Ивана Хиткова
Карлине чакаше да чуе променливото, едва ли не противоречията на една история. Странно, че хората разказват винаги по един и същи начин. Сякаш всичко наистина се е случило точно така. А всъщност – на нея ѝ се струваше – има сто възможни версии на една история, и всички са еднакво истина и неистина.
През 2022 г. на български език се появи романът „Неясните очертания на света“ (изд. „Аквариус“). В края на същата година германската писателка от румънски произход Ирис Волф гостува в София и очарова българските си читатели с харизма и ерудиция. Нейната история за паметта, системата, корените и промените привлече внимание още с излизането си през 2020 г. и спечели множество литературни награди в немскоезичното пространство. Но всъщност тази книга заслужава тепърва да бъде четена – не толкова заради отличията, колкото заради важните теми, които засяга. А благодарение на блестящия превод на Виолета Вичева можем да се насладим на стила, ритъма, синтаксиса и изобщо на магическия език на Ирис Волф, пълен с паузи, заклинания и поуки. Препрочитането на Ирис Волф точно сега е също начин да се подготвим за най-новата ѝ творба – Lichtungen (Klett-Cotta Verlag, 2024) – която излезе на немски на 13 януари и която като читатели очакваме с надежда на родната литературна сцена.
„Неясните очертания на света“ е деликатен и свръхпоетичен роман, който вплита лични и колективни травми от миналото и настоящето. Роман, който едновременно говори и мълчи за времето и междучовешките отношения, за общностите, за селата и градовете, за границите и държавите, за разликите между вътрешен и външен свят. Седемте глави ни потапят в отделни микроразкази, които са част от сложна семейна хроника. Чрез деконструирането на голямата история, недоизказаното и смяната на перспективата успяваме да осмислим страховете и копнежите на няколко поколения. „Неясните очертания на света“ е книга, пропита с мълчание. Оглушително мълчание. Сериозността на случващото се стои между многоточията и фрагментите, между потока на съзнанието и отделните гледни точки, между преплитащите се сюжетни линии и ретроспекциите, между множеството разкази в разказа и взаимно свързаните съдби. Чрез преливащата палитра от разнообразни изразни средства е постигната невъобразима дълбочина в отношенията на иначе обикновените герои. В уж непринудените диалози и разсъждения се крие неочаквана мъдрост. Недовършените изречения, разбърканите мисли, лаконичните описания на дребни жестове, причудливите (и едновременно с това болезнено реални) образи… тези детайли остават задълго в съзнанието и предизвикват емпатия. Човешки, прекалено човешки характери и случки. Тази книга наднича в тъмното и вади най-болезнените травми. Самота и страхове – от онези, които мислим за съкровени и единствено наши. А всъщност се оказват широко разпространени, общочовешки, архетипни.
Имаше различни видове самота. Тази на планината, която винаги е съществувала. Тази на равнината и на чувството, че си изгубен. Тази на града с неговото безразличие. Има самота на учителската стая, на претъпкания трамвай, на празното жилище. Такава, която е предизвикана от забележки, съпровождани от думи като „никога“ или „винаги“, независимо дали идват от друг, или са самообвинения. Съществува самота като онази, обзела го, след като баща му си тръгна, след като майка му, години по-късно почина и той осъзна: сега вече нямаше никого. Но най-голямата самота от всички е тази на изоставения. Където е имало някого, вече да няма нищо. Всичко да трябва да се измисли наново, как да преживееш деня, какво да ядеш, кой да бъдеш. Човек няма представа каква благодат е да не е изоставен.
Ей така, съвсем деликатно, страхът от изоставяне намира място в разказа на Ирис Волф. На границата между конкретното и несъзнаваното, наред с други демони, извадени от прашасалите кътчета на къщите и душите. Например смъртта като част от света ни, (не)приемането ѝ, неизбежността. Смъртта като лична трагедия, но и като обществен конструкт.
Но след днешния ден идваше следващият, а в него щеше да се намери много по-малко утеха и още след седмица всичко щеше да потръгне постарому, по-малко хора щяха да идват, по-малко внимание, докато в един момент щяха вече да очакват от нея да заживее в онова, което се нарича нормалност. Казват, че животът продължава, а никой не забелязва колко заплашително звучат тези думи. Животът продължава, с него и смъртта, защото във всеки следващ ден Еко нямаше да го има.
Освен към вътрешните метаморфози, романът поглежда и навън. Всяка една от вечните теми – любовта, смъртта и свободата – в тази книга преминава през общото, през общественото. Дори най-интимните страдания са описани така, че да ни припомнят нашата принадлежност към група: от малката семейна общност до политическата система, от близостта между двама души до невидимата връзка с градовете, селата и всичките им обитатели. Неусетно, понякога неосъзнато, колективното съществуване оказва влияние върху дълбоко личните радости и тревоги, върху начините, по които мислим, говорим, действаме… и дори върху начините, по които мълчим. С промяната на средата се променят и характерите на хората. Но понякога границите, ценностите и разбиранията на общността, която ни е формирала, (о)стават завинаги част от нас. Изобщо целият роман ни връща към Джон-Дъновата мантра, че човекът не е остров, вътре в себе си затворен и човекът има връзка с континента. Че има невидими нишки между хората и местата, между общото и индивидуалното, между пространствата, които обитаваме физически, и онези въображаеми кули с безкрайните коридори в умовете ни. „В Банат тази чуждост я нямаше и Лив си мислеше, че може би всеки си има своето място. Някои хора трябва да заминат, за да го намерят, а други, напротив, никога не биха го намерили, ако заминат.“ Върху крехките мостове между колективно и лично е наместена и темата за паметта – докато четем, неколкократно се питаме дали нашите спомени са реални, дали са изцяло наши, дали знаем изобщо някаква истина за себе си и заобикалящия ни свят, откъде идват убежденията ни и можем ли да си вярваме… Разбира се, тези въпроси нямат правилен отговор. Родовата памет често определя нашите истории, страхове и недостатъци. Романът разсъждава и над незапомненото – понякога именно забравата защитава от травми, които не можем да понесем; а друг път ни обрича да повтаряме минали грешки.
Нещо може да ти бъде разказвано толкова често и образно, че в даден момент вече да имаш чувството, че ти самият го помниш. Някои истории се разказват отново и отново, контекстите се обновяват, изплуват непознати значения и така, с всяко повтаряне, историите се променят, непрестанно, незабележимо. Добавят се детайли, други се изпускат. На някои места нараства неопределеността, нещо все повече се изплъзва, докато бъде напълно забравено. На други споменът става все по-ясен, все едно гледаш през прозрачно стъкло.
В книгата успешно си съжителстват свои и чужди спомени и съмнения, цикличност и свободна воля, митология, психоанализа… А насред всичко това се намесват реалиите на прехода между тоталитаризъм и демокрация.
Историческият контекст, привидно поставен на заден план, всъщност играе главна роля в „Неясните очертания на света“. Флорентине, Самуел, Ханес, Ника, Бене и Карлине почти не говорят за смяната на политическата система, бедността, емиграцията и омразата. Но веднага разбираме, че животите им са предопределени от социума и традицията, от порядките и двойствеността на другите, от чуждите желания и собствените им заблуди. А когато директно биват назовани подобни неща, макар уж между другото, се появяват онези изречения тръни, които се забиват надълбоко в умовете и трудно могат да бъдат извадени оттам. „Оз стигна до извода, че просто всичко е измислица. Всяка система е продукт на въображението. Тая работа с религията, футбола, комунизма.“ Ирис Волф успява да синтезира философски трактати или цели политически концепции в съвсем къси абзаци. Удивителен е начинът, по който бива предаден ужасът на съветския режим – чрез оригинални метафори, недвусмислени символи и кратки, точни заключения. „И Флорентине, и Ника забременяха през лятото. Но Ника не искаше друго дете. Инжектира си някакво лекарство, което даваха на кравите, и умря в болки след три дни. В болницата отказаха да я лекуват. В Народна република Румъния нямаше аборти.“ В Народна република Румъния обаче има дракони и подземия, които наяве и насън преследват хората. Има и страх – спотаен, дълбок и нестихващ. Страх, който съвсем естествено става част от ежедневието, част от съществуването, част от самите хора. И всеки знае какво трябва и не трябва, в тази реалност съседите и сънищата са изключително опасни. Интересно е, че романът демонстрира ненавист към системата, но не и към хората. Към отделния човек авторката е състрадателна. В голямата картина индивидът е едновременно палач и жертва, стражар и апаш, травмиран и травмиращ другиго. Макар да е от по-младо поколение писателки, Ирис Волф се опитва през фикцията да разбере някак си Homo Sovieticus и като своите предшественички, занимаващи се с темата за комунистическия режим, се фокусира върху историята на чувствата, върху отпечатъка и раните, нанесени от политическото. „Тази страна поддържаше ред, в който беше много трудно да се вярва (ако изобщо някой вярваше). Въпреки това настояваха, че това е обективната действителност. А всъщност не съществуваше ред, който да не може да бъде заместен от друг.“ Ако в съветските републики все пак проявяваме известна категоричност в изброяването на забрани, лоши практики и ограничители на щастие, то в демокрациите няколко десетилетия по-късно не сме в състояние да откроим с точност механизмите на терор. Откриваме обаче същите хора – объркани, травмирани, нещастни. В тази книга, занимаваща се с взаимодействията между човек и система, не се пропускат недостатъците на нито едно общество.
Оз си го обясняваше по следния начин: защото имаше всичко, човек можеше да демонстрира кой е или кой иска да бъде както чрез притежания, така и чрез отказа от такива. И защото имаше толкова много, нещата трябваше да се вършат едновременно – джогинг, докато буташ детската количка, телевизия, докато разговаряш с гостите. Затова пък тук никой не стоеше пред къщите. Не си ходеха неканени по домовете, не се викаха едни други навън без основателна причина, просто така, за да си поговорят. От всичко имаше по много, а от едно нещо твърде малко – време.
В последните глави от романа си даваме сметка, че всяка общност е строго несъвършена. Семействата и държавите са далеч от перфектни, каквито сме и самите ние.
Чрез своя усет към езика, съчетан с хуманитарно образование и безспорен талант, авторката създава книга, доставяща удоволствие на няколко нива. „Поривът да отграничиш нещата едно от друго съществува само в езика – мислеше си Лив, когато една вечер лежаха на леглото и слушаха музика. Докато ти се случват, преминават едно в друго. Непрестанно.“ Почти скрито, без натрапчива претенция за елитарност, Волф вплита (в иначе дълбоко личния сюжет) въпроси, с които учените и писателите се занимават от векове. „Говореха, че Желязната завеса е разкъсана, и Бене се замисли колко естествено хората живеят в метафори. Дори нещо, десетилетия определяло живота на милиони, можеше да падне, да се разкъса, и той се питаше дали метафорите прикриват, или изваждат на показ преживяното. Ако бяха говорили за него по друг начин, дали щяха да го изживеят различно?“ Метафорите, по които живеем; връзката между реалността и езика; разказването на истории като първоизточник на света; (не)истинността на спомените; предаването на травма през поколенията… Ако решим да се занимаваме с тези интелектуални предизвикателства, откриваме дилемите на Казандзакис, Ницше, Чоран, Фройд и кого ли още не. А ако се опитаме да сближим Ирис Волф с нейни съвременнички, може би ще я поставим до Габриела Адамещяну, Андрея Расучану или Марион Пошман. Но сякаш най-смислено е да оставим настрана контекст, автобиографични елементи и препратки и да се отдадем на удоволствието от четенето.
„Неясните очертания на света“ е книга терапевт. Показва ни, че не сме сами в страданието, но и предупреждава – нашите избори имат значение. Учи ни, че сме едновременно част от сложна обществена система и част от себе си. Невъзможността, ограниченията и битовизмите съжителстват с емпатията, обичта и ярките индивидуалности в един свят на парадокси и заблуди, на големи страхове и малки постижения. Бягства, чувство за вина, едновременно желание за принадлежност и забрава. Изкривената обич е единствената възможна в объркания свят, съчетаващ близостта и апатията, достойнството и низостта, границата между нас и другите, нашите собствени и чуждите слабости… Книгата терапевт не дава готови решения, не заема страна, не си позволява да съди. Тя спазва дистанция, но и поема отговорност. Без „твърде много „редно е човек“ и „ние трябва“. Който говори от името на другите, е измамник, беше чел у Чоран. Поетът е длъжен да казва „аз“. Поетично, отговорно и честно Ирис Волф пресъздава светове от първо лице, с техните несъвършенства и баналности. Тези светове са едновременно красиви и плашещи, а бъдещето е следствие от неясните очертания на минало и настояще.
Ирис Волф, „Неясните очертания на света“, прев. Виолета Вичева, изд. „Аквариус“, 2022
