Антон Николов
Писан в продължение на шест години и сякаш дочакал правилния исторически момент, когато геополитическата реалност изглежда прекалено динамична, „Атлантически експрес“ е новият роман на Георги Тенев. С него писателят продължава линията на футуристичен песимизъм, налична и в предния антиутопичен роман на Тенев – „Резиденцията“. И ако при „Резиденцията“, макар и във фантастичен жанр, Тенев все още изследва познатата за него тематика – покварата на властта и механизмите на тоталитаризма, при това все още в национален контекст, то сега той не се ограничава до България, а заговаря за универсални и добре познати на научната фантастика страхове относно развитието на човешкия род.
Експресът от заглавието представлява влак, тръгващ от Солун и продължаващ по виадукт през океана към неясна крайна спирка. На него се събират бягащите от Стария континент хора, сред тях и един от двамата главни герои на романа – Радо. Той е бивш репортер и кореспондент, който ще заеме ролята на живата човешка памет. Посредством неговите спомени и кратките интервюта, които той започва да взима от пътниците на влака, се извършва до голяма степен светостроенето в повествованието. Пред читателя бързо се изрежда каталог от бедствия, застигнали Стария континент. Да се споменат всичките, ще е твърде трудно, но някои от тях включват приземяването на всички самолети в Европа завинаги поради китайски дронове, събитие, маркирано в книгата с абревиатурата ДСКНЛ („Денят, след който не летим“); многобройни арабски войски, чакащи да нахлуят в европейските страни, и още по-голямата заплаха от новопоявил се халифат на територията на Русия; покачването на водите на Световния океан (водещ до постепенното потъване на континентите) и може би най-оригиналното бедствие – разпространяващата се секта и вяра в прероден Адолф Хитлер. Никое от бедствията, които разкъсват света, не е особено детайлизирано. Никое от тях няма само по себе си важна сюжетна роля, но заедно стимулират усещането за безнадеждност и безперспективност пред човешкия род.
Книгата обаче има и неантиутопична страна. Паралелно с историята на Радо, някъде много далеч във време и пространство, Ша, изкуствено създадена и отгледана за капитан на колонизационен кораб, открива мъжки труп на борда. Това при положение, че тя трябва да е единственият жив пътник. Нейната история ни отделя драматично от случващото се на Земята и е по-уместно да бъде описана като научнофантастична мистерия или дори криминална загадка. Ша често прибягва до дневниците на друг капитан, чийто кораб е изчезнал безследно във времепространствен феномен, наречен Триъгълник на зноя, и чиято история представлява още една загадка, която романът бавно ще разкрие.
Всичко това, краят на човешката цивилизация на Земята и Ша, преследваща истината на нейния кораб, изглежда като материал за масивен роман, а всъщност „Атлантически експрес“ е едва 211 страници. Изказът е икономичен, но същевременно много тежък поради наситеността си с терминология, абревиатури и неологизми. Възприемането на книгата допълнително е усложнено и от характерното за Тенев бораване с времепростанството в наратива, както и неясните (без да казвам несъществуващи) причинно-следствени връзки между някои от събитията в последните части на книгата. Особено силно впечатление оставя в това отношение самият край на романа, когато Ша намира интелигентен заек там, където би трябвало да е реакторът на кораба ѝ. Освен като препратка към „Алиса в Страната на чудесата“ този заек заема експозиционна роля и обяснява скрития смисъл зад случилите се досега събития, или поне такава изглежда е целта. Само че читателят лесно може да се почувства изгубен в иначе дългите му няколко страници монолози. „Не всичко може да бъде анализирано“ – казва той на Ша, а това изглежда е и един вид интерпретативен ключ, който Тенев дава на читателите си.
Какво бъдеще всъщност разкрива този роман пред нас? Той сякаш иска да е категоричен в песимизма си относно човечеството; в случай че всичките кризи, такива каквито са описани в романа, се случат, то ще загине. За антитуопия в „Атлантически експрес“ може да се говори само в първата половина на книгата, докато при втората, когато отделните сюжетни линии и времена започват да се засичат, изглежда, че вече няма живи хора, камо ли обществени системи (макар и с негативен знак, те са необходими на антиутопичния жанр). Има други създания: мислещи машини, Ша (най-близкото до човек), триоките мечки от корицата, енигматичният заек. След края на човешкия свят спомените за него могат да бъдат носени единствено от постчовеци, някаква хибридна форма между човека и нечовека, като бебето, което ще отрасне в утробата на Ша след запознанството ѝ с изминалия най-различни биологични метаморфози до финала на книгата Радо. Оказва се, че единственият начин, по който склонният към самоунищожение човешки вид може да остави наследство, е чрез еволюирането в друга форма на живот, може би по-мъдра, при всички положения постчовешка.
„Атлантически експрес“ е трудна книга, която изисква солидна доза концентрация дори и в скромния си обем. Но ако читателят успее да преодолее някои затруднения в следенето на сюжета, той може да извлече немалко интелектуална наслада. Освен това романът изпъква с размах на въображението в портретирането на апокалипсиса и в здрава амбиция за сериозна научна фантастика, което би трябвало да привлече почитателите на такъв тип литература в България.
Георги Тенев, „Атлантически експрес“, изд. „Колибри“, С., 2022
