Калина Николова
Полският режисьор Пиотр Стасик има три документални филма и всеки един от тях се вглежда по необикновен начин в обикновеното.
Полското кино събуди интерес у мен още с „Двойственият живот на Вероник“ (1991) на Кшищоф Кешловски и известната му френска трилогия „Синьо“ (1993), „Бяло“ (1994), „Червено“ (1994). Почувствах се очарована, дори омагьосана от начина му на разказване за неслучайните случайности, които срещат хората и преплитат съдбите им. Може би затова един ден, съвсем случайно, попаднах на „Дневник на едно пътешествие“ (2013) – един от първите пълнометражни документални филми на поляка Пиотр Стасик, който отключи интереса ми и към останалите му два документални филма, за които ще стане дума малко по-нататък в този текст.
Пиотр Стасик – наричат го полския Картие-Бресон. Творец, чието вдъхновение се корени във фотографията, без която „щяхме да живеем във вечното и съвършено полупрозрачно настояще, като по телевизията“. Човекът, който често преплита в сюжетите си поствоенна Полша, но не е обзет от остарели носталгии, а живее тук и сега, в днешния ден, в който успява да съзре поезията и в най-дребните моменти от ежедневието.
„Дневник на едно пътешествие“ (2013)
„Дневник на едно пътешествие“ проследява пътуването на Тадеуш Ролке и Михал. Тадеуш Ролке е полски фотограф – Мастър, който става известен с фотографиите си на военна Варшава и вдъхновените от тях отражения на културния живот в следвоенна Полша и Германия. Фотоархивът му събира 60 години полска и европейска история. Той снима силуета на Двореца на културата и науката, издигащ се над развалините на Варшава, антикомунистическите митинги, промените след 1989 г. Играе важна роля като фотограф запечатвайки артистичния живот и творческата дейност на сценографа Тадеуш Кантор, режисьора Роман Полански, пианиста Артур Рубинщайн, скулптурката Алина Шапочникова.
През 2012 г., когато Стасик снима филма си, той е на 82 г. и решава да предприеме пътуване, което споделя с Михал – 15-годишен ученик, който иска да се учи на занаята на фотографията от най-добрия. Заедно те пътуват из цяла Полша, за да правят портретни снимки на жителите на малки градове и села, а тъмната стаичка, в която проявяват филмите, те сами създават в кемпера си (в който спят и пътуват), им позволява да ги раздават на заснетите модели, преди да се отправят към следващата дестинация. За момчето това е отлична възможност да се запознае с тайните на фотографията. За двамата – възможност да изживеят едно красиво приятелство. Тази нетипична връзка между преподавател и ученик е заснета с камера от ръка, което позволява близост към героите, с които заедно преживяваме тази топла, приятелска, черпеща от общата им страст към фотографията връзка.
Идеята за филма се появява благодарение на Михал, ученик на Стасик във филиала за гимназисти във филмовото училище „Вайда“, в което режисьорът преподава. Момчето се интересува от аналогова фотография и иска да направи филм за Тадеуш Ролке. Стасик си казва същото, запознавайки се с Михал: „Когато видях лицето му, си помислих, че всеки копнее да има идоли, на които да прилича, и така ми хрумна идеята за филма“.
Ролке се оказва идеалният учител. Той е търпелив и разбиращ, дава на ученика си технически съвети: „Един фотограф не може да даде портрет като този. И определено не може да подпише снимка като тази“, отбелязва с известна доза критицизъм за неравномерно проявената фотография и споделя философията си: „Трябва да вярваш на това, което ти казва фотоапаратът“.
Неусетно, докато Ролке учи Михал как да улови светлината и да нагласи обекта пред камерата си, всъщност се очертава есенцията на пътуването (както и на филма) – на главен фокус е животът. Това пътуване дава повод на Ролке да направи равносметка за живота си. Той си спомня за детството си и за ролята, която фотографията е изиграла в него. Фотоапаратът е бил неговият начин да се справи с реалността, той му е позволявал да се приближава до хората, които иначе не се е осмелявал да заговори заради своята срамежливост. И до днес изглежда това остава неговото средство за комуникация – с любопитство проследяваме сцената, в която Ролке успява да покани на среща 25-годишна продавачка на сладолед, за да ѝ направи няколко портрета и да използва времето да се опознаят. Монтажно са включени портретите, които Ролке ѝ прави и наистина – в тях той изважда на показ красотата и разграничава фалшивото от естественото. За Ролке този интимен процес е нещо повече от професия, той е любовна връзка. Може би единствената, в която остава верен…
Меланхоличните моменти на споделена тишина се редуват със сериозните разговори за живота, но всички са обвити с хумористичната и закачлива подплата на неспирно самоиронизиращия се Ролке, а невероятната емпатия и искрена проява на грижа на Михал към него е трогателна. Закачливите коменатари на Ролке за богатия си любовен опит, прави диалозите между двамата главни герои автентични и звучат сякаш са взети от сценарий на игрален филм: „Това, от което се нуждая тук, е да видя хубава жена в Кошчан“, въздъхва Ролке на Михал по време на разходка в едно от градчетата. „Но няма нито една, въпреки че стоим тук вече 15 минути!“
Пътешествието на Ролке и Михал е едновременно носталгично и комично. С екзистенциален смисъл и визуална поетика, дължаща се в голяма степен на операторското майсторство на Томаш Волски, „Дневник на едно пътуване“ е филм за магията на фотографията, силата на любопитството и за акта на творене като средство за общуване със света.
„21 x New York“ (2016)
След успешната документална комедия нещо сякаш се пречупва в живота на Стасик. В продължение на няколко години той живее в манастир в Бирма и споделя живота си с местните селяни – снима ги, чете им книги и им показва полски филми. Осъзнава, че не иска да се връща в Полша и малко след това се премества в Ню Йорк – града, в който всеки се чувства у дома, както споделя той в свое интервю. Там се ражда вторият му голям проект – „21 x New York“.
„21 х Ню Йорк“ е филм-есе за състоянието на човека през 21-ви век, разказано чрез личните истории на 21 души, срещнати в метрото в Ню Йорк. Филм, в който историите на всички 21 интервюирани се преплитат в обща сюжетна линия. Пътници на различни възрасти и от различни социални класи, с разнообразни причини да пътуват в метрото, застават пред камерата на Стасик, а той наблюдава моменти от техния живот. Някои от героите допускат режисьора до дома си и успяваме да разберем повече за тях и вътрешния им свят. На други историята им отминава за няколко метростанции време. Филмът се фокусира върху момче от китайски произход, което не може да намери своето място сред връстниците си, мъж, прекарал половината от живота си в затвора, полякиня, дошла от малък град, психоаналитик, драг-кралица. Калейдоскопът от многото герои и преплитащите се истории не са водещи в разказа (защото нито един герой не е проследен докрай в своето житейско пътуване), водеща е емоцията, която бушува във всеки един от тях – самотата в пулсиращия, мръсен и космополитен Ню Йорк.
Макар Стасик да цели да предаде определено настроение, оставяйки зрителя сам да сглоби пъзела в главата си, във филма му се прокрадва една фикционалност и доста активна режисьорска намеса, която отнема от тежестта на документалистиката. На моменти Стасик доста натрапчиво налага своя коментар върху историите. Най-осезаемо се усеща в избора му на музика, която е силно илюстративна и придава на филма облик на нискобюджетен хорър.
Положителна черта, от гледна точка на киноразказ, която Стасик успява да изведе във филма, е това взиране в обикновените хора и техните съдби, които през неговия поглед и камера (той е и оператор на филма) се превръщат в нещо необикновено и специално. Той филтрира света, който го заобикаля, през своя собствен вътрешен мироглед, запечатвайки определено чувство, определена нота настроение, която наистина доказва умението му да улавя поезията на ежедневието.
„Опера за Полша“ (2017)
„Опера за Полша“ е среднометражен филм, изграден на принципа на колажa – съчетава архивни кадри, телевизионни репортажи, обяви за продажба на различни вещи и откъси от речи, докато режисьорът се опитва да отговори на въпроса: Поляко, кой си ти?. Филмът се позовава на полската традиция на творческия документален филм в стила на Войчех Вишневски и представя различните измерения на патриотизма.
Стасик се фокусира върху отношението на хората към религията, зависимостта им от нея както и различните проявления на тази зависимост – полската версия на католицизма често е примесена с радикални жестове и суеверност. От прессъобщението на парламента за месата, отслужена за валежите, през обажданията на слушателите по католическото радио „Мария“ режисьорът ясно показва както настроенията около ролята на църквата в Полша, така и своето виждане за нея. Стасик монтажно наслагва монолога на силно религиозна полякиня, която смята, че сексът е зло, върху кадри на футболни фенове, които палят факли по време на мач.
Това са само някои от елементите, които Стасик умело събира в 40-минутната визуално въздействаща творба, в която оперната дисхармонична музика диктува динамиката на филма. Когато тя наближава своето кресчендо, ние си спомняме за началния, силно символичен кадър: разпънат на кръст орел. Колкото и да е критичен към страната си, Стасик, ясно е, я разбира. Да посочиш проблемите и грешките на нацията си, е дълг както и всъщност най-висш патриотичен израз; израз, който самопровъзгласилите се патриоти не са в състояние да разберат, нито да направят.
Пиотр Стасик съчетава антропологичните си интереси и визуалните си търсения в пътувания до различни страни. В последните години в неговия стил се прокрадва една песимистична визия за света, съчетана с известна мизантропия, която обитава филмите му (последните му два проекта го затвърждават). Ще завърша с негов цитат, който резюмира това усещане на документалиста, чието кино все пак някак ми се ще да добие отново онези цветове и лъч надежда, които струят в „Дневникът на едно пътешествие“. Цитатът е от 2013 г.: „Бяхме в Украйна, в Турция, България, Молдова и Азербайджан. Първата спирка беше Киев – град, в който само преди малко се е водила война. В Молдова хората живеят в постоянен стрес и в страх от нахлуването на руснаците. България е страна, която все още не може да се справи с миналото си, а в Азербайджан то е най-лошото. Образът на света, който достигна до мен, беше потресаващ. Пейзажът и хората, наранени от войни и безчестия. Този калейдоскоп от държави ме накара да осъзная още веднъж, че като отделни хора сме гостоприемни, мили и интересни, но не можем да функционираме като общество“.
