Надя Шобаш
Малцина биха могли едновременно да се посветят както на прагматичната, така и на творческата страна от натурата си. Виден общественик, юрист и бивш политик, но и човек на изкуството, поет и мислител – това е Илко Димитров, който умело насища произведенията си с равни дози разум и душевност. Поезията му често задава трудните, но така необходими въпроси, извежда на преден план екзистенциалните теми, касаещи човешкото битие, живота, смъртта, търси смисъла на съществуването и мястото ни във Вселената. Неслучайно писателят твърди, че творчеството му „не се прегръща леко“, то е колкото прямо и дръзко, толкова и фино поетично, кара читателя да надмогне себе си, да излезе отвъд зоната на комфорт, но същевременно го потапя в свят на красота и съзерцание. Майсторството на Димитров не остава без признание – през 1999 г. печели годишната награда на Сдружението на български писатели за поемата „Паркът“, а десет години по-късно националната награда „Иван Николов“ за най-добра поетична книга на 2009 г. с поемата „Продавачът на конци“. Макар и да не напуска руслото на философската поезия, с новата си стихосбирка „Веднъж през август“ писателят сякаш се „заземява“, обръща поглед към злободневното и изправя огледало пред времето, в което живеем.
Съвсем уместно, отражението в това огледало, а и отправна точка за проблематизиране на съвременния свят в стихосбирката, се явява именно нейното заглавие. „Веднъж през август“ препраща към пагубните събития от август 1914 г., когато избухва Първата световна война. Жестокостта задейства механизмите на масова дехуманизация и апатия и се оказва символ на едно своеобразно изкривяване на психиката, поврат в човешкото, отъждествен със срив в паметта, отсъствие на повсеместна интроспекция: „…все едно че не се е случило изобщо а и да не е така какво да правим да мрем ли“ (с. 29). Този свят не допуска преосмисляне на поетия път, то бива изтласкано в периферията от дребнотемието и битовизмите. Крахът на моралните устои е крах на самия свят като такъв, в него няма нищо трайно, нищо стабилно, няма и какво да обединява хората – нито духовни водачи, нито герои, големи книги, принципи или цели. Оттук произтича и основната дилема, залегнала в стиховете на автора, а именно – има ли смисъл в подобен свят и ако има, то къде би следвало да се търси.
В „Продавачът на конци“ Илко Димитров бе заявил, че „Бог е знакът за равенство между човека и Вселената“ (с. 18), но във „Веднъж през август“ „онова, с което светът не свършва, а започва непрестанно… Бог не е това“ (с. 14). Вероятно още тук проличава отклонението от характерните за писателя метафизични търсения. Възможно ли е смисълът да се съдържа в онова, което можем да възприемем със сетивата си – „Не поезия, нито философия на тази плажна ивица, където гледам с удивление как се преплитат слънце и вода“ (с. 36) – или пък в думите? За тях поетът е отредил немалко от своите. Несъмнено силата и значимостта на думите са особено чувствителен въпрос във време, в което всеки говори на свой собствен език и не разбира стоящия насреща му. Проблемът за неразбирането не засяга единствено „дълбоките“ думи, нивото, на което е разположен, не е чисто семантично (навярно породено от яростта срещу разума), ами пряко сочи към липсата на общи идеали и духовни ценности. Макар и Илко Димитров да се опитва да убеди читателя, че думите са загубили способността си да променят света, че в днешно време те са „къси и кухи“ и не съдържат „прозрение за смисъл“, със своята поезия, всъщност непоезия и непроза, той постига тъкмо обратното.
Въпреки явната критика към съвремието, съдържаща се в стихосбирката, авторът далеч не разграничава себе си изцяло от изобразеното – „…пиша за баналността на злото, без да знам колко зло имам в себе си“ (с. 30). Той използва както ирония, така и самоирония като траен похват в поетиката си; виден пример е нагледно будещата недоумение поема „С учението на Буда убих една оса. Издание 2004 година, меки корици“ (с. 48), която е препратка към интереса на поета към източните философии, вероятно и интересът му към философията по принцип. Освен това Димитров неведнъж е отнасял своите собствени думи към редиците на „кухите“, наричайки ги „брътвеж напълно излишен и дразнещ“ („Изчезване на времето“, 2021), или е коментирал своята неконвенционална поетична форма – „…не е ясно дали това, което четеш сега е поезия или не е поезия, а е нещо друго“ (с. 41). В творчеството му не присъства маниерност, то не поставя прегради между себе си и читателя. Както може веднъж да провокира с неподправена откровеност или парадоксален изказ – „… ставаш, все едно че те е нямало, преставаш да те има“ (с. 13), така друг път рисува вълшебни картини в съзнанията с изящество – „Игра на атоми в пелена от светлосенки“ (с. 38).
Независимо от преобладаващо песимистичното звучене на „Веднъж през август“, стихосбирката завършва с накъсано, непълно, но ярко и плътно напомняне – за добротата, за надеждата и красотата, които ни заобикалят навсякъде, стига да поспрем, за да ги забележим. А смисълът? Той е пътят обратно към човешкото – да разкажем един на друг приказките си за живота, да тръгнем заедно рамо до рамо в деня на изпитание.
Илко Димитров, „Веднъж през август“, изд. „Аквариус“, С., 2023
