Ина Иванова
„Дължината на живота, вероятността да оцелееш. Няма формула за иронията на съществуването ни”, мисли си героинята на Колъм Маккан в края на романа „Трансатлантик”. Формула действително няма, но съществува един пронизващо крехък символ на човешкото съществуване – писмото. Хартиено писмо, което не носи почти никаква информация и остава неотворено близо сто години – именно то е една от свързващите метафори в романа. Писмо, прелетяло над Атлантическия океан с първия изобщо полет, осъществен от двама мечтатели през 1919 година. Двама пилоти, които успяват на косъм – със секстант, три компаса и много късмет сред пронизващия студ високо в небето. Приземяват се в блато, Ирландия ги посреща с гарга върху овчи гръб, свещеник и процесия от хора, които са били на литургия. Чудото на делничния живот. Точно за него разказва Колъм Маккан.
Чудото на делничния живот в кратки, задъхани изречения, голяма част от които са метафорично натоварени. И това неуловимо отместване от директното значение сякаш носи друг, голям, недостъпен за човешкия ни разум смисъл. Утешително недостъпен. Затова и видяно от „самолет” съществуването ни е просто брънка от друга процесия – тази на поколенията.
Времето може да бъде мерено и през поредица родени едно от друго човешки същества или през съдбата на тези, които са оцелели благодарение на куража да помечтаят друг живот. Колъм Маккан разказва и тази – уж ирландска история, обхващаща годините между 1845 и 2012.
Какво се случва с хората по време на изпитание? Не е ли това моментът, в който най-чисто се проявяват качествата на личността? И в този си роман (както и в обикнатия от българския читател „Нека големият свят се върти”) Колъм Маккан държи сметка за многоликостта на съществуването и създава полифоничен свят, изпълнен с различни персонажи. Хора с различна възраст, пол, занятие, живеещи в различни времена, които обаче са изправени пред един и същи трансцендентен въпрос: „как животът борави с неочакваното”.
Точно в междата на логичното и несъвместимото с дребната човешка логика се случва оцеляването. За всички майки, загубили синовете си в дългия и кървав конфликт в Северна Ирландия. За всички жени, загубили любим или дете в инцидент. За всички жени, преборили се за правото си да бъдат равноправно приети в професията си. За всички мъже, живеещи с усещането за мисия или преодоляващи суетата от културното превъзходство. За нищите духом. За всички нас.
Пред читателя се простира, сякаш видяна от онзи крехък самолет, прекосил за пръв път Атлантика, картина на множество съдби. Както и малки, многозначителни композиции. Камъче, подритнато в сумрака от мъж. Огромен куб лед, премазващ тела. Гири, направени от оковите на афроамерикански роб. Жена, която се преборва името ѝ да стои под журналистически материал, когато това още е недопустимо. Всички трогателни усилия на всеки отделен човек мултиплицират голямото, бавно придвижване на човечеството. Въпреки страха, въпреки че никой от нас няма поглед върху голямата картина.
Затова и онова неотворено писмо придобива статут на символ. Символ на вярата, че всяко усилие е нужно и променя света.
Затова и съдбата на Ирландия, на която романът „Трансатлантик” обръща особено внимание, е толкова патетично присъстваща. Колъм Маккан извежда трудностите на региона и невъзможността за политическото разрешаване на конфликта много деликатно, но и също толкова категорично. Става въпрос за многовековно кърваво противопоставяне между католици и протестанти. Романът обаче акцентира върху човешката гледна точка. Гладът. Икономическата емиграция. Бунтовете по-късно. Горчилката, безпорядъкът, хилядите загинали синове. Усилията на група политически мъже, които постигат Споразумението от Разпети петък 1998, когато е създаден административен орган към автономното правителство на Северна Ирландия.
Самият Колъм Маккан е роден в Дъблин, живял е основно в САЩ, но и около година в Япония, а текстовете му винаги са се интересували от човешките жестове на съпричастие, особено в периферните социални общности. Когато според повечето хора една кауза е изгубена, обикновено се намира някой, който просто иска да доведе нещата докрай. Маккан изследва добронамерено точно този „някой”– дарения да трансформира обществените процеси. В „Трансатлантик” един сенатор успява да спре кървавите размирици, двама мъже успяват да прелетят над океана, една жена оцелява, след като е загубила всичко, за което си струва да се живее. Романът на Колъм Маккан е своеобразна колекция от персонажи, които не се вписват в стереотипите. Те не са непременно бунтари, но носят в себе си силата и ината да променят света.
Под повърхността на всички описани събития имаме поредица от жени, чиято лична съдба е колкото вдъхновяваща, толкова и повтаряща се в трудните лични победи. Затова и отказът от лесен финал, от щастливо разрешаване на трудностите в края на романа имат особено, благотворно въздействие. В съвременността катарзис сякаш може да бъде постигнат само чрез отказа от хепиенд.
„Винаги има място за поне две истини” – този роман е наясно, че в политическия и социалния живот има победители и губещи. Значещи за човека обаче са малките победи, заради тях героите преживеят, устояват и се завръщат. Навярно именно затова избраната непопулярна гледна точка – тази на жената, придава особен, витален смисъл на разказаното.
„Всички добри истории за мен са свързани с радикална емпатия”, казва Колъм Маккан в едно интервю за Литературния фестивал в Луизиана през 2013. Свързаността на всичко с всичко – отвъд времената и събитията – е и основният патос на „Трансатлантик”. Основното верую. Все едно колко изгубени се чувстват героите.
Колъм Маккан, „Трансатлантик“, прев. от английски Жени Колева, изд. „Жанет 45“, 2023
[…] Ревюто е препубликувано от „Литературен вестник“. […]