Веселина Белева
„Гласове от дистанция“ (2022), новият роман на най-високо ценената румънска белетристка Габриела Адамещяну, е вече факт и на български език – с логото на издателство „Панорама“, в превод на Румяна Л. Станчева.
Четвъртата книга за живота и съдбата на Летиция Аркан обаче не дава отговор излиза ли така мечтаният и дългоочакван роман на Летиция, осъществява ли се тя като писателка. За разлика от първите три романа, издадени на български, също в превод на Р. Л. Станчева („Все същият път, ден след ден“ – 1975, „Временното“ – 2010, „Фонтана ди Треви“ – 2018), в които Летиция разказва от първо лице, тук тя се явява като „глас от дистанция“, „телефонна приятелка“ на главната героиня (и повествователка) Анда – тъй като действието се развива по време на ковид пандемията и стига дори до войната в Украйна. Двете се запознават случайно, по повод някогашните имоти на братята Браня в Румъния (чичовците на Летиция), които тя, понастоящем кинезитерапевт във френска клиника, се опитва да реституира, а междувременно планира пътуване до Букурещ заради предстоящото публикуване на романа ѝ. А може би няма нищо случайно, защото, както казва Анда, „хората и местата се появяват, изчезват и се появяват отново в живота ни, както се въртят дванайсетте апостоли от Астрономическия часовник от стария център на Прага…“ (с. 173).
Примирила се с изолацията и самотата в планинската си вила, в очакване на телефонните обаждания от чужбина на дъщерята Делиа и сина Ливиу, Анда се превръща в истинска Шехерезада за своята нова приятелка („хайде, думай, Шехерезадо!“), която пък се опитва да „канализира“ бърборенето на събеседничката от другата страна на линията в разказ, подканяйки я да се върне към определена тема или да завърши дадена история. А Анда често се отклонява в спомените си („Излязох обаче от темата, тръгнах по следите на Санди, говорех за смъртта на Нику“ – с. 116; „Да, права си, отклоних се, изгубих се в ония лоши години! – с. 146). От своя страна Анда винаги внимава какво ще каже по време на дългите телефонни разговори, стараейки се да заобикаля всичко, свързано с политика. И все пак не устоява на изкушението, включително и на това да „подхлъзва“ в разказа – например по отношение на времето, по което се е запознала с втория си съпруг, с идеята да прикрие, дори от самата себе си, неудобната истина за собствената си изневяра („Да, така се бяха запознали. В болницата. Сцената с апендицита на Давид се случи точно така, както я беше разказала вчера на Летиция. Но не тогава. / Не беше срещнала Санди за първи път в началото на 90-те, а около две години по-рано, когато безпомощно гледаше пропадането на брака си“ – с. 148).
Някогашната съвестна лекарка се колебае между недоверието и предубежденията си към писателите, които неусетно те превръщат в прототип за романите си или променят автентичния разказ според изискванията на литературния монтаж, и желанието си да разкаже истории, които ще бъдат написани, т.е. увековечени („…след като и без това съм се срещнала с писателка, поне да ѝ дам един сюжет, да остане нещо от всичко, което съм преживяла и аз“ – с. 173). В този смисъл бихме могли да определим първата част на „Гласове от дистанция“ на сюжетно ниво като резултат от „затварянето“ по време на пандемията, а на наратологично ниво – като резултат от „капана“ на монтажа. „Мечата зона“ се оказва успешно „монтиране“ на това, което Анда реално разказва на Летиция и това, което не би ѝ разказала, но което читателят все пак узнава („Това не са неща, които можеш да разказваш на някой друг. Особено не на писател или на писателка…“ – с. 121; „Всичките тези неща не може да ги каже на тази чужда жена по телефона, тя не знае какви страдания ти донасят децата!“ – с. 139; „Няма обаче да каже на тази чужда жена за ада, в който се превърна домът им“ – с. 145). Така в текста „се промъкват“ спомените на Анда за приятелката ѝ Корина, за „възпитателните“ методи на баща ѝ, уважаван лекар по времето на комунизма, за неизменното чувство за вина на живелите по онова време, за родителското ѝ чувство за вина, че е подхранвала копнежа на децата си по заминаване и самоутешенията, че така са постъпвали всички родители след Декемврийската революция в Румъния… Габриела Адамещяну ни въвежда в самата „сърцевина на творческия процес“, както отбелязва Румяна Л. Станчева в послеслова към българското издание на „Гласове от дистанция“. И същевременно ни кара да вярваме, че д-р Александра Бурча (галено Анда) и нейните истории наистина са вплетени в тъканта на роман.
След като Летиция постъпва в болница заради ковид, а междувременно най-близката ѝ приятелка Корина умира в букурещка болница, Анда се залавя да „улови“ изплъзващия се живот чрез писане. С идеята да разкаже историята на Двореца в планинското градче и така да даде на Летиция сюжет за бъдещ роман, тя отваря файл на компютъра си и се отдава на писането. „Андиният файл“, втората част на „Гласове от дистанция“, аналогично може да се мисли като хирургически прецизен монтаж от частите на текста, които Анда се кани да изпрати на Летиция, и тези, които непрекъснато уверява, че ще изтрие („Да не забравя да изтрия цялата тази лична част, когато изпращам текста на Летиция. Какво ме прихвана тук да разказвам спомени от детството?“ – с. 208). Но все пак не го прави, тъй като те стигат до читателя. Същевременно ритъмът на разказа се поддържа от отлаганото пристъпване към основната тема. Въведението към историята на Двореца се оказва по-дълго от самата история и „пропуска“ в текста дълбоко скривани признания за любовта и брака като бягство от семейна трагедия, за преградите пред интимността, за синовната вина и болката от изчезването на брата близнак, синхронизирани с циркулиращите от онова време истории за семейство Чаушеску. Също като в първата част, повествованието „се колебае“, балансира между „официалната“ история и неудобната лична история. И в предишните романи на Габриела Адамещяну сътресенията в съдбата на героите и катаклизмите в колективната/националната история са взаимно свързани, взаимно обусловени.
„Гласове от дистанция“ е история за пътя от говоренето към писането, от разказа към романа, история за паметта и забравата. Романът е с отворен финал не само защото остават отворени въпросите за бъдещия роман за Двореца и неговия автор/ка, за съдбата на дългоочаквания роман на Летиция, а и защото предстои да разберем дали настина „животът започва няколко пъти“ за оцелелите, сред които е не само мимикриращата Флори Триф, но и Летиция Аркан, заедно с Анда – оцелели в бурите на историята, оцеляващи в ковид пандемията, появяващи се навярно в евентуален нов роман на Габриела Адамещяну.
Габриела Адамещяну, „Гласове от дистанция“, прев. от румънски Румяна Л. Станчева, изд. „Панорама“, С., 2023
