Разговор с Поли Муканова
Поли, кое ви вдъхна увереност и амбиция за превода на поезията на Лидия Димковска?
Благодаря за поканата и възможността да споделя своите впечатления пред читателите на „Литературен вестник“, свързани с работния процес по превода на поезията на Лидия Димковска на български език.
Ще започна отговора на въпроса малко по-отдалеч. Вече 15 години следя съвременната македонска литература. Доколкото може да се каже, че в живота ни се случват случайни неща. През далечната 2008 г. получих имейл от македонски поет, който бе прочел мои стихове в „Литернет“ и искаше позволението ми да ги преведе. Така започна всичко. На следващата година в Охрид бе премиерата на първата ми книга в Библиотека „Григор Пърличев“. Започнах да гостувам на поетични фестивали и все по-задълбочено да се интересувам от македонски автори.
Лидия Димковска отдавна бе в полезрението ми на преводач и се радвам, че в крайна сметка пресечната точка стана реалност.
Как стои тази поезия в европейски контекст? Има ли български автори, с които бихте сравнили писането на Димковска?
Житейската биография на Димковска е свързана освен с родния ѝ град Скопие, където израства и е студентка, след което защитава докторат по румънска литература и именно в Букурeщ среща бъдещия си съпруг, с когото от 20 години живее в Любляна. Предвид и тези обстоятелства темите, които засяга в творчеството си Лидия, са дълбоко свързани с европейските проблеми. Не бих се наела да сравнявам с конкретни имена поезията на Димковска, но мисля, че в България имаме автори, които засягат общоевропейските теми и стоят актуално на картата. Независимо от жанра – поезия или проза. Георги Господинов е такъв пример. Успехът на романа „Времеубежище“ сам говори за това естествено вписване в литературата от изток на запад.
А как по принцип се насочихте към превода от македонски и с какво ви привлича македонската литература? Кои други имена бихте откроили? Имате ли планове за нови преводи от македонски?
Запознаването ми през годините с македонски автори пробуди желание те да бъдат прочетени и от българската читателска аудитория. Първоначално превеждах по няколко стихотворения, най-често за специализирани сайтове за литература. Първата книга на македонски автор, която преведох, бе романът на Юлияна Величковска „Годишни времена“ (Ерго, 2017). Донякъде напомня на „Естествен роман“ със своята фасетъчна структура и реминисценции. Величковска е и поетеса, издател и организатор на фестивала „Поетична нощ във Велестово“, който вече има 35-годишна история. В една година с Димковска се появи за първи път на български поетичната книга на Славица Гаджова Свидерска „Картографиране на себе си“ (Ерго, 2023). Свидерска е от по-млада генерация, но е сходна като послания с Димковска, тя също уверено излиза от локалното, носителка е на силен глас. В тематично отношение припознавам общи мотиви, които ме вълнуват и при двете поетеси – отчуждението, самотата, пандемията, както и Аушвиц, бежанците… тънкият лед, по който ходят европейците.
Какви са трудностите при превод от толкова близки езици?
Преводът от македонски език на тази книга не се случи по традиционния начин – преводачът се затваря и няма връзка с автора. Важната следа тук бе интензивната комуникация с Димковска, понякога протичаща и на английски с цел прецизното изясняване на множеството детайли и каламбури. Едно трудно предизвикателство за всеки, заемащ се с това начинание. Хлъзгавата лексикална близост на думите и разбирателството в разговорна форма подвеждат за смилаемата преводимост и дори нейната ненужност. Безспорно общуването с Лидия и нейният поглед в процеса на работа върху превода допринесоха, надявам се, за най-добрата поява на текста пред българската читателска публика. Времето, което отне работата по текста, бе повече от година интензивен труд. Понякога се стигаше до отчаяние, защото с дни не се намираше най-добрият вариант, най-точната дума. Както се шегувам понякога, в такива случаи дори и опитът не помага.
Изкушава ли ви преводът на проза?
Да, тъй като и аз самата пиша проза. Затова преводът на романа на Юлияна Величковска „Годишни времена“ ми достави удоволствие. За него отново ми помогна интензивната комуникация с авторката, както и последващата редакция от Владимир Левчев и Мартин Христов, чието издателство „Ерго“ публикува книгата.
Не трябва да си поставяме жанрови ограничения. Важно е да сме достатъчно убедени, че искаме даден автор да бъде прочетен на български, неговият свят да прекрачи границата. А това е възможно единствено чрез усилията на преводача.
Самата вие сте поетеса, но пишете и фрагменти, както и научни текстове. Къде се чувствате най-уверена? И как съчетавате различните жанрове?
Някак естествено битува тази симбиоза от жанрове в моя свят. Защитих докторат преди повече от 10 години, а вече почти толкова години работя като преподавател в Университета по библиотекознание и информационни технологии. Изследователските ми интереси са фокусирани върху теория на четенето, история на книгата, библиофилството и съвременните трансформации в библиотеките. Имам и курс с магистри „Дигитализация на приписки“, където работим с краткия и уникален жанр на приписката.
Увереността идва с годините и като се замисля, и на двете поприща се чувствам в свои води. Разбира се, заниманията с наука и работата със студенти са част от моя професионален път, литературата като че ли е сериозното ми хоби. Държи ме в плен вече 15 години. Има и пресечни точки, които се появяват. За първи път анонсирам пред читателите на „Литературен вестник“, че от тази година ще водя курс по творческо писане в моя университет към Центъра за продължаващо образование – отворен е за всички, които са изкушени от словото, не само пишещите студенти.
Като изследовател на четенето намирате ли огромни разлики в нагласите от миналото и сега?
В историческа перспектива намирам значителни разлики от гледна точка на сакралността на писания текст и ограничения набор от книги, които са били достояние на зараждащата се читателска публика. Говоря за следосвобожденските десетилетия. Но от друга страна – ако проследим дебатите в периодичния печат, и тогава са били актуални мантрите – българинът не чете.
Трябва ли критиците, литературните журналисти да се опитват да упражняват своеобразна цензура върху четенето, или е важно да се чете, независимо какво?
Належаща е необходимостта от добро разпространение на литературната периодика, повече специализирани предавания по различни медии, в XXI век популяризация на литературата трябва да има в подкасти, за да достига и до различни възрастови групи. За съжаление, липсват именно такива емисии в свободния ефир. Честотите са преситени от популярни лица, които в повечето случаи са само популярни…
Цензура не бих казала, по-скоро критерий, който трябва да задават литературните журналисти, а това може да се случи с представянето на по-широк спектър от четива в жанров, тематичен и географски аспект. Читателската публика трябва да е запозната, оттам вече може да се говори за формиране на вкус и читателски хоризонт. Например да се канят преводачи и издатели, които тематично да представят различни автори – например хърватски, сръбски, македонски, италиански и т.н.
През годините ролята на Софийския международен литературен фестивал се утвърждава именно като една висока трибуна, която показва световните тенденции в литературата. Радвам се, че и Лидия Димковска бе гостенка през декември 2023 г. на фестивала редом с имена като Нарине Абгарян, Агустина Бастерика, Анете Биерфелт, Егил Бяртнасон, Ирса Сигурдардотир, Ия Йенберг, Ласло Ф. Фьолдени, Макс Сеек, Селя Ахава…
Вие самата какъв читател сте?
Предвид професионалната ми дейност – преди всичко съм читател на научна литература и философия. В последните години се наблюдава интерес към жанра на фрагмента. Имам голяма колекция и не изпускам нищо стойностно в този жанр. Мога да посоча книгите на Пламен Антов, „Фрагментът, фрагментарно 2020“ (Ерго, 2022), „Сърцевина. Отломки памет“ на Едвин Сугарев (Знаци, 2023), Иван Ланджев, „За неизбежната случайност“ (Жанет 45, 2023), Хенинг Ритер, „Камъните на мисълта“ (прев. Стоян Гяуров, Сонм, 2023) и ако не прозвучи нескромно, моята „Сизиф дали е бил щастлив?“ (Ерго, 2022). Разбира се, силната поезия винаги си личи… няма как читателят да се заблуди. Очаквам лятото – тогава потъвам безметежно в омаята на книги, които трупам неспирно през годината. Чета много книги едновременно, стихийно. Някои поглъщам с охота, други на глътки, към трети – не се връщам.
А над какво работите в момента?
Както споменах за пресечната точка на заниманията ми в двете полета – научното и творческото, така и писането ми е на два коловоза. В момента пиша монографичен труд, изследващ различните жанрови форми и по-конкретно – кратките жанрове. Също така работя и върху художествена книга, която ще е в жанра на кратката проза. Подготвям курс по творческо писане, за който вече споменах.
Желая на читателите на „Литературен вестник“ творческия плам и житейското любопитство да са водещи през Новата година! Най-важното – да живеем в мирен свят, войните да останат в литературата, а не определящ фактор в съвремието ни.
Въпросите зададе АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА
