Прощаване
„…кого очакват старите поети без жените си и само с посвещенията си към тях. Не знаехме и ние с теб, приятелю, но вече знаем…Тя идва…“
С това предупреждение се обърна към мен Владо Попов преди години, когато и двамата бяхме изгубили майките на своите деца. И ето, че Тя дойде… първо при него… и ни остави без поета, с когото ме свързва повече от шейсетгодишно приятелство. А немногобройните му, но верни почитатели останаха насаме с незабравимите стихове на един безшумен голям поет…
ИВАН ЦАНЕВ
Сбогом, Владо!
Тази година две смърти ме засегнаха лично: на Светлозар Игов и на Владимир Попов. С Владо имахме приятелство още от 90-те години на миналия век. Той толкова много ми помагаше, че съм убедена – срещнала съм един много добър и благороден човек. Като поет Владимир Попов видимо ми допадаше. Лириката му излъчваше крехкост и финес, такава всъщност беше и душата му. Тя дообогатяваше поетичния натюрел на поетите от 70-те години, придаваше му липсващите нотки на смирението. „Старият поет“ е позиция, която много му отиваше, въпреки че той я прехвърляше върху онези, които бяха хронологически преди него. Имаше голяма почит към сътворяваното от другите.
Въпреки че го обичах много, и до днес не знам как е живял Владо Попов. Толкова беше скромен и дискретен. Последните му дни видимо бяха свързани със самотния му диалог с поети и художници, което е било приготвяне за пътя му надалеч от нас. Беше се оттеглил от делничното и тленното. Знаех за страданието му, но той не го заяви нито веднъж пред приятели. Спасяваше се с духовните селения, сътворени от хората.
Владимир Попов е име в своето поколение. Който и да се занимава с поезията от последните десетилетия от миналия век, неизбежно ще допира до стихосбирките му. Сбогом, Владо! Ще си останеш един от чудесните ми приятели и обични поети. Дано да успея да направя толкова за теб, колкото ти си направил за мен.
АНТОАНЕТА АЛИПИЕВА
Споменни думи за поета
Първото, което ми дойде на ум при вестта за кончината на поета Владимир Попов, бе утехата на едно знамение: дори и кончината му тъкмо в петъчен ден потвърждава, че бе праведен човек.
Владимир Попов бе един изключително вглъбен в човечното поет, който с подкрепата си като редактор и събрат по призвание и участ помогна на доста поколения български писатели. Утехата ни, разбира се, не е в тихата, но заслужена литературна слава на поета, а в Божието слово от 1 Солунци 4:15-18, където Господ разкрива, че починалите в Христа верни Негови последователи ще бъдат възкресени по време на Неговото Второ пришествие, излизайки от гробовете преобразени в красотата на вечната младост.
Утешава ме и мисълта, че смятайки го за един от големите български поети, бях съставил „Избрано“ от неговата лирика и записвайки съдържанието на този сборник върху гърба на детска рисунка на малката ми дъщеря Лидия, му предадох този лист след края на една литературна премиера в Унгарския литературен институт и така може би го подсетих за прекрасните книги с избрани и нови стихотворения, които той впоследствие издаде.
За мен Владимир Попов бе човекът и поетът, който, като редактор в списанията „Родна реч“ и „Пламък“, в седмичника „Литературен форум“ и в издателство „Просвета“, узнавайки, че и моят баща е починал, когато съм бил съвсем невръстен, по най-благороден начин ме подкрепяше в писателското поприще от времето на моето гимназиално ученичество в края на 70-те до излизането на моите стихосбирки през 90-те.
И по-късно, през 2010, 2012 и 2015 година, той помогна решаващо, чрез свои рецензии за ръкописите, за излизането на една от моите стихосбирки, както и за издаването на съставените от мен сборници с „Избрано“ на поетите Янаки Петров и Йордан Ковачев.
Чак сега, препрочитайки стихотворението му, в което смъртта гениално е пресъздадена като „избавителката смърт“, разбирам, че той е предусетил и разгадал милостивия смисъл на отредената от Бога участ.
Макар и тих, кротък и хрисим наглед, поетът Владимир Попов бе човек с характер, при когото и прекрасното чувство за хумор бе не просто сатира, а един напипващ пулса на същината сарказъм. Той, може би без да подозира, имаше отговор за епиграмата на сатирика Христо Недялков, озаглавена „Търпение до време“ (Време е за епитафия / на родната ни мафия), и споделяше с тиха усмивка в редакцията на вестник „Литературен форум“ през 90-те своя гениален вариант по темата:
Мечтана епитафия
Тук почива българската мафия.
И още нещо – един мимолетен епизод, пак в редакцията на седмичника „Литературен форум“ през 90-те, свидетелства за това какво се случва, когато чашата на търпението у кроткия Поет прелее. По онова време редакцията на „Литературен форум“ се помещаваше на втория етаж на улица „Раковски“ 126, а на първия етаж поетът и белетрист Палми Ранчев бе успял да открие своеобразно литературно кафене. И един ден, по обед, когато моя милост се бе отбил да предложи за печат на редакторите от „Литературен форум“ нещо свое, изведнъж в редакцията нахлуха няколко души и изстреляха без предисловие пред Владимир Попов, който се бе вглъбил в четене на литературна творба край огромния куп от ръкописи върху бюрото си, своето нетърпящо никакво отлагане битово въжделение: „Търсим Палми…“. На което поетът, вдигайки глава от ръкописа, също така решително отвърна: „Палмите са долу, тук са маймуните!“.
В друг случай, мисля на 10 юни 1993 година, по време на посещението на Хелмут Кол в София, излизайки от редакцията с него, имах щастието да повървим заедно по улица „Раковски“ и докато се разхождахме, на улицата покрай нас изненадващо се появи дипломатическият автомобилен кортеж с така познатите черни „Мерцедеси“. Уловил моя стъписан поглед, Владимир Попов усмихнато подхвърли: „Сега историята минава“…
Тази чувствителност, този усет у поета Владимир Попов към историческото не бе лекомислена, суетна приумица, а съдбовно, пророческо вникване и предусещане за трагизма на вековете от битието на този свят, пресъздадено в стихотворения шедьоври като „Новият век“, „Лавина“ и молитвеното „Ти, Който“.
За разлика от другите изключително даровити съвременни български поети, Владимир Попов в своите изказвания във Фейсбук открито изобличаваше някои от днешните български управници, заемащи висши държавнически длъжности. Това бе вероятно и причината, поради която на личността му и на творческото му дело не бе отдадена подобаващата държавна почит.
Валеше дъжд и сякаш и самото небе плачаше за него, когато се прощавахме с него в християнския молитвен дом. Съвсем малка група от приятели и колеги бе застанала пред изтерзаното му до неузнаваемост от болестта тяло, за да изрази своето съпричастие към скръбта на неговото семейство. И все пак присъствието на достолепни личности – великолепни писатели и преводачи като проф. д-р Александър Шурбанов, Марин Георгиев и Чавдар Ценов, както и на виртуозната поетеса и драматуржка Рада Александрова, потвърди истинността на Далчевия фрагмент, който гласи, че всички писатели искат да бъдат харесвани, но за някои от тях е важно и това кой ги харесва.
1 – 4 декември 2023 г.
МАРГАРИТ ЖЕКОВ
Приятелство в словото
Владимир Попов и аз никога не сме се виждали в земния си път. Така – да застанем един срещу друг, да си стиснем ръцете за поздрав и да се прегърнем приятелски.
Нашето приятелство беше приютено от писаното Слово, с което двамата общувахме помежду си – поетическо, епистоларно, научноизследователско, литературнокритическо. Това Слово беше духовно и душевно много щедро към нас. То дари приятелството ни с вечен живот. То ме дари с щастието да бъда близко със сърцето си до сърцето на един от най-човеколюбивите и талантливите български поети.
Поезията на Владимир Попов е дълбоко изстрадан морално-нравствен зов към всички нас като обитатели на планетата Земя да съхраним човешкото у себе си, живеейки с Любов и Добро към Другия и Другите!
Довиждане, скъпи приятелю!
РУСИ РУСЕВ
