Савина Петкова
Ако тази година гледате един холандски филм, то нека това да е „Сладки сънища“, вторият пълнометражен проект на Ена Сендяревич. Родом от Югославия (по-точно днешна Босна и Херцеговина), Сендяревич израства в Холандия и използва двустранната си принадлежност за създаването на хиперреалистично амбивалентен свят. Рецензия на дебюта ѝ „Отведи ме на някое хубаво място“ публикувахме в брой 25/2020 на ЛВ и макар че този филм разказваше историята на завърнала се в родината си тийнейджърка, идеята за двойственост доминираше във всяка комедийна и драматична сцена. Неслучайно „Отведи ме“ спечели симпатиите на множество европейски кинофестивали, както и една от големите награди на престижния кинофестивал в Ротердам. Тъкмо успехът на родна почва позволи на режисьорката да се посвети на дългогодишен проект със сравнително голям (като за европейски филм) бюджет, изследвайки холандските колонии в Нидерландска Индия и Индонезия.
Темата за нидерландското колониално наследство е гореща и някак си срамна. За иначе достолепна и отворена за чужденци държава, в културните си политики Холандия определено пренебрегва собственото си минало. Може би затова е особено важно някой като Ена Сендяревич, с двойна принадлежност, да може да направи филм по въпроса. „Сладки сънища“ е точно такъв: изобличителен, разбиращ и неочаквано забавен. От премиерата си в Локарно до днес филмът не спира да печели награди и признание по света и в Европа. Най-показателна обаче е реакцията на местната публика в Холандия: това определено е филмът с най-много призове в национален мащаб (шест награди от осем номинации на ежегодния Нидерландски кинофестивал).
„Веднъж оказали се на този свят, трябва да му придадем някакъв смисъл. Най-лесният за мен начин е чрез знания, а тях натрупвам през работата си като режисьор и сценарист. Важна част от това е да се образовам и да се опитвам да разбера по-добре света ни чрез киното“, казва Сендяревич. На въпроса ми дали подобен скок във времето – от настоящето на първия ѝ филм до началото на ХХ век в новия – може да носи носталгия, тя държи да отбележи, че „миналото е неизменна част от настоящето ни“. Като творец обаче режисьорката е изключително далеч от циничната нагласа спрямо историята дори когато става дума за дълбоко амбивалентна история.
„Сладки сънища“ започва със смъртта на собственика на голяма плантация, която засяга абсолютно всички: съпругата му Агат (Рене Соутендейк, награда за най-добра актриса в Локарно), прислужничката-любовница Сити (Хайати Азис), незаконното му дете, местните работници, даже и сина му (официално), който пристига от Амстердам с бременната си съпруга. Напрежението расте, работниците готвят стачка, прислужниците се бунтуват: стига толкова! Ситуирайки филма си в залеза на колониите, Сендяревич ясно заявява на чия страна е. Това е важно уточнение, тъй като брехтианският стил в режисурата и в актьорската игра (в комбинация с широкия мащаб на кадрите и неподвижната камера) остава еднакво безпристрастен към героите в естетически аспект. Режисьорката много добре осъзнава какви рискове носи направата на филм по тази тема: „Насилието, включително колонизаторското, лесно се превръща в спектакъл, щом му се даде екранно време“. Самата тя „идвайки от място, напоено с насилие“, се е опасявала да не повтори същата грешка, каквато много филми са допускали. „Знаех, че искам да адресирам това насилие, но по някакъв различен, нов начин.“
Заедно с оператора Емо Веемхоф Сендяревич се стреми да създаде очевидно изкуствен свят, естетизиран почти до бутафория. Камерата снима от ниски ъгли, понякога от високо; понякога с бавно приближаващи се движения, често отстрани, а зелената цветова палитра контрастира по особен начин с белите одежди на всички „господари“. Абсурдизъм, историческа конкретика и художествена измислица – тези три съставки превръщат „Сладки сънища“ в иновативен и уверено политически филм. „Мисля, че можем да привлечем още повече публика чрез подобни „по-съвременни“ техники. Идеята ми е да предложим едно огледало на времето, в което живеем днес.“
За да постигне афектиращи образи в подобна остранена репрезентационна рамка, Сендяревич първо предприема самостоятелно пътуване до Индонезия, до бившите колонии. Освен като необходима част от процеса (снимачни локации, местни актьори), това ѝ дава възможност да изпита от първо лице неувереността, която колонизаторите така успешно успяват да прикрият под жаждата за власт и насилие. „Най-интересно ми беше как тялото ми реагира на тази обстановка. Тропическият климат те кара да се движиш много бавно, всичките ти жестове се забавят; затова ми се искаше да предам тази смяна (в сравнение с европейския забързан ритъм) чрез езика на киното. Затова и темпото на филма се разгръща бавно, ухапванията от комари са неизбежни, всички новодошли се потят, звуците на природата никога не стихват.“
„Сладки сънища“ е освен всичко друго и добре премерена сатира. По този начин филмът се разполага между няколко жанра, включително исторически трилър и трагикомедия. С тази своя многоликост той говори на много езици едновременно и освен че успява да привлече вниманието към постколониалното наследство, също така предлага и свеж поглед върху възможностите на съвременното европейско кино като мост между различни форми на миналото. Разбира се, другият мост води право в настоящето.
