Петър Денчев
През последните години отделям доста време на съседните балкански култури – Сърбия, Хърватия, Македония, Босна и Херцеговина, дори малко отдалечената Словения. Така през 2020 г., точно десетина дни преди Световната здравна огранизация да обяви пандемията от Ковид, се намирах в Белград. Беше март месец, и докато вървях след репетиция в театър „Славия”, влязох в една книжарница на булевард „Крал Милан”, решен да си купя една книга, за която бях чел доста във вестниците и списанията. И така впоследствие се оказа, че книгата, която бих искал аз да съм написал през последните три години, е „Леталният изход от спортните травми” на сръбската писателка Милица Вучкович.
Защо? Първо, защото това е история, която е едновременно лична, интимна, но заедно с това и социална критика към установените културни модели, без да предлага идеологически наратив и архетипни персонажи. Вучкович избира за герои на своя роман средни хора, впечатляващи в клишетата, които изповядват и в невъзможността им да прогледнат отвъд мъглата на собствените заблуди. Затова и травмите им приличат на самонараняване, дълбоко и лично страдание, което се движи в парабола и от чийто порочен кръг няма изход. Банално! Биха казали някои, но не.
Второ, романът, който се разгръща само на 146 страници, е написан в първо лице единствено число и представлява прецизен монолог на главния персонаж Ева. Защо тази жена и нейният монолог са впечатляващи? Тя не е нито прекалено привлекателна, нито надарена с особени качества. Ева е тридесетгодишна жена от покрайнините на Белград, търсеща интимното (а и семейно) щастие по обичайните пътища на запознанства, без особено завишени изисквания към романтичния си живот.
И привидно открива това щастие в лицето на своя „победител” – Виктор. Иронично или не, този персонаж, носещ това победоносно име, който тя избира за свой партньор, не е нито успешен, още по-малко способен на човешка солидарност. Но именно благодарение на своята емоционална привързаност към него Ева пропада постепенно в бездната на психическия тормоз и физическото насилие.
Вучкович показва, че средищното ядро на нейното покорство е дълбоко интернализираната привързаност към патриархалното, която е осакатила възможността ѝ за развитие на особено ярка индивидуалност. Това е опростено до крайност в текста на романа чрез портретирането на провинциалните ѝ нагласи и семейното възпитание, което е приучило Ева на последователно старание (и страданите) без амбиции; а от своя страна, точно това я отвежда до ролята на самодостатъчната мъченица, която трябва да понася ударите на съдбата.
В този кратък роман спортните травми не са само онези, които могат да бъдат нанесени върху човека вследствие на някакъв инцидент. Това са раните от психическото и физическото насилие, които се представят за последствие от спортна активност (както е в романа); но това са и онези хронични празнини във взаимоотношенията, които съвременната патология на щастливите връзки експонира малко или много върху женската фигура. Милица Вучкович конструира своята история едновременно като прецизен психологически разказ за прикритото насилие, но и като емпирично изследване за обезсилената мъжка фигура, която сюблимира необходимостта от контрол и успех върху своята Ева чрез насилието.
Романът засяга едновременно социалните въпроси на кризисното съзнание в сръбското общество, но като цяло и на балканския патриархат, който намира своя най-силен израз в хаоса на различните „преходи” в един посттоталитарен (но силно авторитарен) свят. Това едновременно разобличава общественото лицемерие спрямо ядрото на тези проблеми, но и портретира традиционните семейни връзки през призмата на токсичната среда на вече отживели необходимости. Основната задача, която текстът си поставя не е да отговори на въпросите защо персонажите са такива каквито са или пък да разкрие дълбочината на мотивите им, нито пък какви родови травми биха могли да изплуват зад това; обратното – текстът се опитва да разкрие механизмите на манипулация, които патриархалните норми правят възможни чрез чувството за вина и семеен дълг и как съвременното общество ги интегрира чрез брака и семейството до ниво на икономическа принуда.
Заедно с това виждаме и остатъчните фигури на билдунгсромана, тъй като не можем да твърдим, че основните персонажи – Виктор и Ева – биха могли да бъдат зрели личности. Те са експонирани от авторката тъкмо по пътя на своето порастване и сблъскването им с илюзиите, които предходните реалности (от които излизат) са конструирали за тях и онова, което ги очаква по пътя към илюзорното щастие. Ще пораснат ли по пътя на своята горчивина? Отговорът до края на романа не е еднозначен, но усещането на предрешен избор остава легитимно до самия край на книгата.
Така например всички въпроси, които произтичат от противоречивите действия на Ева, всъщност могат да получат лесно обяснение: защо тя продължава да се връща при него? Защо прощава? Защо се извинява, когато няма по същество необходимост да го прави? Тези лесни обяснения намират отговор в популярната култура, която всмуква патриархалните модели, представяйки ги за разумен избор, но и утвърждавайки социални роли, които уж изглеждат освободени от традицията, но възпроизвеждат чувството за вина, с която тя манипулира.
Със сигурност мога да кажа, че тук виждаме социална критика и към ню ейдж влиянията и прекомерния фокус върху емпатията, преструктурирана в образа на Ева като излишък от състрадателност – както вече казах, тя приема ролята на мъченица, която запълва нуждата от любов с вярата, че страданието по пътя без амбиции също има ценност, дори той сам по себе си е ценност – макар и водещ към задънената улица на посредствеността. Това обяснява и любовта ѝ към Виктор, целеустремен на думи към различното, към „голямото”, което трябва да бъде покорено; но всъщност дълбоко лишен от съдържание и човешко състрадание.
Почти невидимата граница между насилника и жертвата в романа на Вучкович се пренася и на класово ниво, когато двойката се премества да живее в Германия – там Ева е почти експлоатирана от Виктор, който приема привидната роля на артист, а тя на негова муза, докато през ежедневието си чисти домовете на другите хора, а той трябва да напише своето голяма произведение. Психологическите последствия от класовата разлика, която рязката смяна между сръбския и германския контекст предлага, не е докрай експлоатирана в текста, макар и Ева почти да стига до ниво на самосъзнание, за да разбере парадоксалното си съществуване.
Изобщо може ли Ева да стигне до състоянието, в което да осъзнава собственото си положение, е ключов за целия роман, но читателят е лишен от отговор, защото такъв не би могъл да бъде даден. Ще може ли въобще някога Ева да се освободи от своя победител, остава отговор без въпрос, дълбоко интернализирана травма в страната на инфантилите – била тя Германия, Сърбия, Словения или пък някоя друга балканска държава. Всъщност страната на съществуване няма значение, ако изборът е предрешен от вътрешните нагласи.
