби.
Другите стари славянски култури? Ако в Преслав са се съхранили преимуществено основите на цивилизацията, във Велика Моравия са се запазили и накрайници – на обеци, пръстени, колани. Благодатно поле за хипотези и реконструкции. Труд от типа на тези на Жак льо Гоф и Кенет Кларк едва ли може да бъде написан спрямо цивилизации като Великоморавската, Великопреславската и Киевската (за нея само споменава Пикио, без да я мотивира). Но остава Литературната цивилизация.
Концептът славянска литературна цивилизация получи отзвук и в Русия. Ала едва ли трябва да се смята за вдъхновен само от Пикио, впрочем избран за дописен член на Руската академия на науките през 1994 г. Това бе времето на президента Борис Елцин (1991-1999), епилог на Перестройката, социален хаос, но и свобода на слова и идеи. Руските културфилософски построения върху историята и етноспецификата на славянството (и в частност на православното) не се водеха толкова по нашумели западни концепции, в които след Фуко започнаха да доминират постколониални имена от въздуха на Азия (Фотев), а черпеха от собственото теоретично наследство. То заема значимо място в руската интелектуална история през целия XIX и началото на XX в. Тяхна основа бе Средновековието, такава бе и базата на възникналата през 1929 г. в Париж Школа „Анали“. Мислителите, които импулсираха руските цивилизационни идеи в наше време, бяха ранните славянофили Алексей Хомяков и Иван Киреевски, по-късно културфилософи с панславистки уклон като Николай Данилевски, чийто капитален труд „Русия и Европа. Поглед към културните и политическите отношения на славянския свят с романо-германския“ (1869) е смятан за предшественик на „Залезът на Запада“ на Освалд Шпенглер. Също Владимир Ламански и Константин Леонтиев, разгледали византизма на славянска почва. И още – евразийската съблазън (о. Георгий Флоровски), а в наши дни и неоевразийството на Лев Гумильов. Цивилизационни идеи извираха от още два центъра. 1. Сектора за староруска литература в Пушкинския дом в Санкт Петербург, ръководен от акад. Дмитрий Лихачов. 2. Московско-Тартуската семиотична школа, с лидери Юрий Лотман и Борис Успенски: тя описваше четвърт век широк кръг от проблеми, чийто ефектен финал бяха семиотиката на историята, Historia sub spesiae semiotica и културата като взрив. На практика и двете школи са феноменологически, като Петербургската е по-близо до историята, а Московско-Тартуската – до теорията.
Спрямо православно-славянската литературна цивилизация могат конкретно да се посочат статии на академиците А. Панченко и Д. Лихачов, на Д. Буланин и Г. Прохоров, все петербуржци, завой към романа от типа на У. Еко направи колегата им Е. Водолазкин. В тях се изтъкват няколко специфични черти:
- Славянската цивилизация се идентифицира обикновено с руската, самата тя се измерва с мирови мащаби, а в помощ ѝ идва лирическата картография на великоруския хегемонизъм. Като пророк Даниил изрича Фьодор Тютчев през 1848 г. в „Русская география“:
Москва, и град Петров, и Константинов град –
Вот царства русского заветные столицы.
Но где предел ему? И где его границы…
- Концепциите се опират върху идейното наследство на славянофилите от XIX в., и ранни, и късни, и крайни, и умерени.
- Тръгват задължително от Средновековието и Светото Писание, но стигат до нашата съвременност.
Още няколко специфични момента са посочени от руски културолози, но те се отнасят до Славянската цивилизация изобщо. Тази цивилизация не е единно понятие: напр. руси и поляци са близки етнически и манталитетно, но са разделени конфесионално и историко-политически, почти същото се отнася и за сърби и хървати. Русия носи и товара на пространствения гнет, на безбрежни гористи и степни територии. Страни като Полша, Чехия, Словакия, Сърбия и особено България пък столетия наред стенат под ярема на времевия гнет – чуждото иго. Славяно-руската цивилизация е органически индиферентна към явления, типични за Запада. Това са рационализмът като цяло, технологизмът, икономическите и философските учения (твърди се, че няма изтъкнати славянски философи и икономисти). В замяна на това нейни присъщи черти са роденото лирическо светоусещане, мечтателността, доверчивостта и насрещната ѝ подозрителност, склонността към аскетизъм и саможертва в името на определена идея. Ред особености идват от византизма и неговата първозданна славянска рецепция – верността към патристиката, наивният мистицизъм, почти пълното отсъствие на Античността и нейните поети, трагедии и митове. Тях Византия грижливо запазва за себе си, в своя версия и само за тесен константинополски кръг, който пише на класически гръцки нейната интелектуална история. Други, по-късни черти са резултат от императивите на соцепохата и са ни близки по време. Утопизмът, вярата в светлото бъдеще, партийният апел всяка готвачка да управлява държавата (и наистина – тъкачка стана министър на културата), всезнайковщината и неизкоренимото черногледство у нас, българите, леността и несекващото чака-рака веселие у други. Поне в България скара-бира социализмът тържествуваше и след появата на пицариите. Подобно на Античността през Средновековието, руската класическа литература остана извън набора от съвременни индекси на Славянската литературна цивилизация.
Ето така бихме могли да съзрем днес тази цивилизация – от гледната точка на две славянски култури.
