Стефан Иванов
Първо си помислих, че това е въпрос за писане. И си помислих, че ще ми е лесно да отговоря, да, тези и тези книги, например „Моята лична борба“ на Карл Уве Кнаусгор и „Приказка без край“ на Михаел Енде. Първата заради това, че от автобиографията, травмата и баналното се създава романова поредица, сравнима с „По следите на изгубеното време“, но която чувствам още по-близка от света на Пруст. Другата, защото е дар в името на фантазията, не, сгреших – на Фантазията и на стремежа да бъде опазена тя от Нищото, което поглъща територията и творенията ѝ. Едната книга ми помогна да преоткрия себе си и живота си, другата ми показа, че думите имат сила да създават и лекуват, да вдъхват живот – думите не правят единствено неща, а много повече. Да, бих искал да съм написал тези книги. Ще разгърна отговора си, ще го направя пространен, аргументиран, ще подчертая удоволствието от писането. Но не е толкова просто.
Помислих си още малко над въпроса. Не ми се струва, че става дума единствено за писане. По-скоро става въпрос за четене, за четене и слушане. За удоволствието и смисъла от тях. Пиша това, докато навън е тъмно, слънцето още не се е показало, лежа в леглото и се възстановявам от Ковид и от нелепа контузия на крака. Бебето ни спи, неговата майка също, ослушвам се, за да не ги разбудя. Още преди да се роди, му четяхме стихотворения и по половин или една страница на глас от това, което ни беше в ръцете и пред очите в тези дни. Като се появи, продължихме. Наясно съм, че това, към този момент, не може да му достави удоволствие, не му носи нищо друго може би освен още една порция на ден от човешкия говор, с който най-много е свикнал.
Но скоро ще дойде друг етап. И си го спомням ясно. Помня импровизираните приказки, които майка ми ми разказваше в тъмното преди лягане. Бяха за едно делфинче и семейството му. Затварях очи и го виждах как плува в мрака под водата, как прави това, което майка ми описва. Чувствах се по същия начин и когато баба ми в Котел ми разказваше своите приказки. Приказките ѝ преминаваха в разкази за баща ми като малък, после баща ми ми разказваше свои истории, после слушах грамофонни плочи, започнах да гледам филми, баща ми ми четеше „Приказки от хиляда и една нощ“, любима ми беше хитрата Далила, започнах да се заслушвам и в касетките и в музиката по радиото.
Първата ми любима песен беше на Сюзан Вега, “Tom’s Diner”, тази, която започва с тананикане, като ми беше тъжно или ме болеше глава, пусках касетката с Жан-Мишел Жар. Неусетно започнах да научавам наизуст текстовете на стотици песни. Знам ги и досега. Песните на „Нова Генерация“, „Депеш Мод“, „Рейдиохед“ и още много други, които пея с пълно гърло, са част от вътрешния ми пейзаж. Така е и с много книги, филми и картини. Важни ми бяха и видеокасетите и кабелната телевизия.
Помня как разгръщах богато илюстрирания „Ерик“ на Тери Пратчет, приключенията на съдията Ди и на Шерлок Холмс, как отварях Ървин Уелш в дълбоко неподходяща възраст или разказите на Станислав Лем и Робърт Шекли, как ненаситно поглъщах книги-игри, писани от български автори под английски псевдоними. Помня панаирите на книгата през 90-те и как с майка ми и баща ми взимаме книги като за година напред, защото книжарници няма. Помня непрекъснатите размени на книги с приятелите на нашите и завистта като видях музикалната, филмовата и книжната колекция в дома на приятел, с който играехме футбол и тенис на маса, но обсъждахме и кой какво чете.
Когато чета, виждам прочетеното, думите действат, създават свят пред очите ми и ставам Дребосъчето, гледам приключенията на Пипи, свидетел съм на разследвания, пътувания, влюбвания и прояви на смелост или подлост, на приятелство и справедливост. Когато бях със счупен крак и бях оставен да пренощувам сам в „Пирогов“, не ме беше страх. Баща ми ме беше послушал и ми беше донесъл сок от ябълка и комикс с Доналд Дък. Гледах картинките, не знаех да чета и си измислях историите и ги казвах на глас. Или можех да чета, но исках думите да са други. Тогава един санитар ми каза да внимавам да нямам трохи в леглото като заспя, защото кошмарите се ориентират по тях, ползват ги за табели и така намират пътя към съня ти. В момента живеем близо до „Пирогов“ и записаният глас в трамвая, когато наближи спирката, звучи в главата ми не като „следваща спирка „Пирогов“, вместо това чувам „бебешка спирка „Вихрогон“. Ще ми се аз да съм го чул така за пръв път, но това идва не от моя слух, а от слуха на майката на сина ни.
Срещата с книга, песен, филм или картина е като разговор с човек. При това в хубав за него ден, в който се вижда как той свети. И е като общуването – можеш да получиш толкова, колкото дадеш. Някой ти подава ръка, но е нужно да я приемеш, да я хванеш със своята. Ако не положиш усилие, може и да объркаш ръката с клон с бодли или даже да не го видиш и той да те удари по главата. Някой ти дава огън, но можеш и да откажеш да те стопли или да не го усетиш или да мислиш, че имаш температура. Има голяма доза съавторство и съучастничество в този разговор. Четенето е дълбоко личен процес, откровено субективен.
Убеден съм, че книгите се пишат няколко пъти. Веднъж като фантазия и желание от писателите, после като постепенно осъществяване, пласт по пласт, редакция след редакция, процес, изпълнен с протакане и срам, притеснение и паника се движат натрапчиво под страниците. После се пишат още веднъж и всеки път по различен начин – от читателите. Ако този последен съавтор по веригата не се появи, то книгата подозрително прилича на затворена врата, на зазидан прозорец или на хартиен ковчег.
В дома на четенето и в убежището на прочита има различни етажи и стаи. Има всекидневни и мазета, тавани и подземия, градини и тайници в библиотеки. Колкото читатели, толкова и стаи. Книгата единствено привидно е една и съща, тя е различна за всеки.
От малък имам проблем с границите в изкуството. Брат ми ми казваше да не се вживявам толкова, но това само засилваше идентификацията ми. Лесно виждам образите зад думите, бързо потъвам в тях и ги усещам и реагирам силно, понякога по-силно, отколкото в тъй наречената „действителност“.
Да искаш да си написал нещо чуждо, значи да го обичаш. Да забравяш себе си и да се объркваш като при влюбване кой кой е и чие тяло докосваш, когато телата са прекалено близо едно до друго. Чувстваш се лек като светлина. Чуждите чувства стават и твои, думите също, изразите, паразитите, тече обмен на данни, който няма какво да спре, защото е започнало спонтанно и не подлежи на контрол. Не си на себе си. Невъзможно е да се сложи визов режим и внимателна гранична проверка. Сърцето не признава такива ограничения.
Затова и бях Робин Худ, Аладин, Индиана Джоунс, Шерлок Холмс, Том Сойер, командос като Арнолд Шварценегер, костенурка-нинджа, всичките плодчета от анимационния сериал, Терънс Хил, терминатор, Бъгс Бъни, Дафи Дък, Рамбо, Чък Норис, Люк Скайуокър, бях сам вкъщи, Хан Соло, Джеки Чан, Джеймс Бонд, бях нинджа, самурай, Волтрон, детектив, престъпник, киборг, каубой, герой, жертва, отмъстител и колоездач, чийто брат е Кевин Костнър, който играеше Робин Худ от началото на този списък.
Може да се каже, че имах криза на идентичността, но може и да се каже, че така опознавах хората и света с широко отворени очи и не си казвах „аз съм еди-какъв си“, „той е еди-кой си“, не, бях любопитен не само на хартия и избягвах да слагам етикети. Знаех, че една дума не е достатъчна, за да опише даже и стена.
Вживявах се във всичко, което ми се изпречеше пред очите и ушите. Нямаше значение дали чета сам, звучи плоча, някой друг чете на глас вкъщи или гледам филм. Най-много звучаха из стаите „Гуньо Гъсков“ на Райко Алексиев, „Мълчанията на полковник Брамбъл“ на Мороа, откъси от Удхаус и Джеръм и мъдрости за смисъла на живота на Коен Варварина, отрано ми беше ясно, че смисъл има, когато са налични „топла вода, добра жъболекаршка помош и мекишка тоалетна хартия“. Радвах се еднакво както на книги, които вече са минали през ръцете на хората вкъщи или пък случайно съм ги намерил по рафтове и шкафове. Така открих за себе си „Страната на хилядите желания“, „Стъкленият похлупак“, гръцките митове, Хенри Милър и Стивън Кинг. Никой никога не ми е забранявал книги или филми. Казваха ми, че нещо може да е „тежко“, но това не ме смущаваше. Можех ли да го държа с ръце и да не го изпусна, значи всичко беше наред. А дали наистина е било така, кой знае.
Закусвах печени филийки със сладко от боровинки, пиех чай от каркаде, което едва наскоро разбрах, че е хибискус, и си пусках плоча или дърпах пердетата и си прожектирах на стената ленти с картинки и приказки с помощта на странен апарат. Сгушвах се под юргана или одеялото и прелиствах комикси (най-любими ми бяха четирите „Макрокомикса“) и споменатите вече книги-игри. Не четях това, което се четеше в училище (единственото изключение беше „Тайният дневник на Ейдриън Моул“, който по някаква случайност имах вкъщи, а беше и част от списъка с избираеми четива в учебника), не отварях и детските книги, които останалите съученици, най-вече момичетата, събираха в поредици. Опитвах се сам да науча каквото мога за нещата, които ме вълнуваха. От вестници, телевизия, списания и каквото ми попадне подръка.
Ужасно много информация получих от двата тома „Книга на фактите, рекордите и куриозите“ на Дъглас Уейн, който и да е той, ако въобще съществува такъв човек, защото вече мисля, че е колективен псевдоним. Райска градина за детайли и истории, вавилонска библиотека за подробности, имена и заглавия бяха тези две книги. Сигурно съм научил и доста неща от чутото и прочетеното, но не го правех заради това. Просто изпитвах удоволствие.
В книгите се чувствах в безопасност, даваха ми сила, уважаваха ме, не ме обиждаха или подценяваха. Думите и хората зад тях се държаха с мен сякаш сме равни, даже повече от равни. Чувствах се обичан и обичах безусловно. Така е и днес, много трудно може да не ми хареса книга или каквото и да е произведение на изкуството. Това не е заради липса на критерии или вкус, не, и в на пръв поглед най-невзрачното има нещо ценно, във факта на съществуването му има достойнство, даже и да е грозно или глупаво. Затова и години по-късно преведох, колкото можах, „Бележки към определeние на идеалния читател“ на Алберто Мангел. Затова и на въпроса „Коя е книгата, която бих искал да съм написал?“ бих отговорил така – всички, които съм прочел, защото ги обичам, приятели са ми и семейство, вдъхнали са ми живот и съм им дал от своя без да се замисля. И бих дал отново и отново.
