Соня Александрова
Напоследък италианският писател и драматург Луиджи Пирандело (1867-1936), носител на Нобелова награда (1934), населява често българския екран чрез живота си или свои произведения. След като на София филм фест миналата година видяхме последния филм на Паоло Тавиани „Сбогом, Леонора“ (носител на наградата на ФИПРЕССИ от Берлин 2022), току-що завършилият кино-литературен фестивал „Синелибри“ показа „Странност“ на Роберто Андо. Киноманите със сигурност помнят „Хаос“ (1984) и „Ти се смееш“ (1998) на братя Тавиани, или пък „Очакването“ (2015) на Пиеро Месина – все творби по произведения на писателя, показвани у нас.
„Странност” идва на българския екран с четири „Давид на Донатело” 2023 (италианските „Оскари“): за най-добър оригинален сценарий, продуцент, сценограф, костюмист и с около 6 милиона евро приходи от публиката.
За какво става дума във филма? Луиджи Пирандело се завръща в Сицилия през 1920 г., за да почете осемдесетия рожден ден на колегата си Джовани Верга с паметна реч, останала в историята. Узнава в родния си град за смъртта на любимата си бавачка и решава да ѝ устрои лично достойно погребение. Попада в капана на прашните архиви на мръсна и корумпирана местна бюрокрация с неизбежните подкупи. Това удължава престоя му в неговата къща в долината на Каос. Там, отдаден на спомени и носталгия, не намира вдъхновение за нова пиеса. Досадното присъствие на двама гротескни и безразсъдни гробари Нофрио и Бастиано го съпътства два дни. Те са актьори аматьори и репетират новата си творба, за да я представят в театъра към църквата.
Двамата гробари импровизират работен обяд над ковчег заедно с любители актьори от селската трупа. Те говорят за театър, без да разпознават драматурга Луиджи Пирандело. Споделят с него ентусиазирано това, което смятат за истинската си професия – актьорството и писането на пиеси. Пирандело се представя като професор по литература. Той е загубил всякаква страст към театъра, струва му се, че всичко е фалшиво и неподходящо за представяне на живота.
Заинтригуван от тяхната аматьорска компания и нетърпелив да черпи идеи от реалността, Пирандело отива в театъра им, за да шпионира репетициите зад кулисите, а след това присъства и на премиерата.
Филмът обединява два театрални свята, толкова далечни един от друг: този на Нофрио и Бастиано, „професионални любители“ актьори в свободното си време, които искат да поставят трагикомедия, и този на драматурга в екзистенциална и творческа криза, между лудостта на съпругата си и трудностите да направи произведение за публика, която все още не е готова да разбере неговата модерност.
От всичко, което се случва на сцената, зад сцената и с публиката (спектакълът дори е прекъсван от нея) Пирандело осъзнава, че театърът и животът се съчетават достатъчно добре, за да го вдъхновят за своя все още незавършен текст.
Гробарите отключват фантазията на писателя и след няколко месеца той написва вероятно най-известната си театрална творба „Шест лица търсят автор“.
Пирандело е благодарен на двамата сицилиански актьори и връщайки се в Рим, ги кани на премиерата на пиесата си на 9 май 1921 г. в Театро Вале. Публиката, неподготвена за авангарда на писателя, който нарушава обичайните разбирания за театър, се нахвърля срещу автора. Пирандело, присъстващ с дъщеря си, успява да смекчи своето разочарование от фиаското. По-късно пиесата има световен успех.
Роберто Андо, режисьор и съсценарист, си представя оригинално как е създадена пиесата „Шест лица търсят автор“. Той интелигентно предлага и предполага нейното раждане. Подкрепян от сценаристите Уго Кити и Масимо Гаудиозо, Андо се забавлява, изпълва историята с подигравателни епизоди (мъртвата бавачка с широко отворена уста, обядът върху ковчега, пародията с алчния гробар). Диалозите са между сицилиански диалект и италиански. Странността от заглавието е усещането за отчуждение, което си проправя път през целия филм. Роберто Андо разказва творческия акт и описва аматьорския театър на диалекта, който се конкурира с авторския.
Режисьорът успява да съчетае театралността с нуждите на големия екран. Тъмните цветове на много тънката и внимателна операторска работа на Маурицио Калвези подчертават историята.
Роберто Андо избягва умело капана да съчетае лекомислието на двама комични актьори с доказан комерсиален успех като Салво Фикара и Валентино Пиконе с авторската сериозност на Тони Сервило и да направи комедия, чието действие се развива в началото на ХХ век с участието на Луиджи Пирандело. Дори и най-малкото превишаване в дозата на съставките би било достатъчно, за да превърне филма в мелодрама или претенциозно интелектуално упражнение.
Режисьорът от Палермо съчетава иронията и размисъла, което му донася и успеха.
Тони Сервило, в своето трето участие във филм на Андо, пробва силите си във втора роля на драматург, след „Тук се смея аз“. Той прави едно от най-премерените си и убедителни изпълнения от последните години. Неговият Пирандело е мек, срамежлив, замислен и изтънчен, антипод на артистичния и буен Едуардо Скарпета, създаден за него от Марио Мартоне.
Следвайки сценария, стегнат и никога педантичен, Сервило очертава чрез погледи и мълчания интелигентността и болезнеността на Пирандело, в търсене на автор.
Още по-изненадващо обаче е изпълнението на Валентино Пиконе и Салво Фикара в ролите на двамата гробари. То е леко, без да е фарсово или евтино, и предлага лъчезарен контрапункт на мрака на Пирандело. Две трагикомични маски, които се движат на ръба между измислица и реалност. И накрая авторът дори се съмнява дали наистина ги е поканил на премиерата си. Великолепните сицилиански комедианти в последната сцена са в тъмното в очакване на своя автор-режисьор.
„Шест лица търсят автор“, както вече споменах, претърпява нечуван провал в Рим, много зрители протестират, има безредици, сбивания и опит за нападение срещу Пирандело.
От следващото представление в Милано, на 27 септември 1921 в театро Манцони, започва триумфът на пиесата. Тя тръгва и по света. Поставена е за пръв път в България в Народния театър през сезона 1926/27 г. под режисурата на още младия Николай Масалитинов с участието на Сава Огнянов.
През 1923 г. уважаваният кинорежисьор Марсел л’Ербие е между зрителите на парижката постановка на „Шест лица търсят автор”. Впечатлен, той предлага да адаптира произведение на Пирандело. Партньорът му Ерик Алатини предлага „Покойният Матиа Паскал“ и двамата започват преговори със сицилианския писател, който приема всичките им условия.
Месец по-късно, в интервю за френското списание „Les Nouvelles Littéraires“ Пирандело изглежда омагьосан от потенциала на киното и неговите изявления показват значението, което това ново средство за комуникация има за него: „Вярвам, че киното по-лесно, по-пълно от всяко друго средство за художествено изразяване може да ни даде визията на мисълта. Защо да не приемем този нов начин на изразяване, който ни позволява да създаваме факти, принадлежащи към област, която е почти напълно забранена за театъра и романа?“.
Пирандело, вече известен писател, е убеден, че не е опасно да повериш творението си на киното. Иска да рискува с постановката, която е най-близка до сърцето му – „Шест лица търсят автор“.
През 1928 г. подписва договор с немска продуцентска компания в Берлин за филмовата адаптация на пиесата си. Мести се в германската столица, за да пише сценария и да участва като главен актьор, играейки Автора, който води кинематографичния разказ.
Намерението му е да работи с известния немски режисьор Фридрих Вилхелм Мурнау. Разчита много на неговите умения да направи видими някои ефекти, останали недостатъчно изразени в театралната версия. В интервю Пирандело заявява: „Имам голяма вяра в Мурнау. Само той ще може да ме разбере, само с него бих могъл да се подготвя и снимам творбата. Ако не получа съдействието му от германската компания, ще замина за Америка с него, ще се договоря с други. Ако Мурнау се заеме с „Шест лица търсят автор“, пиесата ще спечели известност и оригиналност”.
Мурнау обаче по същото време е зает в САЩ. Пирандело прекратява договора с немските продуценти и поради получаването на други предложения. Сценарият все още не е написан, което после става само за пет дни, в сътрудничество със сценариста Адолф Ланц, негов консултант и приятел от годините на драматурга в Берлин.
В очакване да го види реализиран на екраните, воден от надеждата да улесни популяризирането му в киносредите, Пирандело решава да публикува сценария, но преговорите за реализацията на филмовия проект около „Шест лица търсят автор” се оказват по-сложни от очакваното. В продължение на осем години се опитва да направи филмовата версия, първо в Лондон, след това в Рим, Париж и накрая в Холивуд, но проектът никога не се осъществява.
Италианският изследовател Франческо Калари смята, че ако Пирандело не беше починал през декември 1936 г., „Макс Райнхард щеше да направи филм по „Шест лица търсят автор” през 37 г. в Холивуд, със самия Пирандело в ролята на Автора, т.е. на самия себе си“.
Едва през 1969 г. Джорджо де Луло прави черно-бял телевизионен филм „Шест лица търсят автор“ като заснема театралния спектакъл на компанията „Де Луло-Фалк-Вали-Албани“.
„Странност“ по особен и сполучлив начин осъществява неизпълнената мечта на Пирандело да види филмирана любимата си пиеса. Творбата се прекланя пред театъра с всичките му нюанси, с творческата му свобода, която надминава дори смъртта (метафората на гробището не е случайна).
Филм, посветен на изкуството. Кино, което ни кара да изживеем истории, пълни с фантазия, реалност, радост, тъга, видими или скрити чувства чрез добре представени образи, с интензивни близки планове и топли цветове и със силен и сплотен актьорски състав.
