Интервю на Владислав Христов със Станка Цонкова – Уша
Нека започнем от спомените ти за 70-те и 80-те години. Чувстваше ли се като бяла врана сред останалите фотографи? Имаше ли своя среда, единомишленици?
Да бъдеш различен, е бреме, отколкото привилегия. Драматична борба, която водех постоянно. Общувах повече с хора от различни културни сфери, отколкото с колеги. Не обвинявам в нищо соца, това си беше един безумен артистичен купон, разбира се с много пиене и падане, и после ставане, и пак падане, невероятни личности, които, за съжаление, си отидоха (и си отиват) забравени. Съмишленици по чашка, само хората и чашите се сменяха с опиянение и самоунищожително недоволство. Не обичам да се връщам в миналото си, то носи много тъга, но си мисля, че то ми е дало повече, отколкото е взело. Или обратното? Просто няма никакво значение, нали все пак оцелях!
Каква равносметка за пътя си можеш да си направиш от дистанцията на времето?
Миналото носи две истини в себе си – обективна и личностна. Безспорен факт е, че моето поколение изживя най-продуктивната част от живота си в социализма, с всички произтичащи от това последствия. А личностната оценка е строго индивидуална и е свързана с изборите, които човек е направил. Дали е останал верен на себе си и на пътя, който е избрал, или е избрал възможността да бъде привилегирован и да се възползва от възможностите, които системата предлагаше: добро образование, работа, материални придобивки – все съблазни, с които съвестта се изкушава да направи компромис. В този смисъл пътят, който извървях и трудностите, които ме съпътстваха постоянно и навсякъде, просто бяха цената, която трябваше да плащам, за да остана вярна на себе си. Време на избор, чието ехо отеква и днес – тези, които бяха добре реализирани тогава, са все още успешни и днес. А тези, които не загубиха себе си, не продадоха душите си, и днес все още се борят за място, признание и незабрава. Ехото от миналото е преоткриване на неговия опит и интерпретирането му от новото поколение в настоящето. „Ние трябва да вземем от миналото огъня, а не пепелта“ – Жан Жорес.
В началото на 90-те артистите вече бяха свободни, почувства ли се объркана тогава? Как ти повлия лично на теб тази свобода?
Спомените ми за 80-те и 90-те години са слети в едно безкрайно преодоляване на битието и в чисто екзистенциален план не се различават особено, безработица, безпаричие, депресивно-деструктивно-креативно време, в което се създадоха като съпротива много стойностни неща, които носят това усещане на отчаяние и копнеж по друга естетика на живот. А свободата е вътрешна потребност и не зависи от политическа, икономическа социална конюнктура.
За мнозина преходът в България от тоталитаризъм към демокрация не се състоя, състоя ли се в изкуството подобен преход, или и там претърпя провал?
Изкуството е свободна територия на човешкия дух. Само по себе си то е идеология на свободата и в същото време то е най-несвободната дейност, зависима от съвкупност от обстоятелства – идеологически, политически, икономически, социални, които създават, или отнемат собствената му свобода.
Америка и Япония, какво ти даде опитът в тези две съвсем различни в културно отношение вселени? Какво те накара да се върнеш отново в България?
Япония! Чисто сетивно познание и начало на цялостна трансформация, която несъзнателно съм търсила, без да осъзнавам последиците ѝ. Първата стъпка по пътя на осъзнаване на човешкото си присъствие. Това да си Никой и да си част от света, отколкото да си Някой и да си мислиш, че светът е твой.
Ню Йорк ми даде безмилостен урок на това усещане, подложи ме на изпитания, които не бих могла да си представя и осмисли принадлежността ми към корена, дома и в крайна сметка завърши това пътешествие в търсене на мястото ми в света. А то е там, където имат/имам нужда – семейство и хора, на които мога да бъда полезна. Щастие е, когато обичаш и си обичан, когато си полезен, когато си удовлетворен и възнаграден!
Коя крайност на изразяване работи добре и коя се проваля? Ти самата как се предпазваш да не преминеш „здравословната” граница на крайността?
Свободата на изразяване е пряко свързана с отговорността, дълга, регулации, обвързани със собствените морални, естетически принципи. Винаги съм се доверявала на интуицията (вътрешния си глас), който за мен е най-точният критерий за хигиенично присъствие.
Наблюдаваш ли реакциите на своята публика? Нужна ли ти е обратна връзка, или по-скоро предпочиташ да се движиш по собствена траектория, неповлияна от публиката?
Това е единствената ми мотивация! Да мога да споделя опита си, да вдъхна смелост на колебанията, да покажа, че всички си приличаме в съкровеността си, да вярваме на себе си! Това е моето удовлетворение и радост! С благодарност към всички, които са ме почувствали близка и са се идентифицирали с мен! Защото дълбоко в същността всички хора си приличат в чувствата, преживяванията си, това ни прави съпричастни.
„Концептуален артист” – все още продължават спекулациите с този етикет. Какво за теб е един артист да прави концептуално изкуство?
Концептуалното изкуство е твърде рационално и в редки случаи има и емоционално въздействие. Нищо против, но просто не мога да чета неща, които не ми въздействат чисто визуално, сетивно и емоционално. Съзнанието ми е уморено от думи и образи, а сетивата още са отворени към нови възприятия.
Джон Ленън беше казал, че жената е негърът на света, ти би ли казала, че жената е негърът на изкуството? Доколко твоето изкуство е реакция спрямо дискриминацята по линия на пола?
Дискриминационното отношение към жената, което не е по-различно от консервативното отношение към различията – историческа даденост, съпътствана от борбата срещу това неравноБесие. Женското възприемане на света е различно от мъжкото, откъдето произтичат и всички видими и невидими разлики, които все повече се размиват, но дълбоко в същността си са определящи, особено в изкуството. Дълбоко проникване и изследване на интимността, безпощадна искреност спрямо себе си, безкомпромисност, любов… по-скоро се идентифицирам с японската дневникова литература, Франческа Удман и Фрида Кало, отколкото с провокативния феминизъм на Марина Абрамович и нейните подобни. Ами, жената артист просто трябваше да пие наравно с мъжете, с всички произтичащи катастрофални последици, не помня да е било по-различно, отколкото сега.
Ако преди десетилетия българската публика е била с по-стеснен кръгозор и си имала страх, че ще бъдеш неразбрана, съществува ли този твой страх и в днешно време?
Това, да бъда неразбрана, е било предимство, начин да продължавам да правя, това, което искам. Винаги съм имала усещането, че днешните поколения много повече ме усещат и разбират. Това ме задължава, защото е важно за тях, за тяхното самочувствие, да знаят, че имат история, която да изучават, да се вдъхновяват, да се учат! Удоволствие и радост!
Експериментът като начин на живот, как стигаш до успешния експеримент? Единствено собственият опит и поредицата от провали ли са разковничето?
Всъщност не експериментът, а грешките са моето вдъхновение. Те отвориха врата на възможности, които бяха любопитни за моята натура. Открих, че те са език, кодове, чрез които мога да се изразявам. Естествената цел на всяко търсене е намирането. Експериментът и експериментирането като опит се осмислят едва тогава, когато са престанали да бъдат цел, а стават средство, израз на житейско, творческо, естетическо и концептуално развитие, изчистено от излишни изразни средства. Комбинирането на изображения е резултат на дълбока потребност от изследване и създаване на единен, цялостен образ на вътрешния ми живот – търсения, лутания, страсти и разочарования, емоции, мечти… Фотографията винаги е била искрен, интимен, съзнателен акт за анализиране и осмисляне на собствените ми преживявания и отговорността от споделянето им.
Следиш ли съвременните тенденции във фотографията? Какво се случи след първоначалния бум на цифровата фотография?
Появата на дигиталната фотография е подобна на изобретяването на звука в киното и цветните изображения. Технологични иновации, които улесняват визуалното възприятие и разширяват възможностите и като средство за комуникация. Но в същото време ограбват духа, магията и химията, в която е скрита тайнствената връзка между материя и дух.
Притеснява ли те изкуственият интелект?
А може ли изкуственият интелект да предаде тази чувственост, тази тактилност на истинското изкуство? Не, не ме страх!
Би ли искала твоето дело и път да бъдат продължени от други български артисти? Имаш ли свои ученици?
Мисля, че това е въпрос на културна политика и инициатива. Ако има потребност да се изучава (а има), винаги съм отворена да съдействам! Имам верни поддръжници, подкрепяли ме през годините, и съпричастни, които са запознати с работите ми. Специални благодарности на Катерина Гаджева за всеотдайността ѝ! Тя е човекът, който знае историята и пази паметта за процеси и хора в забравеното минало.
Изложбата „Наричайте ме Уша” в СГХГ премина с много голям успех. Имаш ли планове да я покажеш и в други градове освен в София? Да чакаме ли от Уша изложба с изцяло нови творби?
Болезнен въпрос. Усилията, които положихме за осъществяването на тази изложба, са несъвместими с възможностите на каквато и да е галерия. Оказва се, че рамките са най- големият проблем на всяка подобна институция. Нови работи – без рамки! Главно видео!
20.01.2024 г. Разговора води ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ
