Ива Стефанова
През март 2023 г. се навърши век от отпечатването на първия брой на американското списание за художествена литература „Странни истории“ (Weird Tales). Появата на списанието през 1923 г. е безспорно една от повратните точки в развитието на фантастичния разказ, тъй като по неговите страници публикуват своите разкази – някои от тях за първи път – автори като Рей Бредбъри, Робърт Ъ. Хауърд, Кларк Аштън Смит, Айзък Азимов, Теодор Стърджън, Майкъл Муркок и разбира се, Х. Ф. Лъвкрафт. Създателите на „Странни истории“ Дж. Хенбъргър и Дж. Лансингер избират да отпечатат първия брой с подзаглавието „Неповторимото списание“, което донякъде отразява и основния им стремеж в него да бъдат включени онези разкази, които редакторите на останалите периодични издания от това време смятат за неподходящи – за твърде ужасяващи, чудновати и с твърде мъглява и съмнителна жанрова принадлежност.
Историята на литературните списания от този период би могла да се разгледа в по-широк контекст като една от трансформациите на тези неща, които в хода на историята са предизвиквали у човека любопитство и изумление от всичко необикновено, причудливо и озадачаващо. Такива са например колекциите с необичайни предмети от Средновековието и Ренесанса, също страниците от вестниците, специално предназначени за куриозни инциденти и необясними случки или пък т.нар. „фрийкшоута“ (freak shows) от XIX век, където в изложби и представления участват хора с особен външен вид и неизвестни до този момент заболявания – брадати жени, сиамски близнаци, джуджета, гиганти и пр. По това време става популярен и форматът на ужасите за по пени – penny dreadfuls, които представляват серийни литературни произведения със сензационен характер, разпространявани във викторианска Англия на цената от едно пени, откъдето идва и названието им. Техните сюжети обикновено се разгръщат около криминални случки за престъпници и детективи и често в тях присъства свръхестествен елемент. В края на XIX век те се трансформират в макулатурните списания, по-добре познати като пълп списания, отпечатвани върху евтината хартия, от която получават и разпространеното си название. Първоначално на художествените произведения е отредена малка част от обема на тези издания, но през 1896 г. се появява първото списание, предназначено изцяло за разкази – издаваното от Франк Мънзи – „Аргоси“. Ниските разходи около издаването им, лесното им разпространение и читателският интерес, който предизвикват, са основните причини пълп списанията да добият широко разпространение. Издателите бързо се насочват към подбирането на съдържание, което да е жанрово ориентирано, и така заглавията на изданията се превръщат в маркер за типа истории, които включват – било то криминални, приключенски, хумористични, еротични, научнофантастични, фентъзи, уестърни и пр.
На този фон се появява „Странни истории“ и амбицията на неговите създатели е то да предоставя на своята читателска публика истински въздействащи литературни произведения, които не биха могли свободно да се причислят към никой конкретен жанр и поради това в повечето случаи са отхвърляни от редакциите на останалите списания. Главният редактор на съвременното издание „Странни истории“ Джонатан Мабери в предговора си към сборника по случай 100-годишнината на списанието казва: „Нещата, които винаги сме публикували, не са нито научна фантастика, нито ужаси, нито криминалета, нито фентъзи или пък приключенски творби в пълния смисъл на думата. Ние сме в периферията им. Гледаме на тези жанрове от преднамерено изкривена позиция. Искаме текстовете ни да бъдат неочаквани, необичайни, извън ограниченията и… да… странни“[1].
Кореспонденцията между издателите, редакторите и авторите, които взимат участие в „Странни истории“, е интересен източник на сведения за начина, по който по това време в Съединените щати се мисли жанрът в „ниската“ литература, за каквато се счита пълп литературата. Фокусът на „Странни истории“ от самото създаване на списанието е страшният разказ, който обаче не се осмисля жанрово, по образеца на криминалния или научнофантастичния например. От тези кореспонденции става ясно, че страшният разказ предполага по-скоро определен модус на писане, който взаимодейства с жанра, но не го определя. По това време вече има създадена традиция някои произведения на Едгар Алан По, Артър Макън и Алджърнън Блекууд да се поставят под общ знаменател и да се определят като представители на странната фантастика поради липсата на по-добро определение за естеството им. Появата на „Странни истории“ предлага ценната възможност да се мисли върху същността на странната фантастика по-задълбочено и смело можем да твърдим, че по това време никой не мисли повече по този въпрос от Хауърд Филипс Лъвкрафт.
На същността на странната фантастика Лъвкрафт има посветено не едно есе[2], а голяма част от обширната му кореспонденция също в голяма степен се занимава с обстойния преглед и тънкостите в създаването на подобен тип литература, което го прави първия и по всяка вероятност най-важен теоретик на странната фантастика. Лъвкрафт е този, който първи взима предвид рамката на „Странни истории“ и размишлява върху това какво прави един разказ подходящ да бъде включен в списанието, за това какво представляват странните истории изобщо. Значението на писателя за „Странни истории“ е толкова голямо, че много често приносът на списанието се свежда до присъствието на създателя на Ктхулху в него. Лъвкрафт започва да издава разказите си в списанието още в първата година от неговото създаване и най-значимите му текстове са публикувани за първи път именно между неговите корици. Присъствието на Лъвкрафт на страниците на „Странни истории“ е дори по-всеобхватно, отколкото дава да се разбере на пръв поглед, тъй като в някои случаи той пише разкази и от името на други писатели – такъв е случаят с „Ужасът в музея“ например, който излиза през юли 1933 г. (в същия брой, в който излиза „Сънища във вещерската къща“ с подписа на Лъвкрафт) с автор Хейзъл Хийлд.
Все пак космическият ужас на Х. Ф. Лъвкрафт не е единствената нишка на странната фантастика, която води началото си от „Странни истории“, макар и да е несъмнено най-често подеманата. Още в ранните години от историята на списанието присъства и името на Робърт Ъ. Хауърд – автор на поредицата за Конан Варварина, която предлага друга оригинална интерпретация на странния разказ, позната с названието „меч и магия“. Третото голямо разклонение в традицията на страннофантастичния разказ обхваща сюжетите, в които става дума за детективи, посветени в окултните практики. С този тип истории се занимават автори като Сийбъри Куин и Уилям Хоуп Ходжсън.
През последните десетилетия странната фантастика попада във фокуса на немалко академични изследвания, като безспорно едно от най-значимите в това поле е книгата на Марк Фишър „Странното и зловещото“ (The Weird and the Eerie) oт 2016 г. Сред авторите, които се занимават със същността на страната фантастика, са и Греъм Харман (Weird Realism: Lovecraft and Philosophy), С. Т. Джоши (The Evolution of the Weird Tale), Чайна Миевил (M. R. James and the Quantum Vampire), Майкъл Сиско (Weird Fiction. A Genre Study), Юджийн Такър (Horror of Philosophy vol. 3: Tentacles Longer Than Night), Томас Лиготи (The Conspiracy Against the Human Race).
Списание „Странни истории“ съществува в първоначалния си вид до 50-те години на ХХ век. След няколко краткотрайни опита да бъде възобновено през 70-те и 80-те, то се завръща пълноценно едва през 1988 г. Макар вече да не е месечно издание, „Странни истории“ съществува и до днес.
[1] Weird Tales. 100 Years of Weird, ed. Jonathan Maberry. Road Ashland: Blackstone Publishing, 2023.
[2] Някои от тях са преведени и на български: Х. Ф. Лъвкрафт, „Бележки относно писането на странна фантастика“, прев. Ф. Стоилов, К., 15.03.2019: https://kweekly.bg/publication/2632; Х. Ф. Лъвкрафт, „Свръхестественият ужас в литературата“, прев. Я. Цанев, В: Свръхестественият ужас в литературата. София: Изток-Запад, 2020.
