На това място трябваше да има интервю с Горан Петрович във връзка с предстоящото излизане на книгата му „Хартия с воден знак” в изд. „Жанет 45”. В отговор на молбата ни за интервю той се извини на редакторката, вестника и издателя, че не би могъл да откликне по начина, по който би желал, поради това че повече от месец боледува от някаква комбинация от простуда, грип и виремия и се чувства зле, но разбира се, дава съгласието си да бъде публикуван откъс от книгата.
За жалост, вместо очакваното подобряване на състоянието му, няколко дни по-късно като гръм от ясно небе дойде вестта, че е издъхнал на 26 януари на 62-годишна възраст. Светла му памет!
Предлаганият откъс е от първата книга от амбициозния проект на писателя, започнат преди двайсет години и наречен „роман-делта”, в който възнамерява да опише човешките съдбини на Балканите и отвъд тях през последните петстотин години. Отнасяйки се с почти религиозен пиетет към хартията, свещена вещ, съхранила историята на човешкия род, в тази творба той отдава дан на обичта си, както и своя скромен принос в опита да се опише човекът и човешката история.
Ж. Г.
Горан Петрович
На Анджа
Ако имаме предвид големината на света, тогава литературата,
всичко, което е написано досега, е само цитат, изваден в опит
да се обясни същността на човешкия род.
Скромна част от този цитат е и „Романът делта”-
като цяло, и поотделно, по книги.
Само човек понякога може да бъде и онова, което го няма,
било то изгубено или никога несъществувало.
Именно по тази причина на това привилегировано място няма цитат,
той всъщност следва, когато се прелисти страницата...
Пламък
„Не бой се, не си сам, заедно сме в това.“
ТУК МАЙ ИМА ОЩЕ НЯКОЙ?! Спря да пише в същия миг. Вдигна върха на перото от хартията, много бавно, тъй като не желаеше то да го издаде, ако дори лекичко скръцне. Ослуша се, още нищо не се чуваше…
Но няма съмнение, че пламъкът на светилника върху масата се разтрепери. Това е предупреждение, тоя предан пламък на няколко пъти своевременно му подсказваше, че идват ония, на които дължеше пари; не една, не две, а три разплакани девойки, които твърдяха, че са заченали от него; двамина измамени мъже, с разярени, заканително наведени глави, сякаш имаха и истински рога; един поет, за чието творчество беше казал, че се отличава най-вече с това, че няма с какво да се отличи, та онзи се беше зарекъл, че ще го пребие…
Ами да, някои хора имат кучета пазачи, които яростно лаят, озъбват муцуни, а той има само тоя кротък пламък, скромен по размер. Край него се чувства сигурен. Какво му трябва повече?
ОВЦЕ И РИБИ. Впрочем изглежда този път закъсня. Защото след едно-две потрепвания някой почука на вратата. Не особено силно, но достатъчно пламъчето да се развълнува съвсем… Прошепна:
– Ш-шш-шшш… Успокой се, вярвай ми… Не бой се, не си сам, заедно сме в това… Хайде, изправи се.
Окуражителните думи не подействаха, пламъкът уплашено трептеше на върха на усуканото кичурче овча вълна, пъхнато в светилника, напълнен догоре с рибено масло; съдейки по естеството на овцете и рибите, най-боязливият пламък сред всевъзможните видове пламъци не можеше от нищо друго да се запали… Все пак през всичките години на вярна „служба” никога не изтля от само себе си, трепереше, тръпнеше, но издържаше чак, докато „господарят” му не реши да го угаси със сребърния напръстник и така да скрие и него, и себе си. Докато и най-страшните кучета пазачи, скимтейки, подвиваха опашка и оставяха собствениците си на милостта на бесните кредитори, на девойките, които сами не знаеха от чия постеля са станали сутринта, на мъжете, узнали с кого са си легнали снощи жените им, на поетите с наранена суета.
Затова често гладуваше и се обличаше как да е, ала за най-хлъзгавото рибено масло и най-фината овча вълна не жалеше и последния си грош. Имаше доверени доставчици, които бяха открили тази негова страст и искаха двойна, а понякога и тройна цена за качеството на стоката си. Щом се обърнеше, го одумваха: „Особняк! По-евтино струва поддържането на прочутия фар на пристанището в Месина! Къде ще му излезе краят, ако има повече такива като него!”.
Той беше наясно, че прекупвачите го използват, ала не ги сменяше докато му доставяха най-доброто за неговия светилник. Понякога изглеждаше, че всичко, което успява да спечели от писането, го влага в пламъка, в чийто осветен кръг да продължава да пише.
ПРИХОДИТЕ… А не печелеше много, защото рядко се заемаше с римувани славословия по поръчка на благородници и господа. Мигар стиховете му да бъдат четени след вечеря, с мазни усти, през бради, пълни с трохи и рибешки костици, дори с оплели се маслинови дръжчици и костилки, безпогрешно оригвайки се на всяко място, където словото е по-възвишено, чистейки зъби с върха на езика там, където някоя дума им е непонятна…
Не искаше да преписва дори полиците на търговците… Всъщност веднъж наистина опита, но не устоя и намали лихвените вземания от длъжника, „съкрати” всички многоцифрени числа… Накрая сумата не излезе, та се сбогуваха с търговеца цял час. Толкова колкото време го гони през цял Неапол разсърденият търговец, та с летвата, с която мери най-фините тъкани, пред очите на всички да вземе мярка на кожата на гърба му… Не го стигна само благодарение на твърде ниско опънатите въжета за пране на една уличка. Спасиха го десетината снежнобели прострени и развети фусти – скри се между тях… И остана там много по-дълго отколкото беше необходимо, като не спираше да диша дълбоко дори когато въздухът му стигаше.
Добре де… Но от какво живееше, ще се запитат мнозина. Отговорът би гласял: ами че тъкмо от хората, които задават такива въпроси. Все пак готови да платят нещо малко, за да задоволят любопитството си и да надникнат в неговия свят, толкова различен от света, в който се живуркаше по обичайния начин.
ОСВЕН ПЛАМЪКА… За всичко останало, което му беше нужно за писането, нехаеше…
Светилникът беше обикновен, глинен, без украса, важното беше да върши работа, да не изпуска, да задържа рибеното масло, чийто нрав беше такъв, че все гледаше да се изхлузи нанякъде…
РАЗЛИЧНИ ПЕРА… За вида на перото, с което пишеше, не го беше грижа, изобщо не държеше на „знаменцето” на перото, важен бе върхът, стволът, да бъде срязан под подходящ ъгъл и ясно „да изтегля” буквите.
Какви ти горди, прославени албатроси, нагледали се на морски вълни и скали, облени в пяна! Какви ти надути, накокошинени тетреви от древни лесове, възгордели се и с времето забравили, че принадлежат към семейството на кокошата порода! Да не говорим за надценените дворцови пауни, издигнали се още повече над същите обикновени кокошки, чиито огромни опашни пера само пречат, превиват се и затулят погледа на писателя, та той непрекъснато трябва да духа, за да ги отмахва…
Що се отнася до него, перото можеше да е и от трътлеста токачка, особено ако му хареса младата селянка, изнесла токачката на пазара… Тогава захващаше разговор с продавачката и я молеше да отскубне едно-две пера от нейната собственост. А му стигаше и да ощипе нея самата, като я убеждаваше, че никой няма да види… Токачката и бездруго не се скубе заради перата, а за да свърши в супата, тъй че и това никой нямаше да забележи.
В края на краищата като писател той можеше да използва и перо от обикновен градски гълъб, разхождал се допреди малко из калта и прахоляка, между нозете на минувачите по пиацата, сред карантията на току-що изчистена риба и мухите, накацали по изваден изпод тезгяха животински дроб… Несъзнаващ в течението на своя земен ход, че само с едно свое перо, използвано за писане, ще се издигне много по-високо отколкото е успял някога с двете си криле и цялото си тяло.
Господи, какво нещо е птицата, с едно такова свое перо за писане може допълнително да се възвиси над калта и прахоляка, мухите и изхвърлените вътрешности от нечия утроба…
Над опънатите въжета за съхнене и накачените фусти на неаполските девици…
Над катедралата „Успение на Мария”, чийто звън звучи: Santa Maria Assunta… Assunta Maria Santa…
Над града Неапол, който, гледан от църковната камбанария, се разпростира все по-широко наляво и надясно, с радост се прехласва…
Над напращелите хамбари и натежалите бурета на плодородната Кампания, ала и над издутите платна на ладиите в средиземноморския простор, зовящ се на изток Левант…
Над целия познат свят, а може би и до онази точка във висинето, откъдето нашият свят, умален, изобщо не се вижда.
И дори да се види, ще е едва колкото пухче под нозете на Господ! Където вероятно ще има и други нароили се светове с подобни размери…
А човекът? Дали е забравил, или не, кой го е създал, откъде е, от кой род и семейство произхожда… Той може победоносно да се изкачи навсякъде или да подскача цял живот упорито, ала без най-обикновеното перо за писане не ще се отдалечи кой знае колко от себе си – напразно ще е.
ПИСАЛИЩЕТО… Напоследък, тъй както нехаеше за светилника или вида на перото, не държеше сметка и за неподвижното, старо и изхабено писалище…
За какво му е ново? Мигар с години да свикват един с друг чак докато дървото под десния му лакът, който той час по час спуска, сякаш го полага върху пъна на невидим палач, не се изтърка до хлътване.
Винаги нови са писалищата на онези писатели, които рядко седят на тях и избягват да държат протегнатата си ръка по-дълго, знае ли се кой палач е вдигнал секирата… А когато не свалят ръчицата до тялото и упорито пишат, те са леденостудени, не се потят, челата им не се оросяват, очите им са сухи, не се просълзяват, знаят, че вече всичко е уредено, уговорено, отсичат се ръцете на някой друг… Чии? Няма значение, важното е, че не са техните… И че те могат да се представят за храбреци.
И дума не може да става тия писатели да съсипят ново писалище със случайно разлято от чаша питие… Или да го лекьосат с мазни пръсти… Тия неща са за масите в пристанищните кръчми, дето се пиянства и играе комар, а може да послужат и за някоя срамна работа, ако девойката е невинна и се злоупотреби с нея… Техните писалища служат за създаване на изкуство, което ще им даде възможност, стига да пожелаят, понякога да пиянстват, да играят комар и да злоупотребяват с наивната вяра на девойките в писателите в същите тия пристанищни кръчми.
Той пък не се притесняваше даже и хляб да реже на същото писалище, на което пише, какво ако ножът му се изметне, какво значение има дали ще посече дървото… Или ще среже своето месо до кокал. Смяташе, че по своята същност хлябът и ръкописът служат за едно и също: първият да задоволи търбуха, а вторият – да засити човешкия дух. Едното без другото не може, не оцелява.
Не се притесняваше да остави на писалището чаша с мокро дъно, тъй плочата „помнеше” всяко негово пиянство… А четирите крака „помнеха” – и още как, – че веднъж падна и пиян-залян, прегръща ги и ги целува като най-скъпите си същества, пък се сви на кълбо и заспа до тях… На сутринта беше такъв махмурлия, че едва ли щеше да се изправи на нозе, ако не се бе придържал за краката на писалището.
Не се притесняваше да удари с юмрук по него, когато не му вървеше така, както си бе наумил… А старото неподвижно писалище понасяше всичко може би защото усещаше, че и неговият собственик не се щади. Ни най-малко. Вероятно него, писателя, много повече го болеше от всичко това.
Превод от сръбски: ЖЕЛА ГЕОРГИЕВА
