Страшимир Цанов
Ранен в първото си сражение и изоставен от своите, подпоручик Сава Сотиров[1] успява, с цената на своя живот, да спаси едно четиригодишно момиченце. Това е възможно най-конспективното представяне на сюжета на романа. Неговото актуално повествователно време включва само няколко дена. Сюжетът ражда силно хуманистично послание чрез универсалната символичност на образа на детето. В християнската култура „Образът на Бог е най-непокътнат в девствената чистота на детската душа” (Панчовски 1977). Всяка война, дори и най-справедливата за една от страните, неминуемо ражда Зло. Ако войната е най-масовото проявление на Злото, спасяването на детски живот по време на война е тържество на Доброто над Злото, защото детето е и началото на битието на човека във времето, и началото на битието на човека във Вечността:
Но Иисус, като повика младенците, рече: оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие. Истина ви казвам: който не приеме царството Божие като дете, няма да влезе в него (Лук. 18:16-17).
Ако в универсалистичния план на творбата главният герой умира в името на живота и победата на Доброто над Злото, то в конкретно историческия той умира за Отечеството, и то не само защото получава смъртоносната си рана в битка за освобождението на Добруджа, а и защото въпреки раната успява да спаси малката Ленка. Отечеството не е само абстракция от идеи и географско пространство, очертано от държавни граници, реални в настоящето и евентуално идеологически желани за бъдещето. Отечеството обединява хора – живи, мъртви и още неродени, свързани с кръв, вяра, език, менталност, традиции. Това е представата за Отечество, която преминава по страниците на „Рана” благодарение на ретроспективния план на повествованието. Той прави книгата исторически роман. Без него „Рана” би бил един изключително добър роман за войната като ужасно социално явление и екзистенциално изпитание за нравствеността на човека. Роман, чийто сюжет просто е поместен в контекста на Историята, в контекста на историческото събитие Добруджанска операция на българската армия през I световна война.
С ретроспективния си план „Рана” се идентифицира и като роман за една красива и трагично приключила любов, и като исторически роман, защото ретроспекциите изграждат едно впечатляващо художествено изображение на историческата действителност в България непосредствено преди и по време на Първата световна война. Това изображение е исторически точно, коректно базирано на извори и архиви. Асоциативно породените от срещите с фронтовата реалност спомени на главния герой отвеждат читателя в школата за запасни подпоручици в Скопие, чийто началник е легендарният подполковник Борис Дрангов, връщат го към детството на Сава, любовта му с Елиза, трагедията на тракийските българи. Чрез разказите за съдбата на семейството на главния герой и живота на интелигенцията в София творбата на Захари Карабашлиев с възможностите на фикционалния сюжет и опирайки се на документалните свидетелства представя социалнопсихологическата среда в България от второто десетилетие на ХХ век; откроява Духа на времето, което ражда изумителната героика при Добрич, Тутракан, Червената стена, Дойран…
Чрез амплитудите на спомените на Сава Сотиров, а не в хронологически ред, повествованието преминава от едно време към друго: Първа световна война, предвоенни години, времето между Междусъюзническата война и Първата световна война, разорението на тракийските българи през лятото на 1913 г. Наративът взаимопрониква различни темпорални пластове и така те взаимно „се обясняват”, разкриват същността си чрез каузалността, която ги свързва, чрез оглеждането си един в друг. Текстът по естествен начин взаимопрониква историческо и частно битие, животът на обществото (нацията) и личния живот на персонажите. Личните съдби на героите се вписват в хода на Историята и дават екзистенциална перспектива на историческото като събитийност и историчното като характерологична нагласа на личността, съсъществуваща с аисторичното, т.е. с това, което е от съкровено лично или чисто духовно естество. В текста пластично са индивидуализирани образите на главния герой Сава и неговата любима Елиза. Сава и епизодичните, но ярки образи на бащата Георги Сотиров, приятеля от школата Терзиев и „заимстваните” от историята Борис Дрангов и Димитър Маджаров символизират саможертвения дух на епохата.
„Рана” генерира смисъл чрез връзките между образи и мотиви, връзки както явни, така и скрити. Романът „разговаря” с други произведения, разговарят помежду си и неговите съставки. Например документалното от Осколките с фикционалното от същинския текст, българският поглед към войната и румънският на Доро, възрастният поглед към света и войната на Сава и детският на Ленка. Творбата има изключително висок коефициент на интертекстуалност. Разнородни като дискурсивност, интертекстовете, които романът включва в сюжета си, са функционално подчинени на визията за героичната и трагична същност на времето, което драматично сплита индивидуалните човешки съдби на персонажите и историческата съдба на народа. Показателно е, че романът започва с една паратекстова страница от цитати. Първият е от пророк Иеремия. През Възраждането плачът на Иеремия e символ на голямото страдание, в което лично и всенародно са неотграничими (пример – „Плач бедния Мати Болгарии” на Неофит Бозвели). След авторитетността на Библията въвеждащата паратекстова страница включва символично раната и страданието чрез цитати от емблематичния за модернистичните стремления на българската интелигенция от края на XIX и началото на XX век философ Фридрих Ницше и храбрите български офицери Борис Дрангов и Михаил Димитров. Цитатите от знаменития автор на „Тъй рече Заратустра” и легендата подполковник Дрангов се срещат често в повествованието, най-вече във вътрешните монолози на Сава Сотиров.
Романът е изпълнен с интертекстови отпратки към документи, спомени, литературни текстове, Библията, философски трудове, фолклорни творби… Всички те непрекъснато разширяват неговия смисъл, без да размиват фокуса на изображението и да превръщат отворения към плуралистичност на оптиките поглед към историческите събития в морално релативистичен. „Рана” е проникната от памет за традицията на класическия исторически роман от XIX век, лесно се разпознават някои аналогии с Уолтър-Скотовия жанров архетип, а с високата честотност и семантична маркираност на интертекстовостта си книгата съответства на „стандартите” на литературата на модернизма и постмодернизма. Особено впечатляват характерологичните за персонажите и обяснителни за историческите събития цитати (обикновено перифрастични) и алюзии, свързващи текста със символи и сюжети от Библията и художествената литература.
Интертекстуалността на „Рана” е функционална благодарение на своята естественост, тя не носи знаците на съзнателното търсене и конструиране, а произтича от облика на фикционалния свят и неговата съотнесеност към историческата събитийност, на която е посветена книгата и в чиято наративна рамка се разгръща личната история на Сава Сотиров. Затова естествени, ефективни и ефектни са интертекстовите отпратки към „Война и мир” на Лев Толстой (раняването на Сава Сотиров и раняването на княз Андрей Болконски), Ботевата елегия „Обесването на Васил Левски” и Йовковия разказ „По жицата” („Птици по жиците няма, освен едри черни гарвани”) и много, много други… сред които великолепното зашифриране в самия край на текста на 12 стих от 13 глава на Първо послание до коринтяни на апостол Павел:
Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава – лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат (1 Кор. 13:12).
и
Едва сега, когато сме невидими за живите,
ще виждаме –
Не като в мръсно огледало,
а лице в лице;
не като в парченца
от нещо някога строшено, а всичко,
всичко,
всичко –
(„Рана”, с. 278)
С интертекстовете си романът на Захари Карабашлиев съполага различни представи и идеи за човека и света, ценностни позиции, гледни точки (например Ницше – Дрангов, Ницше – Гьоте). С такава функционална идентичност са и асоциациите в произведението, които внушават абсурдната еднаквост и антагонистичната различност на мира и войната, на човека в мирно и човека във военно време. Чрез асоциативността си наративът поставя в смислоградивния контекст на аналогията и/или съседството мотиви и образи, които лирично и философски нюансират разказването за фронтовата действителност, в която едно изконно неморално и ненормално деяние като убийството е обичайно, нормално[2]… В двугласовото слово, преплитащо и сливащо гласа на всезнаещия разказвач и главния герой в ритъма на „кинематографичното” сегашно време, пукотът на оръдията напомня пукането на царевица в печката на баба Петра, тътенът от оръдейните залпове се смесва с гукане на гургулица, а полетът на една чучулига пред очите на Сава отпраща мисълта на всезнаещия разказвач (тук гледната му точка се отделя от тази на героя) към мелодията „Полетът на чучулигата” на Джордже Енеску и детската песен „Сладкопойна чучулига” с автор на текста Цоньо Калчев и композитор Панайот Пипков.
* * *
Освен за война и любов „Рана” е роман и за паметта. Приказката, която Сава разказва на Ленка съдържа простата и безспорна истина, че без лична памет няма личностна идентичност. А писмено фиксирана като историческа, паметта има национално защитна роля и това в текста обяснява Димитър Маджаров, герой на творбата и реална историческа личност: „Да се знае. Да се помни. Защото не щем пак да се случва”.
Всяка национална общност има идентичност чрез паметта си за миналото, памет, която се конструира на основата на ценности. Те се създават посредством представите за миналото и неговото оценяване от позициите на морала. За историческата памет литературата (художествена и мемоаристична) е изключително важна, защото тя създава индивидуални характери с индивидуални съдби, индивидуализира разказа за историята като случилото се (res gestae) и предпоставя емпатията на читателите с персонажите на историята така, както историографията като historia rerum gestarum не винаги може. Разбира се, литературата не може да замени историческата наука (историографията). Сериозните писатели, когато пишат на историческа тема, задължително използват документи и историко-научни изследвания. Но и историографията не може да замени литературата.[3] Можем ли да си представим образа на Левски в българската историческа памет без едноименната ода на Вазов и XI глава от неговата повест „Немили-недраги”? Едва ли.
В бележките накрая авторът споделя нещо много важно за разбиране на етоса на книгата. То е болката за липсата на памет, за изличаването през времето на тоталитаризма на паметта за войните за национално обединение. И романът на Захари Карабашлиев „работи” за вписването на славните и трагични години между 1912 и 1918 в българската историческа памет. Прави го с функционалната си идентичност на исторически роман.
В „За произхода и целта на историята” Карл Ясперс пише: „Историята става път към надисторическото. Величието на историята в качеството на предмет на нашето благоговение ни свързва със сфера, която ни въздига над историята” (Ясперс 1994: 279). Величието на историята както на българското участие в Първата световна война, така и на фикционалния герой Сава Сотиров свързват Историята от страниците на „Рана” с нещо, което е над нея – Вечността, идентичност на която е битието на любовта, любовта на човек към човека, любовта на всичко към всичко. Голямата художествена литература на историческа тема свързва своите читатели със сфера, която ги въздига над историята, ако перифразираме мисълта на Ясперс. Към тази сфера отлита на последната страница Сава Сотиров с дошлия от приказния свят на детството вълшебен кон. За да остане земята на живите и паметта за мъртвите. Паметта, в която, както и в Бог, всички са живи.
Цитирана литература
Ковачев, Н. Честотно-тълковен речник на личните имена у българите. София: Държавно издателство „Д-р Петър Берон”, 1987.
Панчовски, И. Библейският възглед за детето. // Духовна култура, 1973, кн. 6 (цитиране по: https://wp.me/p18wxv-74M).
Тодев, И. Захари Стоянов и историческата книжнина за Възраждането. // Летописи, № 7-8, 1993.
Ясперс, К. Истоки истории и ее цель. – В: Ясперс, К. Смысл и назначение истории. Москва: „Республика”, 1994.
Приложение или отклонение от/по темата
В „Бележки на автора” Захари Карабашлиев пише: „Памет за самоотверженост, идеализъм, успех, нравствени и военни подвизи нямаше, тя беше подменена с преданост към Партията и към една чужда държава (СССР). Неудобните истини бяха забранени и забравени или подменени с лъжи, а образованието в продължение на четиридесет и пет години довърши останалото. (Не знам дали това не продължава в някаква форма и до днес)”.
Авторът на „Рана” безспорно е прав. И думите му провокират размисъл по въпроса: ако е ясна причинността на забравата през епохата на социализма, защо е толкова семпла, ценностно недостатъчна паметта за това славно и трагично време днес, в демократична/посттоталитарна България? В настоящия текст обаче искам да засегна друг въпрос.
Каква е паметта за националнообединителните войни непосредствено след техния злочест Ньойски край?
Какво помнят за войните 1912–1918 тези, които ги преживяват, които оцеляват? Паметта не е само спомен за нещо, което е минало, тя е и морална поука от него, морален дълг към тези, които с жертвите си съграждат етоса на това минало време. Такава е „добрата памет”, „справедливата памет”, ако използваме понятията на Пол Рикьор.
Паметта за жертвите във войните за национално обединение изисква, като морален дълг към тях, останалите живи участници в събитията да не позволяват националното разединение през 20-те години да стигне до кървавите вакханалии на септември 1923 и април 1925, в които, ако от националноидеологическа гледна точка има разделение на, условно казано, добри и лоши, от морална гледна точка няма. Всички са лоши.
Паметта, която е просто знаене на факти от миналото, а не морална оценка, която генерира дълг към мъртвите и живите, е квазипамет. Такава е паметта през 20-те години за войните от предходното десетилетие. Тя не е „добра памет”, „справедлива памет”, истинска памет… защото истинската памет за единението в тежките години на войните за обединение не би допуснала да се стигне до гротесковия, чудовищния разлом в българското общество през третото десетилетие на най-кървавия век в човешката история. Потресаващ символ на този разлом за мен е една съпоставка баща – син: полковник Анастас Янков и майор Коста Янков.
Анастас Янков е опълченец, участник в Сръбско-българската война, войвода на ВМОК, борец за освобождението на Македония. Вазов му посвещава стихове. На 19 октомври 1903 г., две години и половина преди да загине в бой, македонският Гарибалди, както го наричат, записва в книгата на Рилския манастир една молитва, част от която ще цитирам:
Светителю отче Иоане!
Дай на македонските борци, твоята желязна воля и както ти сред бури, молитви и пост доказа на българското племе, че търпението, смиреността и молитвите довеждат смъртния человек до съвършенство и го приближават до Бога, така и ние ратниците за свободата на Македония да добием Твоята воля, търпение и смиреност и да продължим трудната ни задача – освобождението на злочеста Македония.[4]
Коста Янков е храбър български офицер, воювал и в трите войни от 1912 до 1918. Тесен социалист, а след войните комунист. Той е главен инициатор и организатор на атентата в църквата „Света Неделя” на 16 април 1925 г., който убива около 200 души, сред които 25 жени и деца, 12 генерали…
Каква е паметта му за времето на Балканските войни и Първата световна война, е реторичен въпрос…
[1] Личното и фамилното име на главния герой символично са свързани със съдбата, която сюжетът му отрежда. Името Сава е от евр.-арамейски произход и означава старец, дядо. Значението му е пожелателно – да дочака дълбока възраст, да стане дядо. Името Сотир е от гръцки произход и означава спасител, покровител (Ковачев 1987: 160).
[2] Трагично иронично е преплитането на сюжетните линии на Сава и Доро, духовно сродни и никога несрещнали се очи в очи (на война хората се убиват един друг и без да виждат лицата си). Доро убива Сава, без да го познава, и съчувства на скърбящата за смъртта му Елиза, без да знае, че именно той е убил годеника ѝ. Какъв по-впечатляващ символ на абсурдната аморалност на войната, която уеднаквява всички хора, независимо дали са добри или лоши, превръща всички в убийци! Както пише Доро в последното си писмо до Йон: „От тази грозна война, в която влязохме отвсякъде така различни, ние всички излизаме еднакви – убийци или мъртъвци. В най-добрия случай ранени, но завинаги”.
[3] Показателно е какво пише Илия Тодев за значението, което имат „Записки по българските въстания” за вписването на възрожденската епоха в историческата памет на българите: „З. Стоянов успява да придаде на своята версия за възрожденската епоха тайнствената сила, излъчвана от религиозните светини и да внуши на съвременници и потомци чувство за дълг и вина към миналото. С това възрожденската епоха бе поставена вън от досега на науката – положение, което до голяма степен се запазва и днес” (Тодев 1993: 196).
[4] Цитирането е по Библиотека „Струмски” – https://strumski.com/biblioteka/?id=1330
