Момчил Миланов
Всяко четене е единение между текст и читател, в него те стават съучастници, но книгите, които бихме искали да сме написали, принадлежат към още по-специална категория. Те предизвикват още по-силен копнеж, желание да сме ги създали физически, да сме усетили как зреят в нас, как постепенно пропълзяват към света, как се откъсват и заживяват свой живот. Този копнеж принуждава писателското его („аз мога да пиша по-добре“) да отстъпи пред завистта, караща ни да признаем, че някой друг вече е успял да постигне съвършенство. Това е благородна и дори благодарна завист, защото завиждайки, ние сме благодарни, че някой е добавил още едно парченце към идентичността ни. Вярвам, че има книги и автори, от които търсим имплицитно позволение, тайно одобрение за намеренията си. Това позволение ни помага да усетим, че е възможно романът, разказът, стихотворението, което вече зрее някъде в нас, да излезе навън, в света. Умишлено не говоря за вдъхновение, а за позволение. Никой не бива да си въобразява, че може сам да се измисли, че може да е продукт на собствената си воля и въображение.
Един евентуален примерен списък на книгите, които бих искал да съм написал, не разкрива просто вкусовите предпочитания на пишещия; за мен много по-важно е чувството, послевкусът, оставен от книгата, в мига когато затваряме последната страница.
Майстора и Маргарита веднага изскочи като първи кандидат. Кой не би искал да е написал тази книга с мощен троен корен; книга, която с един замах променя реалността, всъщност напластява много реалности, създава със замах градове и ги сдвоява; книга-матрьошка, в чието сърце е… тя самата. Булгаков създава книга, която е източник сама на себе си. Тотална творба. Дори да не знаех нищо за съдбата ѝ, вярвам, че щях да бъда все така впечатлен от дяволската лекота, с която се плъзга между контексти и епохи, с която оживяват образи. Но веднага щом ми изникна това заглавие, се попитах дали съм готов да мина през това, през което е минал Булгаков, без да имам каквато и да е гаранция, че един ден книгата ще излезе на белия свят? Най-вероятно не. Талантът на Булгаков е сравним единствено с куража да остане човек в нечовешки времена. Цялата митология, с която е обрасла тази книга, не е нищо друго освен признание за силата на автора – да се противопостави на своето време, за да може след това да прескочи във всички времена.
Въображение, власт, съпротива.
Вяра. Шум, Време.
Смърт. Безсмъртие. Вечност.
Остатъкът от деня. Не заради виртуозното владеене на езика или заради впечатляващата способност на Ишигуро да изгражда плътни образи, а много повече заради усещането за нещо недовършено и недоизказано, заради дълбокия копнеж и скритата болка, за разочарование и съжаление за нещо, което се е случило и за нещо, което не е, отчетливият тътен на историята, на една епоха, която свършва.
Хвърчащата класна стая и изобщо голяма част от книгите на Ерих Кестнер за деца. Израсъл съм с Джони Троц и Мартин Талер, с Емил Тишбайн, Точица и Макс Пихелщайнер и отказвам да приема, че това са просто „романи за деца“. Дилемите, проблемите, ситуациите, в които те попадат, са валидни и днес, макар че голяма част от книгите са написани преди близо сто години. Хуморът на Кестнер е част от мен, апроприирал съм го и съм го абсорбирал напълно. Разделението на книгите на „детски“ и „за възрастни“ е изкуствено и обидно. Светът, в който живеем е труден и става все по-труден за живеене и за разбиране и децата определено нямат вина за това. Надявам се, че в Щерн от „Лято в Бурландия“ има нещо кестнеровско, нещо чисто и честно и нещо витално, което му помага да премине през трудности, с които се бори и собственият му баща, и не е сигурно, че е по-успешно. И когато съм срещал някой преподавател, който ме е впечатлявал силно, се е случвало да си кажа „Е, прилича ли ми поне малко на Юстуса“?.
Балада за Георг Хених. Няма друга такава книга в литературата ни. Изкушавам се да кажа, че няма и да има. Не всичко, което Виктор Пасков е написал, е голяма литература, но Баладата е най-доброто, което се е появило в последните близо 40 години. Безусловната любов и отдаденост към българския език в съчетание с майсторското владеене на думите правят от тази повест, новела, или както искате го наречете, част от най-голямата литература. Всъщност Баладата, заедно с Жетварят на Йовков и Крадецът на праскови, са според мен силни доказателства в подкрепа на усещането ми, че повестта или новелата са в много по-голяма степен жанрът, в който българската литература се е реализирала досега най-успешно, в който се е себеизразила и е докоснала някакви дълбини. Продължаваме да се плашим от романа, от епиката, защото себеомаловажаването ни е по-вътрешно присъщо от желанието за самомитологизация. Ако има такава, тя се извършва на маса, сред приятели, епиката се сродява с анекдота, с вицовото, с историйката, не толкова с историята.
Пасков не се страхува от патоса, не се страхува от това да се разкрие емоционално, защото знае, че има едно особено съчетание на искреност и изкусност, което бива припознато от читателя и авторът печели пълното му и безусловно доверие. Не, няма друга такава книга. Няма и да има.
Човекът, който иска да напише роман, е човек, който едновременно иска да постигне две много трудни неща – да разкаже история и да вгради някаква част от себе си, от отношението си към света, в тази история. Поддържането на този синхрон не е обречено на успех. Смятам, че в България определено имаме проблем с разказването на истории и изразяването на отношението на себе-си-в-света, вследствие на което се задръстваме от натрупването на неразказани истории и несебеизразеност, което избива във всякакви форми – псевдопатриотизъм, поддаване на евтин популизъм и т.н. Когато прочетох Радецки марш на Йозеф Рот и Травнишка хроника на Иво Андрич, бях дълбоко впечатлен от работата на тези разказвачи с Времето и Мястото, със способността да изградят големи наративи, прескачащи като камъчета при игра на „жабки“. Нашата неспособност, с изключение донякъде на Димитър Талев, да изградим подобни наративи, вероятно се дължи на неспособността ни да осмислим мястото ни в империята, да преодолеем комплексите от „робството“ и да приемем, че тези пет века не са някаква хибернация, че са се случвали много неща и че сме имали своето място в тази империя. Хора като Вера Мутафчиева и Емилиян Станев определено са съзнавали това, но те не са доминиращият глас у нас. (Може би и затова ми се струва съвсем неслучаен изборът на Анджела Родел да преведе „Случаят Джем“.) По отношение на Османската империя и предходните векове демонстрираме впечатляващо късогледство за народ с претенция за хилядолетна история и това късогледство се отразява и в литературата. Би ми се искало да вярвам, че е възможно някой в България да пише със самочувствието на Андрич или на Рот, някой, преодолял националните комплекси, някой, който не мисли „нас“ през опозицията България – Европа, а има усет за големите исторически процеси, от които ние сме част и от които не спираме да бягаме, да не би случайно да ни се наложи да взимаме отговорни решения и да спрем да се крием зад „началниците“, били те в Брюксел или другаде.
Също толкова силно впечатление ми направи В памет на паметта на Мария Степанова, книга с изкусно изградено ДНК, съчетаващо личното и публичното, общото и частното, абсолютно задължителна книга за настоящия момент в ефимерност и безпаметство. Спомням си, че когато я четях, исках да подчертая всеки ред от главата „Манделщам разхвърля, Зебалд подрежда“. Това ми се случва извънредно рядко. Бих искал да имам търпението на Степанова, за да търся колкото е необходимо структурата и композицията на всяка книга. Колкото е необходимо.
Стоунър на Джон Уилямс, със своята непретенциозност, пределна изчистеност и чийто финал ме разстрои дълбоко. Помня как лежах в леглото в Хага и плачех, защото усещах с цялото си същество, че това е голяма литература и че съм открил книга, която ще бъде винаги до мен. И където и да се озова, се старая да имам екземпляр от нея. Същото важи и за Пръстените на Сатурн на Зебалд. Открих Зебалд във Франция, в период, когато много интензивно търсех себе си и усещах, че минавам през транформация, без да си давам сметка от какво към какво, но усещах промяната. Зебалд ми откри изцяло нови хоризонти към писането и конструирането на наративи. Отне ми известно време да се отърва от силното му влияние и да си дам сметка, че Зебалд си е Зебалд и че е много лесно човек да бъде всмукан завинаги от тези хипнотични изречения, но че ако искам да намеря собствения си глас, трябва да се постарая да запазя в себе си чувството, което ме изпълва, когато чета текстовете му, а не да се опитвам да апроприирам триковете му. И изобщо, струва ми се, че във всяка една от книгите, които един пишещ човек би се радвал да е написал, трудността е именно да се оттласнеш, да избегнеш поглъщащата им сила, за да не се превърнеш в някой от пръстените на Сатурн, които, както добре знаем, се състоят от бивша луна.
Като малък не понасях научната фантастика. Цялата работа с космически кораби, пътувания във времето (напред), изобщо не ме интересуваше. Кой и защо би искал да ходи напред, при условие че още не можем да осмислим и да се оправим с времето назад, а то не спира да се отдалечава с 60 секунди в минута. Сравнително късно си дадох сметка, че най-добрите фантасти не са никакви фантасти, а сурови реалисти и че те се занимават с много човешки дилеми. Една от книгите, която със сигурност бих искал да съм написал е Трудно е да бъдеш бог на братя Стругацки. Признавам, че може би това е повлияно от едноименната екранизация на Алексей Герман-баща; рядко киноезикът на режисьор ме е впечатлявал така и удобно се намества в съзнанието ми до романа. Силно ме вълнува въпросът за прогреса, или по-точно обратното – за това, че много ни се иска да сме по-умни, по-добри и по-оправни от предходните поколения; убеждение, което всеки път бива разсеяно по брутален начин. И усещам, че ни чакат доста разочарования по тази линия – политически, икономически, социални, културни, епистемологични, всякакви. Светът, описан от Стругацки, е антиутопичен, но ситуацията, в която сме поставени, е в практически план преддверие за антиутопия. Действащите политически структури не могат да поемат и канализират натрупаното напрежение. Всички искаме лесни отговори на невъзможни въпроси. Братя Стругацки са едно много добро начало на разговора.
Последната книга, за която бих искал да пиша, не е превеждана на български и това е огромен пропуск. Тя е написана през 1930-те от японския писател Кенджи Миядзава и в различните преводи на английски заглавието е Нощ на галактическата железница или просто Железницата на Млечния път. В света на Миядзава ме въведе прекрасната Албена Тодорова, за което съм безкрайно признателен. В крайна сметка това, което ме вълнува най-много, е разказването на добри истории. И приказката на Миядзава е една от тях. Тя, както всяка наистина добра история, не е за деца, а за всеки, който има сетивата да я припознае. Вбесявам се на изкуственото разделение между книги за „деца“ и „възрастни“, за мен това е просто още едно от вредните влияния на пазара, който иска да фрагментира аудиторията, да я раздели на жанрове и поджанрове, за да може да ти продава още от същото. За мен няма „young adults”, “children”, “old adults”, “LGBTQ+”, “sci-fi”, “fantasy”, “crime” и т.н. Добрата литература е добра литература, защото обединява, а не разделя общото пространство на купенца, където всеки се оттегля в своя тесен ъгъл. Това води до ентропия. И така нататък.
