Костадин Костадинов е роден на 14 ноември 1960 г. в Радомир. Завършва българска филология в СУ „Кл. Охридски“, а после няколко години работи като журналист във вестниците „Студентска трибуна“ и „Екогласност“. През 1990 г. става съосновател и съсобственик на ИК „Пан“ – едно от първите частни издателства у нас. Написва десетки образователни и научнопопулярни заглавия. По негови сценарии са снимани два игрални филма: „Резерват за розови пеликани (2003) и „Легенда за белия глиган“ (2004). Костадинов прави своя литературен дебют през 1991 г. с книгата „Резерват за розови пеликани“. Втората му белетристична книга – сборникът разкази и повести „Заливът на Ифигения“ (2016), излиза четвърт век по-късно. През 2022 г. е публикуван първият му роман „Ловецът на пеперуди“, отличен с наградите „Хеликон“ и „Елиас Канети“. Разговаряме с него на 3 декември 2023 г.
Новата ви книга излиза след дълга творческа пауза. След разказите, издадени в два сборника, какво ви доведе до романа „Ловецът на пеперуди“?
Досега съм написал три белетристични книги, които излязоха през 1991, 2016 и 2022 г. По-дългата пауза беше между първите два сборника с разкази и повести. Тя се проточи цели 25 години. Мога да се оправдая, че през този четвърт век отказвах да пиша, защото съм бил много зает да издавам детски заглавия, за да издържам семейството си. Истината е, че не виждах смисъл да публикувам книги, които предварително са обречени да събират прах в складовете, а през 90-те обикновено такава беше съдбата на повечето заглавия от български автори. През новия век обаче книжният пазар бавно започна да се променя. Някъде през 2012 г. трябва да е било, зърнах на площад „Руски паметник“ огромен десетметров плакат с фигурите на писател и художник, които рекламираха прочуто ирландско уиски – става дума за писателя Александър Секулов и художника Атанас Хранов. Тогава осъзнах, че щом като двама пловдивчани се извисяват така над „Руски паметник“, значи писателите и художниците вече са обект на значим обществен интерес. Взирайки се в двамата творци, откровено завидях на писателя Секулов, защото ми беше късно да се уча да рисувам. И в този миг се зарекох да опитам да се върна на бяло конче в литературата. Съвсем скоро след това същата марка уиски, в същата рекламна кампания, обяви анонимен конкурс за написване на разказ по зададена тема. По регламент наградата трябваше да присъдят с гласуване читателите по интернет. Реших, че това е чуден повод да пропиша отново. Сътворих разказа „Аполон на Божидар“, за който си мислех, че се е получил, но селекционната комисия дори не го допусна до гласуване в интернет. Това така ме амбицира, че започнах трескаво да пиша разказ след разказ. Постепенно влязох във форма – справях се с все по-дълги и по-дълги текстове, а и тая работа взе да ми доставя удоволствие. Когато се натрупаха достатъчно на брой страници, събрах ги в сборника „Заливът на Ифигения“. За моя радост читателите и приятелите ми го посрещнаха добре. Книгата беше номинирана и за наградата „Хеликон“. Тогава реших, че съм готов за роман.
Романът ви беше отличен с две от най-значимите литературни награди у нас – „Хеликон“ и „Елиас Канети“. Изненада ли ви това? Или го възприемате като естествена отплата за труда?
Едва ли има пишещ брат, който да не е убеден, че творбите му са достойни за всички награди на света. Аз не правя изключение от колегите си по перо. Може да се каже, че ми върви в конкурсите. Още като студент бях отличен с няколко литературни награди. През 1991 г. дебютната ми книга „Резерват за розови пеликани“ спечели държавна субсидия в първия конкурс „Помощ за книгата“ – конкурс, в който се състезаваха всички ръкописи, държани с години през соца в чекмеджетата на редакторите. На следващата пролет на фестивала за дебютни книги „Южна пролет“ получих наградата на АПК „Хасково“. Това беше утешителното отличие на конкурса, присъждано от местния аграрно-промишлен комплекс. Тогава голямата награда за белетристика спечели 60-годишна дебютантка с мемоарна книга, в която като литературен герой се подвизаваше и председателят на журито на „Южна пролет“. Авторката дори не дойде да си получи бронзовия пегас, та се наложи аз да почерпя… Освен отличията, които получи, последният ми роман беше номиниран и в още два конкурса – за наградата „Перото“ и за „Роман на годината“ на фондация „13 века България“. Поне за мене като читател много важни са номинираните книги. За последните две години като номинации във всички конкурси се превъртяха едни и същи десетина заглавия. Така успях да се ориентирам кои български книги да прочета с приоритет.
Как съчетавате работата си на издател в ИК „Пан“ с писателския занаят? Къде и как намирате своите думи и текстове, след като чуждите са вашето ежедневие?
„Пан“ е професията ми, „Пан“ е делото на живота ми. Работил съм по хиляди заглавия, стремейки се да ги изпипам до последния детайл. Често нощем съм се стряскал в съня си – дали вчера преди да пратя файловете в печатницата, оправих „и“-то под ударение в заглавието? Но „Пан“ за мене вече е и рутина, затова и търся забавление в писането на свои текстове. Прибирам се след работа, правя си салата с доматите от градината и гаврътвам една ракия, за да изтрия чуждите текстове от главата си, после зяпам новините, а в полунощ отварям лаптопа. Точно тогава намирам своите думи и заживявам с тях в паралелен въображаем свят. Нощното ми писане е разтуха, бягство от ежедневието, нещо като вълнуващо кръшкане с чужда булка, но боравейки с думите, все пак използвам уменията си, придобити от работата в издателството.
Какво влияние оказва опитът ви на издател на детска литература в създаването на белетристика „за възрастни“? Прехвърчат ли искри между тези две тематични пространства?
Думите са тухлите на литературата и за деца, и за възрастни. Важното е преди да започнеш един градеж, да си наясно какво ще строиш – лятна кухня, вила или небостъргач. Тия дни завърших за „Пан“ голяма научнопопулярна книга за поотраснали деца със заглавие „100+ животни от България“ – подробна енциклопедия с над 300 специално поръчани илюстрации. Когато дойде ред да пиша за копринената пеперуда, спомних си, че това създание вече съм го проучвал за „Ловецът на пеперуди“. Отворих романа си, копирах абзаца за насекомото и го преместих в енциклопедията. Текстът направо си „заспа“ на новото място. Даже нямаше нужда да го редактирам. Така откраднах една цяла стена от стария си градеж, но без да се налага да го разрушавам.
Вашата книга не е „историческа“, но описаните събития изискват сериозна фактологическа подготовка и познания за света. Впрочем Набоковата страст към пеперудите също впечатлява с изчерпателност и интересни описания… Колко време ви отне тази подготовка за романа? През какво преминахте?
Преди да започна романа, бях намислил в общи линии как ще го конструирам и как ще го завърша, но процесът на писане се проточи точно три години и половина, защото се наложи да правя доста проучвания. За да бъде достоверно повествованието за исторически период, отдалечен над 120 години назад във времето, трябваше да включа в текста ред подробности от бита и ежедневието, които няма как да измислиш – например колко франка е струвала за нощ скъпа проститутка във „Фоли Бержер“ през 1905 г. или как се е казвал палачът в затвора „Синг Синг“ през 1908-ма. Наскоро ми се обади приятел, прочел романа, който ме попита: „Сигурен ли си, че четниците в Македония са имали лейкопласт?“. Главата ми пламна, защото бях забравил откъде съм я взел тази подробност. Разрових пак дебелите мемоарни книги и се успокоих чак след като намерих търсения абзац. Да, четниците са си носели лейкопласт, купен в България. Има много читатели, които се забавляват, като издирват в българските книги разни исторически неточности, сравнявайки написаното с информацията в интернет. Сигурен съм, че трудно ще открият грешка в текстовете ми.
А имат ли прототипи героите ви?
Главните извори за романа ми са мемоарните книги на цирковия артист Лазар Добрич и македонския анархист Петър Манджуков. Основният ми герой неслучайно носи името на своя прототип Лазар, но в изграждането на образа му са заплетени и черти на анархиста. Ще добавя само, че никой от тези двамата не се е интересувал от пеперуди.
И в „Резерват за розови пеликани“, и в този роман действието се развива на Дунава. Клаудио Магрис го нарича „другото море“. Дори наградата „Елиас Канети“ получихте на брега на реката. Откога сте свързан с нея?
Преди 40 години с група приятели, организирани от едно туристическо дружество, се спуснахме с каяци надолу по Дунав от Видин до Русе. Бяхме мъжка компания. Дни наред плавахме, носени от течението, голи като соколи, опиянени от великолепието на реката и евтиното вино, купено от крайбрежните селца. Къпехме се волно край пясъчните коси на островите и плашехме ятата птици с крясъците си. Оттогава сякаш съм обсебен от Дунава. Голямата река е дива, дълбока и тайнствена. Няма как да измислиш по-красив фон за едно повествование и по-впечатляваща метафора за изтичащото време.
Пътували ли сте някога до мястото на потъналия остров Ада Кале? Дали си струва изгубената свобода заради няколко хиляди волта в повече и усещали ли сте притегателната сила на определено място?
Докато пишех романа, се разходих до „Железни врата“. Разгледах и язовирната стена, и новия град Оршова. Провирайки се през гъстите драки край пътя, успях да локализирам мястото на Ада Кале. Като гледах блесналото водно огледало, ми стана тъжно, защото си спомних клиповете в интернет, документиращи разрушаването на къщите от острова с танкове. После се замислих, какво би станало с градчето Ада Кале, ако бе оцеляло на сушата, на метри от международния път с неспирен железен поток тирове? Сигурен съм, че новото време щеше да го промени до неузнаваемост. По уличките му продавачи, издокарани в местни носии, щяха да предлагат на тълпите туристи сувенири, локуми, гащи и тениски, а аз нямаше как да се вдъхновя за романа си. Свободата не може да се измерва нито със спечелени хиляди волтове, нито с пропуснатите ползи от търговията на един потънал остров. Моята Дунавска Атлантида е чиста литературна фикция. Тя е като обица на ухото – напомняне, че трябва да сме непримирими към всеки, който опита да ограничи личната ни свобода.
Когато хвърлите поглед отстрани (към себе си и към съвременната българска литература), къде се виждате – като разказвач от края на 80-те години на ХХ век? Или като автор от началото на XXI век? Чувствате ли се част от някое литературно поколение например?
Направих литературния си дебют през далечната 1978 г. Тогава в сп. „Родна реч“ излезе моя басня в рими, озаглавена „Свинче със звънче“ и илюстрирана със снимка на автора. Тази публикация определено ми помогна да изкарам шестица по български за годината. Помня, че с хонорара от 5 лева си купих карта за цялата градска мрежа. Така разбрах, че си струва да станеш писател. В „Родна реч“ дебютираха и повечето от връстниците ми. Аз се причислявам към поколението автори, родени в десетилетието след 1956 година. Поколението, което не получи облаги като Априлското, но трябваше да се бори за доверието на широката читателска аудитория, която след пораженията на соцреализма се отнасяше пренебрежително към българските белетристи. Всъщност без да гледам кой кога е роден, се чувствам част от голяма група автори от цялата страна, които гравитираха през 80-те години около Кабинета на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“. С тези хора ходехме на бригади и фестивали, от тази група са колегите ми от издателството и повечето ми приятели.
Ако се пренесем в едно много далечно бъдеще, например след 50-60 години… на остров Кира Панагия… Как си представяте пеперудата, която ще долети за вас?
Друг ще избере пеперудата, която да ме навести в сетния ми час, но ако питат мене, най-подходяща за случая – и като име, и като външност, е пеперудата траурница (Nymphalis antiopa). Нейните криле са пурпурно-черни с жълт кант по ръбовете. Приличат на попско наметало. Достигат размах 8,8 см. Това насекомо предпочита местообитания в близост до реки и езера. Въпреки достолепната си окраска е твърде доверчиво и лакомо. Ловците на пеперуди много лесно го примамват с дунапренена гъба, напоена с червено вино.
Разговора води ЛИДИЯ ВЛАСОВА
