Васил Тоновски
Вдъхновеният поет е поет без творба
Вдъхновеният поет е поет без творба, прочетох
у Агамбен и се замислих. Това ще да потрябва, рекох,
и ето че сега съм вдъхновен и без творба. Защото
творбата изисква, за да се сбъдне, и без моята
помощ и посредничество, но много повече. Затова
и нищо напоследък, всъщност от доста време,
колкото трябва. Нищо повече, но и нищо по-малко.
Вдъхновението не записва нищо, няма ги тежестите
на таланта, да помниш важните неща. Понеже то
не записва нищо, вдъхновеният поет е поет без творба,
казва Агамбен. От толкова време и нищо от казаното,
или онова в безпорядъка на същото и на едното
му из-казване. Макар и да служи като обяснение,
не изисква нищо това отсъствие на творба, и условие,
но пък и претенциозно откъм живия живот. Когато пуб-
ликата е жадна, ти какво ще ѝ дадеш, каква
менителница на егото? За кога да се прекръстя
в нова вяра? Ако и без ръце, Рафаело пак щял да е велик
художник. Тези феноменологични италианци; първата
манифактура и т.н. Това работи по същия начин,
но примерът е особен, някак по analogia именно,
ала, разбира се, за кой ли път енти. Именно и
творбата като едно следствие и едно насле-
дяване. Вдъхновеният поет е без творба, видях
у Агамбена и си записах. Какво нахалство, той про-
дължаваше, че никой не пише обзет от нещо си, вце-
пенен, ако е до вцепенение, etwa, и, едва
по-късно, да речем, след това. Високомерно, но и вярно.
Всичко това, което не изисква бързина на ума и талант.
И никакво банално положение на тялото, на стол
и с ръце на масата, или нещо подобно, че кой пише легнал?
Повторението се опитва да внуши нещо, да запази са-
мообладание, да възвърне нещото на усещането. Versus,
vespertine, който (се) обръща наново, както в ентропията
на слънцето, тази първа и изпълна метафоричност.
Толкова много и толкова малко, лекота или изискване
на μετα, без пресищане и без „без“, че творбата предстои,
а вдъхновението чезне, сякаш е било въобще преди
малко или повече. Вдъхновеният, който е без творба,
ще рече, във всеки един момент, който идва, и си отива
с нещо, от нещото, в промеждутъка, зирката светлина.
В противен случай него го няма, вдъхновения поет,
щом творбата е налична, щом е на лице като гримаса
или като маска на рецитатор. Вдъхновеният поет,
за него ми е думата, който е поет без творба, както
пише Агамбен, този невротичен италианец, когото
доскоро отбягвах.
