Станислав Ружицки
Близък сътрудник на „Онег Шабат“. Липсва подробна информация за биографията му.
Оригиналът е написан на полски език на ръка от автора, с мастило, на различни видове хартия (листове от тетрадка – на редове и карирани, общо петдесет и осем страници). Виждат се ръждиви следи от телбод. Текстът е написан с плътен наклонен почерк, почти без задрасквания. Запазени са и два пълни машинописни преписа от него и трети препис, само на фрагмент. Състоянието на копията е много добро, въпреки че по страниците се откриват единични следи от ръжда.
Първи впечатления
Завръщане в семейното гнездо
Искам да се прибера вкъщи[1]. Това чувство на носталгия по дома ме е завладяло изцяло и изобщо не ми позволява да разсъждавам. Трябва да се върна, стигат ми двете години скиталчество, участта на изгнаник и самотата в чужда страна. Като всички бежанци и аз си извадих една мъдра поука: не бива да напускаш дома си. Каквото и да стане, поне си със семейството си, живееш под свой покрив (както се казваше illo tempore, в добрите стари предвоенни времена), грижиш се за собствените си вещи, мебели, дрехи, завивки. Знам, че ще се изправя пред перспективата да ме затворят в гето, но какво да се прави. Нямам друг изход. Имам възможност да се върна у дома, така че искам да удовлетворя копнежа си на всяка цена. В крайна сметка гетото не е най-голямото нещастие. Ще бъда между свои, заобиколен от семейството си, от приятелите си, от хора, които са добронамерени един към друг, споделят обща вяра и обща участ. Ще бъде някак по-лесно да се понасят трудните моменти. Всеки медал си има две страни. Така че и злощастната изолация на гетото ще си има своите добри страни! По този наивен начин си го представяхме, всички ние, които не го бяхме видели със собствените си очи …
Най-накрая съм във Варшава. Мекото есенно време ме държи в състояние на измамен оптимизъм. Създава ми илюзията, че се връщам в семейното гнездо. Градът полека заличава следите от бомбардировките, живее що-годе нормален живот. Хората спокойно сноват по улиците, магазините са отрупани със стоки. За скъпо – скъпо е, няма работа, но някак си се живее. Хората пътуват, отиват на село, за да се доизхранват, карат от селото провизии, придвижват се спокойно между градовете и селата, търгуват, продават, купуват, подкрепят се и което е най-важно – имат свободата да се движат. Лицата са изнурени, по-скоро тъжни, примирени, но тази потиснатост и лошото хранене не оставят особено силен отпечатък върху израженията на лицата и те все пак могат да бъдат разпознати, защото не са чак толкова изкривени и измършавели. Е, все някак ще я бъде… В края на краищата северният квартал не е толкова далеч, в края на краищата няколко метра граница не могат да променят облика на улицата.
Продължавам нататък. Нещо ме стяга в сърцето. Приближавам се към северната част. Навсякъде се виждат затворени улици, барикадирани със стени, Варшава, откъсната и затворена, свършва изкуствено със средновековни стени. Ultima Thule[2].
Стени, стени, стени…
Познавам добре Варшава. Когато навлязох в страничните улички, спрях да се ориентирам в плана на града. По някакъв сложен и неразбираем начин улиците бяха накълцани, нарязани и осакатени. На някои места стените минават през средата на улицата, на други жилищна сграда е отделена от еврейския квартал. Една улица е разделена на две части, средата част принадлежи към един квартал, двете крайни части – към друг. Познати ми разказват колко мистериозно и странно е организирано всичко. Я с цел да се ограничи контрабандата, я пък да се улесни придвижването. И така на всеки няколко месеца се прави ново изравняване на границите на квартала, което в действителност означава още една брънка мъчение във веригата от неспирен тормоз и преследване. Десетки хиляди души обикновено за втори, за трети или дори за четвърти път сменят местоживеенето си в рамките на няколко дни. В една стая са натиквани цели семейства, които губят имуществото си, мебелите и всичко, което при тези условия пази от глад, студ и болести. Обречени са на ограничено количество въздух и легла, на контакт с болни съседи, на принудата да продадат каквото им е останало, това, което е последна резерва за хората, лишени от други средства за издръжка, на лишаване от гориво, от хранителни запаси и т.н. По този начин се регулират новите граници на гетото, за да може след няколко месеца или по-рано няколко други улици отново да бъдат отделени от квартала. Никой не е сигурен дали стените няма да го погълнат. Дори най-далновидният не би могъл да изчисли как да попадне в дом, който не е застрашен да бъде откъснат от квартала, защото има много много сгради, които се намират далеч от границите и стените, а въпреки това са отделени, изключени са от зоната, в която е позволено да се живее. Всяко съседство с фабрика, катедрала, държавна или административна сграда, болница и т.н. може да стане причина домът да бъде изключен от гетото.
При това никой не се интересува от най-насъщните нужди на населението. Какво от това, че за да задоволи някаква прищявка и ненавременна идея половинмилионното население трябва да заобикаля цели улици, връзката между които досега е била напълно нормална, а сега отнема от 20 минути до един час, въпреки че се намират почти една до друга. Какво от това, че за да бъде изключена една улица, гетото е поделено на две части, т.нар. „малко гето“ от южната страна и същинското северно гето, а тези две части са свързани от една улица[3], като всъщност и тя само до половината преминава през гетото, тясно корито, през което източват няколко хиляди души наведнъж. Толкова много вече знам за стените, макар още да не съм ги прекрачил.
Зазидан
Влязох! Прекрачих границите вече не само на населената зона, на квартала, но и границите на реалността, защото това, което видях и преживях, по никакъв начин не може да се побере в разум, сетива, въображение. Прекрачих не само стените граници, но и границите на мислимата реалност …
Самият факт имаше привкус на някакъв обред, на церемония при преминаването в подземния свят, във владенията на Хадес, a този ритуал беше придружен от двете страни от униформени представители на полските и еврейските власти, подходящо „подготвени“. Преминавам през пробив в стената и попадам в ръцете на еврейски полицаи, вратата се затръшва зад мен, чувствам се ужасно, като мишка в капан, като герой от криминален филм, влизащ в подземие, мазе или гробница, която изведнъж се затваря зад него безшумно, движена от невидима ръка. Отърсвам се от първото си неприятно усещане, щипя си ръцете, старая се да гледам обстановката реално. Влизам в улицата.
Отначало гледам всичко и всички с очите на пришълец от далечни страни, който разглежда екзотични и ексцентрични за него квартали. Какво е станало с мен? Та аз познавам всяка улица тук, почти всеки дом, всеки втори човек. И въпреки това не разпознавам улиците, не разпознавам хората. Не знам на коя улица се намирам, не мога да намеря пътя до своя дом. Та оттук до дома ми вероятно са пет минути, а аз обикалям и ходя и не знам как да стигна до дома си. Стените, тези символи на човешкия позор и унижение, те правят пътя ми толкова труден.
Не мога да се отърся от невероятното безпокойство и страх, които внезапно ме обземат. Още нищо не съм преживял, а вече се чувствам – като всички останали – като преследвано животно, изтикано по-долу от стандарта на живот на човечеството.
Отново се отърсвам, старая се да дойда на себе си, но мислите не могат да надделеят. Старая се да наблюдавам, но напразно. Треперя и се страхувам от всяко явление. Не мога да гледам хората в очите. Не ги разпознавам, защото от тях са останали само познатият блясък в очите, характерно движение на лицето или на тялото, далечни спомени за познати черти. Тук-там виждам някой познат и го разпознавам, защото не се е променил много, не се е стопил толкова много. Но повечето са привидения, призраци на някогашните хора, жалки дрипи, окаяни останки от „бивши“ хора. Най-силно поразява най-характерната промяна на лицето: от бедност, лошо хранене и липса на витамини, на въздух и движение, от прекомерни тревоги, безпокойства, страхове, нещастия, страдания и болести лицето прилича на скелет. Изпъкнали кости около очите, пожълтяла кожа, отпусната и увиснала, ужасяваща слабост и болнавост. И този мътен, подплашен поглед като на преследвано животно, неспокоен, апатичен и отчаян! Така че минавам покрай най-близките си приятели, въпреки че не мога да ги позная и не се досещам за тежката им участ. Много от тях ме разпознават, идват при мен и питат с любопитството, как е „там“, зад стените, където има достатъчно хляб, въздух, движение и най-вече свобода. И още нещо: какво говорят „онези“, какви са надеждите, перспективите, възможностите. Дали въпреки всичко ще издържим? Извън това са напълно безразлични към съдбата на своите близки, не могат да си позволят живия импулс на приятелството, апатията и отчаянието не им позволяват да се поинтересуват по-надълбоко от участта на другите.
Продължавам нататък. Тук съм едва от няколко минути, а нещо в мен изведнъж вече се е скъсало, безвъзвратно е изчезнало това, което в продължение на две години ме поддържаше духом и ми позволяваше да запазя спокойствие и душевно равновесие: вярата и оптимизмът, силата на издръжливостта. Не, вярата не рухна на прага на преддверието на ада, при прекрачването на чудовищно иззиданите стени. Може би впечатленията ми са твърде остри, крайни, прекалени, плод на състоянието ми, не знам, заблуждавам се, че преувеличавам, утешавам се, че това е временно състояние, че ще мине. Че действително илюзиите ми преди това са били напълно нереалистични, но може би сега изпадам в другата крайност, в прекомерна депресия. Не знам, може сега да греша отново, но едно е сигурно: тези няколко минути бяха достатъчни, за да загубя и последните останки от душевен мир, вяра, надежда, равновесие, достатъчни, за да стана с един замах като всички затворници от гетото.
Търся парковете, градините, градинките. Няма ги и напразно е търсенето дори на следа от зеленина, защото всичко е умишлено откъснато, отделено, защото на краставите и мръсни евреи и без това не им трябват животворен кислород, озон, въздух, здраве, почивка, условия за децата им. Така че тук вони, носят се подозрителна смрад и мирис на болести, а карболът с нищо не помага. И дума не може да става за чистота, когато предварително се създават такива условия, които обричат на смърт, и най-педантичната чистота не е в състояние да помогне.
Гледам сградите, разрушени, напълно неремонтирани, четири или пет пъти по-препълнени отколкото преди войната. Всички по-запазени, по-нови, по-представителни сгради са отделени. Правителствените и фабричните сгради са отделени. Твърде хубави са за евреите! Невероятен брой магазини! И едно напълно неочаквано явление: навсякъде витрините са отрупани с хляб, питки, масло, сладкиши! Всичко е повече от достатъчно, и хлябът и мърсотията, витрините се огъват от изобилието на стоки. Какво е това, провокация ли, или моите впечатления са погрешни, няма как да цари глад, където има токова хляб. Буквално във всяка сграда, във входа или отвън, се продава хляб. Тогава? Скоро и това парадоксално явление ще ми бъде обяснено – от утрешния ден…
Оглеждам улицата. Невероятно движение, шум, притискане, стонове, плач, кавги… През тесните провлаци на някогашните улици, през проломите, свързващи двете големи части на гетото, преминават хиляди хора, неспирните вълни от пешеходци преливат една в друга. Тротоарът не стига, трябва да се използва улицата, а на нея също цари много голямо движение, макар само от време на време да преминават немски автомобили и освен тях няколко теглени от коне возила, един „еврейски“ трамвай[4] и „made in getto“ рикши, т.е. триколесни пътнически и товарни велосипеди, както и модернизирани или по-скоро архаизирани и анахронични паметници – дилижанси. Мръсно, тъмно, душно, студено, чуждо. Брр!
Новодошлият е поразен и от друго явление, мрачно и ужасяващо: върху стените на почти всеки дом се виждат некролози! Погребения, характерната за дезинфекцирани обекти миризма: надделяващ мирис на карбол, мизерни заместители на линейки, постоянно преминаващи по улицата, разговорите непрестанно и настойчиво се въртят около една и съща тема, много лесна за отгатване – градът е обхваната от чума, върлува епидемия от тиф, която буквално унищожава изнемощялото, подпухнало от глад, недохранено население!
Умиращите от глад деца напразно се раздират от плач по улиците. Вият, молят, пеят, ридаят, треперят от студ, без бельо, без дрехи, без обувки, увити в дрипи, чували, парцали, овързани с въжета около окаяните скелети, подути от глад, обезформени, в полусъзнание, напълно зрели на петгодишна възраст, мрачни и обезсърчени, като старци. „Студено ми е“ – само това знаят, „гладно ми е“ [–] само това знаят и толкова бързо са опознали същността на живота. Тези малки просяци – а те са хиляди, хиляди – със своята невинна жертва и тревожна безпомощност обвиняват гордата съвременна цивилизация. Вече 10% от новото поколение са загинали, буквално всеки ден и всяка нощ на улицата загиват стотици деца и няма надежда, че някой ще сложи край на това.
И не само деца. Млади и стари, мъже и жени, граждани и пролетариат, търговци и интелигенция, декласирани и деградирали, ако нямат силни юмруци и широки плещи, ако не могат да се провират per fas и nefas[5] през тресавището на живота, автоматично трябва да отпаднат, защото тук господства правото на по-силния. Така че улицата, на която са брутално и безмилостно изхвърлени, ги поглъща, просят месец, два, три, но всички свършват, умирайки на улицата или в болница, от глад или студ, от болест или депресия. Отпадат никому непотребните бивши хора, бивши граждани, бивши „полезни членове на обществото“.
Вече не гледам хората. Щом чуя стонове и ридания, минавам на другия тротоар, щом видя треперещи от студ дрипи, проснати на земята, се обръщам и не искам да ги виждам… Не мога. Твърде много е за наведнъж. Минал е само един час…
Обръщам внимание на друго явление: пълно е с нови служби, местни, общински, еврейски. Съвет на еврейската общност[6], Комисии, Отдели, Бюра. Нови социални, надзорни, лечебни и общински институции. И нов, не много утешителен, вид на шапките на обикалящите безцелно всички улици еврейски полицаи, с които е пълно навсякъде, особено при изходите на външните улици. Хармоничното сътрудничество на немската, полската и еврейската полиция по рампите и изходите на улицата е една зловеща идилия. Тук отново виждам друга проява на пълно унижение, на отнемане на всяко човешко достойнство. Виждам как минаващ през „ваха“[7] евреин покорно сваля шапката от главата си, както някога швейцарците пред австрийските жандарми. Не, повече няма да гледам, твърде много впечатления, твърде силна доза като за първи час от престоя на новодошлия. Вече се калявам, спирам да се учудвам на всичко, вече нищо не ме шокира, вече съм асимилиран от заобикалящата ме среда. Знам, че съм зазидан.
Inferno
Вече съм на своята улица. Още само миг и Одисей ще се завърне у дома след двегодишно скиталчество[8], за да усети спокойствието на семейното огнище. На стълбите си давам сметка, че за този един час загубих всичките си илюзии, че остатъците от заблудите рухнаха на прага. Вече не разсъждавам, не се утешавам с нищо, така е, така са осъдени другите, затова ще трябва да приема този факт, а и да се бунтувам, с нищо няма да помогне. Поправям изражението си, хвърлям преживяното през последния час на самото дъно на създанието си и натискам звънеца.
Отваря жена ми. Макар че ме очаква, все пак не ѝ се вярва. Още се държи, продължава да работи усърдно, не се е сринала. Вкъщи се чувствам щастлив, за няколко часа забравям дантевските преживявания от последния час. Разказваме си бързо, хаотично, страстно, споделяме надежда, утеха, илюзии, радваме се, че сме заедно, че всичко останало е по-малко важно. Уморен от толкова впечатления, си лягам да спя. Веднага потъвам в трескав сън и сбито и странно преживявам повторно в съня си последните часове: като на филмова лента преминават кошмарните, изкривяващи действителността образи. Фаланги гладни, окъсани, голи, изтощени и изнемощели, стоят пред Стената на плача в Йерусалим и очакват Божия гняв, милостта на смъртта. Стената все повече скрива хоризонта и затъмнява образа, докато накрая всичко, хора, къщи, улици, коли, магазини – се променя и се слива в стените, които се стесняват от всички страни, притискат ме и се срутват. Крещя и се събуждам плувнал в пот. Повече не мога да заспя. Вярно, че се поуспокоих след впечатленията и първите преживявания, но нощта носи размисли и анализи. Първата безсънна нощ на новопостъпилия затворник във възстановената през XX век средновековна институция е подправена с отровата на горчивото познание и прозрението на голата истина. Не, това не може да се опише, не, никой, който не е преживял това, няма да го разбере, няма да го почувства. Защото какво… Навън излизат факти, цифри, документи и информация. Че има стени, че има изолация, че има глад, болести, теснотия. Всяко явление е познато и известно поотделно. Но никой не може да си представи общия сбор на тези ужасяващи явления дори и в най-буйното си въображение. И още нещо: ден след ден хората от гетото свикват с участта си, нито бунт, нито дори пълно осъзнаване, нищо не помага, затъпяват въпреки волята си, приемат всичко с все по-голямо примирение и затова повечето не съзнават напълно безграничното си бедствие в неговата цялост и не си дават сметка за размерите на своето бреме, позор, унижение, дълбините на ада, границите на своята жертва. Струва ми се, че ми беше по-лесно да обхвана цялата картина с един замах, че опознах същността на живота в гетото по светкавично кратък и визуален начин, по-добре от много, много хора, които, затворени в кръга на най-важните за тях въпроси на борбата за съществуване, дори не искат да се опитат да проумеят целостта.
Наистина, не сгреших много, когато прекрачвайки стените, мислех, че прекрачвам преддверието на ада. Не можем да си представим по друг начин ада XX век!
Превод от полски: СТАНКА БОНОВА
Преводът е направен по: Archiwum Ringelbluma. Antologia. Opracowanie M. Janczewska, J. Leociak. Wrocław: Zakład Narodowy im. Ossolińskich, 2019.
[1] Авторът пребивава в Лвов.
[2] Ultima Thule (лат.) – край на света.
[3] Става дума за ул. „Желязна“. През декември 1941 г. oт гетото са изключени намиращите се на тази улица сгради с нечетна номерация, а по протежение на пътя е издигната стена.
[4] От февруари 1941 г. из гетото се движи трамвай без номер, означен с Давидова звезда.
[5] per fas и nefas (по-точно per fas et nefas, лат.) – с всякакви средства, позволени и непозволени.
[6] Съвет на еврейската общност – т.е. Еврейски съвет (Judenrat).
[7] ваха – порта, през която се влиза в гетото. Във Варшавското гето, охранявано от немски жандарм, полски полицай и еврейски полицай.
[8] В преписа: след двугодишен труд.
