Яна Златанова
Не може да се отрече, че живеем във време, в което вниманието ни е приковано от все по-гръмките и ярки явления в медията като филмите на „Марвел“ и музикалните изяви на сцената на Коачела. Време, в което критиците отчаяно се опитват да ни откъснат от лесносмилаемото и да ни запознаят с дългосрочното. В резултат на това са се наложили интересни маркетингови стратегии на комбиниране на двете, от които се раждат книги хамелеони.
Такъв е вторият роман на Яница Радева „Поздрави от Хадес“ (изд. „Жанет 45“, 2020). Той успешно привлича вниманието на читателите с гръмкото си и дори закачливо заглавие, което буди асоциации за отмъстителен бог на смъртта ала Франсис Форд Копола. Тази външна обвивка на динамичен и развлекателен роман (може би дори клонящ към фентъзи?) бива едва ли не утвърден от силно стилизираната илюстрация на корицата на образи, които всеки би разпознал – Хадес и Персефона.
Още в началото на книгата обаче става ясно, че тя съвсем не е за подценяване. Текстът всъщност се оказва взискателен, а сюжетът тих, въздействащ и здраво стъпил в трагедията на човешкия живот. А трагедията е налична, тъй като книгата е интерпретация на мита за Едип. Виждаме легендарния сюжет от гледната точка на трима герои, седящи в периферията на познатите ни пиеси от Софокъл. Принцесата Исмена, жрицата Манто, дъщеря на Тирезий, и стражата на Тива Агатон (който всъщност е напълно фикционален).
„Поздрави от Хадес“ е втората книга на Радева, в която тя преразглежда тиванските пиеси на Софокъл. Първата е „Пътят към Тива“ (изд. „Парадигма“, 2017), която разказва за младостта на Едип, но тя няма връзка с втората, която подема разказа от падението му. А това падение не става с гръм и трясък, като от надигнала се вълна, а тихо и настъпателно, като прилив.
В процепите на мита, които често се оказват цели бездни, авторката скатава цели животи със съпровождащите ги болки и страсти, създава пълнокръвни хора от тези персонажи, които дори не помним от „Едип цар“ и часа по литература.
Радева хваща читателя си неподготвен и с решението да отреди най-голяма част от действието на най-малко популярната от трите пиеси на Софокъл „Едип в Колон“, в която осезаемо липсват гръмките обрати и перипетии на „Едип цар“ и „Антигона“.
Основните точки от мита са подминати без много обяснения и суетене, което определено обезоръжава дори по-подготвения и предубеден читател и в това отношение книгата се доказва като взискателно четиво. Тя се занимава не толкова с завръзката и кулминацията, колкото с промеждутъците и последиците – бавното и тромаво изправяне след падението. До голяма степен историята на Едип е просто фон за тези на Манто, Исмена и Агатон, които заживяват с леко напевния, но вечно ангажиращ език на Радева.
Книги с подобен дух можем да видим и на Запад – жени писателки, които взимат известни древногръцки митове (терен, който до миналия век главно служи за сухи научни анализи, най-често от мъжката гледна точка) и ги разгръщат. Те разглеждат вехтите и изтъркани от повтаряне сюжети през калейдоскопа на човешката психика и им вдъхват нов емоционален заряд. Такива авторки са Маргарет Атууд („Одисеята на Пенелопа“), Маделин Милър („Песен за Ахил“ и „Цирцея“), Натали Хейнс („Хиляда кораба“, “Stone Blind”) и Пат Баркър („Безмълвието на момичетата“). В това отношение „Поздрави от Хадес“ се вписва чудесно в тази тенденция на съвременната литература, която очевидно не остава неподмината от критиците (Милър и Баркър са част от късия списък с номинирани за Женската литературна награда на „Бейлис“ през 2019, a Натали Хейнс за тази през 2023).
Но „Поздрави от Хадес“ не е единствено емоционалното откровение на трима непознати никому герои. Радева се е постарала да предаде духа, мириса, вкуса на времето, за което пише. Макар и темите за съдбата, греховете и смъртта да могат лесно да се прикрепят към който и да е наратив и историята на нашите герои да е „без краен срок“, то авторката вплита детайлите от бита на древните гърци, които приземяват текста обратно в крепостните стени на Тива. Атмосферата наистина е този щрих, който те кара да забравиш, че четеш нещо написано от съвременен български автор, а те запраща в далечното минало.
Думите на Радева не са безразлични едни към други, те се бутат, напластяват, едно изречение или красив пасаж е едновременно смислен по само себе си, но сърце не ти дава да го извадиш от обкръжението. Текстът е като водна маса, където изреченията се вълнуват и вливат едни в други, по начин, който дори те кара да забравиш ясната структура от парод, четири епизода и екзод. Пласт след пласт, книгата ни предизвиква, заживява в ума ни и изковава място за себе си в спомените.
Яница Радева, „Поздрави от Хадес“, изд. „Жанет 45“, 2020.
