Михаела Илиева
Ако в първата си стихосбирка – „Човекът, който си тръгва“ (Арс, 2021), Камелия Панайотова ни разказва за човека, който няма нужда да се връща повече, защото е „дом за себе си“, то в белетристичния ѝ дебют „Ане“ (Жанет 45, 2023) героинята се завръща в детската стая на паметта си, където ѝ се налага да бъде майка на себе си. Но това не е роман за израстването, а за зарастването – на белезите от миналото. Подсказва ни го и корицата на Милена Вълнарова.
В послеслова на „Ане“ Камелия Панайотова пише, че тази книга се е въртяла в ума ѝ през целия ѝ съзнателен живот (а тя е само на 24 години!), но винаги е стигала само до първата страница. Винаги се е спирала до прага на детската стая. „От бъдеще не е пострадал никой още“, четем в стиховете на Панайотова. Страда се от миналото. И макар да не го виждаме, ние знаем, че е там – в нас. А както казва Емилиян Станев – ние не обичаме да надзъртаме в душите си, защото ни става страшно.
Затова и преди да надникне там, Панайотова сигурно не само е писала тази една и съща страница безброй пъти, но е направила и десетки стихотворни чернови, изслушала е и е съпреживяла и чуждите истории – романът започва с пет епиграфа, които въвеждат в темата за детството, и чак тогава е отворила вратата към миналото. А то наистина е страшно, понякога оттам изскачат и чудовища. Романът на Панайотова сякаш е построен именно върху нейното стихотворение „Чудовищата от детството ми умряха“.
В „Ане“ авторката ни кани да влезем в потока на съзнанието на героинята, за да тръгнем заедно по пътя на зарастването. Намираме се във влака, а в него е задушно и горещо – като в утроба. Затова започваме точно оттук. От тази първа стая на човека. Но това убежище невинаги е топло и сигурно. Понякога в него е покълнало презрението. Още тук можем да усетим болката, че не сме желани или по-страшното – че вината е (и) наша.
Ето я светлината в края на тунела – вече сме едно парче месо. Отправяме се към детството, минаваме през минипрохода към него. Пътят не е лек. Издигаме се по стръмни баири, на върха на които стои травмата, правим остри завои, зад които ни причаква болката, минаваме през тунели, в чийто мрак се крие насилието. Раната от миналото уж зараства, минало е време, но белегът е пресен и още ни боли. Трябва да вземем скалпела – като Ане, когато се опитва да оперира онова пиле, за да го спаси. Разрязваме и отваряме широко раната, за да диагностицираме причините за нея. И нали тялото помни – в съзнанието ни изплуват болезнените спомени, но те идват на фрагменти, а и няма как иначе, защото рискуваме самите ние да се разкъсаме, да се разпаднем до най-тъжната, най-захвърляната дума в речника – Ане да се превърне в не („Аз съм не“).
А ето я и детската стая – влизаме в нея като случаен човек, защото самата тя по нищо не подсказва, че сме били тук, че изобщо ни е имало. Една от любимите ни детски игри е да оглеждаме жените по улиците и да си представяме, че някоя от тях ни е майка. Или да гледаме влакчето, подарено ни за Коледа, и да ни се иска да тръгнем някъде надалеч, към някоя своя изгубена и още непозната майка – някоя, която не пие толкова, която не предпочита едно от двете си деца, която не изоставя.
В детството ни няма нужда да ни плашат с Торбалан или Баба Яга, защото баща ни е пиян още от обяд, а „тогава е най-страшно, защото до вечерта озверява“ и самият той се превръща в Торбалан, в слуга на Баба Яга – „нямаме време да се боим от чудовищата, защото трябва да се боим от него“. Това е детство, в което вечерите вкъщи не носят уют, съседната стая е бойно поле, приборите не са предназначени за спокойна семейна вечеря, а са оръжия, които ние трябва да крием, за да няма жертви. В това семейство не сме сами, но сме толкова самотни, че се налага сами да държим ръката си в тъмното. Единственото неопетнено нещо в нашата детска стая са петната по стените ѝ.
И все пак, докато пътуваме, през прозореца на влака от време на време се процежда и слънчева светлина. Героинята не изпада в режим на самосъжаление или свръхдраматичност. Пътуването в себе си е искрена изповед, но детството не е само мрак. Него обитават и светлите фигури на хората, които обичат, които ги е грижа. Тук има и весели детски истории, има и „истинско сестринство“, тук е и бабата, която не просто споменава Ане в молитвите си, а ѝ отрежда специално място в тях; и дядото, който дава най-важното знание – „че виковете невинаги завършват с насилие“, „че можеш да се засмееш на гласа насреща, да го опитомиш, да го обезсилиш“.
Но постепенно пътят ни става все по-динамичен. Това е и едно от най-силните качества на романа на Панайотова. Историята върви плавно, ритъмът е сякаш точно изчислен, но финалните страници, макар да са най-тежки, а ние самите вече да сме достатъчно пречупени, минаваме като в спринт. За да стигнем до края или всъщност да се озовем отново в началото. Оказва се, че и ние, като онова влакче, сме се въртели в кръг. И пак сме в първото убежище. Сега можем категорично да се откъснем от утробата, да пробваме някакъв друг сценарий на живота. Но може би е по-добре да сложим точката, да ампутираме вината, да зашием раната и да простим.
Завръщането в детството, оглеждането му не само през личната, а и през колективната история сякаш все по-често се среща и в дебютните книги. Но не просто като връщане към годините на детството, авторите стигат до момента преди да се родя, преди да помня – така е и в „Ане“, така е и в „Направени от вина“ (2021) на Йоанна Елми. Но ето и пример за роман с различна тоналност, в него входът към детството е през друга врата – през хумористичното – „Писмо от Тамагочи“ (2023) на Анжелина Бъчварова.
Детството в „Ане“ е населено с призраците на миналото, с фантоми. Осъзнаваме обаче, че сме попаднали в една паразитна психична структура, защото това са семейните фантоми, за които пише Бруно Клавие[1], травмата е трансгенерационна – необработена, тя се предава и ще продължава да се предава по наследство. Ане е и майка си, и баба си и леля Дора, и изоставените деца. Травмата на насилието и изоставянето е генетично заложена, а да бъде майка на себе си е закодирано в името на Ане. Семейните фантоми обаче не винаги остават в границите на дома, те могат да се превърнат и в обществени. „Съседът на леля Дора е в тялото на моя чичо. Леля Дора е в моето тяло. Историите винаги се повтарят, винаги са едни и същи“. Романът на Панайотова засяга именно тези актуални проблеми. През призмата на социалното, на поколенческите отношения чете романа например Бистра Величкова[2].
На четвъртата корица редакторката на книгата – Антония Апостолова, пише, че това е автофикционален роман. Но има ли значение кое е истина и кое не – „след като е написано, то вече е истина“, казва самата Камелия Панайотова. В романа ѝ безспорно се усещат влиянията на чужди текстове, някои от които самата тя посочва. Но гласът на Ане е силен. Името на героинята е не само вик към майката, а и към нас.
Камелия Панайотова, „Ане“, изд. „Жанет 45“, 2023
[1] „Семейните фантоми“, Бр. Клавие, изд. „Колибри“, 2022.
[2] „Майка на себе си“, Бистра Величкова, Портал „Култура“, 15.12.2023 г.
