Разговор с писателката Надежда Радулова
Надя, след шест книги с поезия издаде първата си книга с проза, „Тук живее Йожи“. Как стигна до прозата? Има ли нещо, което казваш тук, а не си казвала досега в поезията – или поне го казваш по различен начин?
В прозата съм доброволна (и вероятно временна) мигрантка. Езикът на прозата не ми е „майчин“, а това е нещо, което няма как да се промени, няма и нужда. Пишейки тази книга, се оказах в позиция на междинност, на непрестанен превод от езика на поезията. А понеже с литературен превод се занимавам от години, такова едно стоене в междината ми е присъщо и продължава да ми дава много. Знам как да пребивавам на границата, знам как да се възползвам от позволените и непозволените преноси. Контрабандата, експериментът, рискът, свързвани с граничното и трансгресивното, са сред основните неща, които изобщо ме задържат в писането. Нямам страхове, че ще накърня интегритета си, че ще изневеря на стил, който съм си въобразила за свой. Страхувам се единствено от дебнещата скука. И затова гледам да поемам някакви рискове с всяка следваща книга.
Дали съм казала в прозата нещо, което не съм казала досега в поезията – вероятно да. Иначе не бих мигрирала на тази нова за мен територия. Краткостта в поезията, формата ѝ, нащърбената граница между текст и бяло поле, създават чувство за особена наситеност на момента, за драматизъм. Поезията е удар, рана, белег, щит, в нея няма време, има бързи сблъсъци, загуби, падове и възвисявания. След едно стихотворение излизаш като от (понякога мъчителна) треска. А прозата е продължителна битка, но и процес на лечение, на зарастване на раните, с които така или иначе влизаме в езика.
„Тук живее Йожи“ изглежда като книга, писана или поне обмисляна дълго време – така ли е наистина?
Книгата е обмисляна дълго време, да. Като под обмисляне разбирам нефокусирано фланиране из възможни истории, но най-вече „разговори“ с героинята на романа Йожи, постепенното заживяване с нея като със спътница, която едновременно расте и се разкрива, и опровергава повечето очаквания и фантазии за себе си. В продължение на около 4 години научих много за нея, но тя също ме учеше на доста неща, които заниманията с поезия като че ли спестяват. Да съм търпелива; да изслушвам; да мога да свиря и втора цигулка; да не съдя прибързано; да оставям ножовете ненаточени, леко ръждясали; да ценя облака прах под копитата на разказа; да не хлопвам вратата или прозореца преди да огледам внимателно какво се случва навън; да не хлопвам вратата или прозореца преди да огледам внимателно какво се случва вътре… Иначе самото писане стана за не повече от 2 месеца. И после – прекрасен и дълъг период на редактиране и саморедактиране, в който руля пое Йордан Велчев. Благодарение на него книгата се освободи от мен и се научи да диша самостоятелно. Чудна работа е времето за редакция – за мен е най-интересната част от процеса. И в поезията, и в прозата. И в превода.
Определила си книгата като „роман в 21 разказа“, с което подчертаваш факта, че творбите в нея оформят едно по-голямо, общо художествено пространство. Но книгата е жанрово доста убеглива – доколко всъщност жанрът, жанровите граници са определящи за теб, разсъждаваше ли за тях, докато пишеше?
Както вече намекнах по-горе, интересно ми е хибридното писане, хибридните жанрове. Текстове между поезия и проза; между мемоар и балада, между оголен до кости диалог и литургия, между песен и списък за пазаруване, между приказка и антиутопия. Това важи в пълна степен и за стихосбирките ми – там например много често „коронясвам“ наратива с несвойствени за него правомощия. Но ако говорим за новата ми книга, няма как да подминем тази чудата героиня Йожи, за която хибридите са естествен хабитат и която всъщност дава легитимност и осигурява целостта на общото художествено пространство, за което говориш. През погледа на Йожи светът винаги е леко отместен, крив, озадачаващ, а въображението оспорва утвърдените, работещите начини да бъде разказан. Йожи е в непрестанна борба с „материала“, от който е направен светът, в непрестанна борба с езика. И тази борба може да бъде красива, стряскаща, катастрофична… Но и паметна – именно от нея става разказ, история, цялост.
Образът на детето има важно място в книгата, но както и в някои от книгите ти с поезия, това е сложен образ, който не търси непременно съответствие с детското съзнание и възприятие, а дава една особена перспектива на осмисляне на света. Ти как би описала това присъствие на детското в „Тук живее Йожи“, а и в писането ти въобще?
Образът на детето или по-скоро гласът на детето (който всъщност ми е важен) също е свързан с поезията. Детският глас и език е сложно „същество“, което опипва света, върти го от всички страни, за да го опознае, изпуска го, троши го, отново го слепва и сглобява, открива противоречия, несъвпадения, липсващи парчета, разбулва тайни, но и попада на нови, неподозирани тайнствени места. В езика на детето няма инерция, и именно затова няма спокойствие и сигурност. По тази причина и в книгата ми, образно казано, имаме не една монолитна героиня, не една Йожи, а цели три… Йожи, която е дете и постепенно пораства (това е линейният пласт на романа, който се разгъва от 70-те на миналия век до, да речем, края на настоящия век); Йожи, която през цялото време остава дете и до края на романа продължава да задава своите спъващи линейното въпроси; и Йожи, която е някъде отвъд или извън времето – една „неевклидова“ Йожи, едновременно голяма и малка, която, поради тази причина на повествователно ниво може да се поставя над разказващата Йожи, т.е. да бъде разказвачка на разказвачката.
Първите произведения в книгата могат да заблудят читателя, че тя е донякъде автофикционален разказ за порастването и близкото минало; но после регистърът се сменя, книгата заговаря за кризите на съвременността, за тревожното бъдеще, придобива антиутопични черти… Такъв ли беше замисълът ти отначало, да създадеш такава калейдоскопична, посягаща към различни теми книга, или така се разви в процеса на писането?
Да, категорично. На много ранен етап знаех, че с тази героиня не бих могла да напиша друго освен калейдоскопичен и в известен смисъл ризоматичен текст. Разбира се, в самото начало не познавах историите в детайли, нямах поглед върху всички герои и как точно ще заживеят в такава близост едни с други, изпитвах несигурност дали светът на книгата ще ги поеме доброволно, така да се каже. Но концепцията я имаше в сравнително завършен вид, преди да започна да пиша. Това не е новост при мен. Обикновено започвам да пиша чак след като вече съм свършила доста работа около измислянето на книгите си. В моя случай като че ли периодът преди писането и периодът на редакция заемат над две трети от цялото време за създаване на една книга.
Както стана дума, в книгата има изострена тревожност за настоящето и близкото бъдеще. Кои са твоите притеснения за днешния и утрешния свят?
Като на всички хора, предполагам. Натискът за предефиниция на човешкото, който идва от сферата на технологиите, неминуемо ще преформулира ценностите. И разбира се, покрай това се появява рискът изкуството да мине в слаба позиция, да се превърне в символ на несъвършенство, уязвимост, немощ. Вече сме свидетели какви „неръкотворни“ – в буквалния смисъл на думата – произведения могат да бъдат създадени от изкуствения интелект в сферата на визуалното примерно, макар и все още под командването на „естествен“ интелект и въображение. Резултатите от тази екипна работа обаче лека-полека ще променят критериите. И така, в мига, в който потрепването на пеещия глас, кривването на ръката на художника, пробитото изречение в стихотворението бъдат отчетени като слабости и несъвършенства, с човешкото, по начина, по който го познаваме, окончателно ще се свърши.
От друга страна, ставаме свидетели и на друга една не по-малко плашеща възможност. Капитулация на човешкото не заради технолгичен бум или някакъв слабо зависещ от нас апокалиптичен сценарий, а чисто и просто заради провал – пореден, огромен провал – на човека, който се оказва не просто вълк за човека, ако цитираме Плавт, а нечовек за човека.
„Тук живее Йожи“ е многопластова книга и вероятно различните читатели ще стигнат до различни слоеве в нея. Ти как се надяваш да бъде прочетена?
Нямам и не искам да имам контрол върху възможните прочити. Радвам се на всеки автентичен читателски отзив. А многото пластове винаги създават предпоставка за някаква незавършеност, за някаква отвореност, което, надявам се, би означавало дълъг и интересен живот на книгата.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
