Елвира Николова
„Обсадата на Кришнапур“, втората книга от „Имперската трилогия“ на Дж. Г. Фарел, е сурова, неприлична и злорада. Нейната острота прозвънтява в особената, евфемистична тоналност на безжалостната сатира, поразяваща със своята бодлива, но безкрайно сладостна духовитост. Макар и писана през 1973 г., тя би се харесала на хората с изострена чувствителност към трагикомичното, откликващи на неизбежния провал и разпад на обществото и цивилизацията, дефинирана като норма, ред и закони, подобно на декадентите от края на 19. век. С други думи, със сърдечност, замрежена под измамно съчувствие, проникнато от сардоничното убеждение, че краят е близо, а общностните догматични утвърждавания в същността си представляват единствено смешен фалш, лицемерен триумф на едно грандиозно безсмислие. Защото идеите – плодните семена на прогреса, облагородяването и одържавяването, произхождат не от друго, а от посредствената утроба на човечеството, което е преди всичко физиологично, тленно, твърде самоуверено и крайно самомнително.
Романът е замислен около реалните събития по време на Индийското въстание от 1857-58 г. срещу Източноиндийската компания, избухнало в близост до Делхи, а оттам и в други точки на Индия. Въстанието е известно още като Сипайския метеж, Голямото въстание и Първата война за независимост. Сипаите са професионални пехотинци от армията на Моголската империя, чийто заник е именно през 1858 г. Но сипаи са били зачислявани и в европейските армии в Индия – както във френската, така и в тази на Британската империя.
Тук именно е заключена проблематичността на разказа – любимата на Фарел тема за чупливостта на всевластния левиатан, за монументалното поражение на самонастанилата се, самопровъзгласила се за суверен и гуверньор колониална империя, опитваща се да си присвои господство над чужди нации и територии. Подобно на „Вълнения“, първата книга от трилогията (прев. Владимир Молев, изд. „Кръг“, 2022), в „Обсадата на Кришнапур“ (измислен град в Северна Индия) става дума за поетапното телесно и концептуално разпадане на една монолитна символна архитектурна цялост, както и на хората, които я обитават. В първия случай това е хотел „Маджестик“, във втория – резиденцията на Компанията заедно с окръжаващите я сгради. Но в „Обсадата“ символите се разрояват до безкрайност. Те са толкова много и така заплашителни в своята калейдоскопичност, подробността на алюзиите е главозамайваща, а в демоничните си игри с драмата авторът, колкото и трудно да е за вярване, несъмнено надминава постигнатото във „Вълнения“.
Резиденцията е средището на цивилизацията сред царството на неверниците и диваците и както се полага, е задръстена с безброй материални и нематериални нейни проявления и не всички са особено смислени, защото през 1857 г. множество заблуждения все още обитават имперското пространство във викторианските глави на британските поданици. От друга страна, помещенията на зданието, съградено най-изкусно и внимателно, очертават плътно пространство на висока култура, напредък и окциденталност с наличието си на произведения на изкуството и занаятите както от времето на Ancien régime, така и от Световното изложение в Кристалния дворец в Лондон (1851). Но от средата на романа насетне Фарел започва да ги разнищва, да отнема от висотата им и да ги третира като обикновени предмети, лишени от всякаква прагматичност в критичната ситуация на физическо оцеляване по време на нападение и заплаха от смърт. Те не са в състояние да опазят ненакърнен ореола си нито от атаките на външните сипайски врагове, нито от вътрешните турбулентни разкъсвания на самите си създатели – европейците. За съжаление, оказва се, блясъкът на мебелите и твърдата, лъскава като диамант броня на добродетелите на Стария свят не са достатъчни да послужат за неуязвимо градиво на могъществото и надмощието на цивилизацията. Но нима деликатният дух на образования човек не е проникнал изцяло в нейните вдъхновени основи? Защо при това положение той да не оплоди и невежите си васали по същия благотворен начин?
Конфликтът в романа е впримчен в два угнетителни въпроса: дали цивилизацията има реализация в една по-примитивна земя, от една страна, и доколко тази цивилизация е цивилизована всъщност, от друга. Ще намери ли прогресът благодатна твърдина сред масата от местните диваци и доколко облагородяването като висша цел оправдава насилственото си налагане върху тях? А дали – и тук гледната точка заема изцяло интроспективен ракурс, чиито координати Фарел конституира великолепно – цивилизованите ще оцелеят след сблъсъка със самите себе си? Това постепенно, настойчиво и лукаво настъпление срещу „западността“, макар и проницателно и остроумно, е разтревожващо. Изглежда така, сякаш смисълът на всичко е поставен под неуморната нихилистична атака на някой злокобен антихрист. Обществото често е прицел на авторовата ирония, присмех или пренебрежение, но никога масивното и изобилно тяло на Империята, като идеен принцип, носещ консервативния кръстоносен отпечатък на извечността, не е било тълкувано толкова темпераментно и от подобен ъгъл на съмнение. Но тези писателски крайности, разцъфнали в кулминацията на истинска ерес, са съвсем естествени, непринудени и по форма са запазили изцяло една бохемска, приятна и свежа художественост, една лека и облагородяваща романност, която неизменно увенчава финалния облик на всяка добра творба от едноименния жанр.
Антагонизмът в книгата се заражда от характерната за британците предубедена рефлексия за себе си като за по-висша нация и раса. Едновременно с това обаче действителните културни и материални предимства и богатства на европейската цивилизация, утвърдени като най-висши духовни скъпоценности още от Античността насетне, оказват силна етична съпротива срещу рушителните посегателства на външните сили. Което не пречи на Фарел безнравствено и систематично да ги обезсмисля и рудиментаризира. Но въпреки неговите усилия част от актьорите в тази катастрофична пиеса устояват на създателя си и макар и унизени, до последните си сили защитават онова, в което вярват.
Както във „Вълнения“, така и в този роман Фарел работи с острите гризвания на фарса, за да постигне пълна и недвусмислена сериозност на повествованието. Той застрашава митологизирания облик на една от най-могъщите империи, като показва крехкостта и уязвимостта ѝ, атакувайки поданиците ѝ чрез техните личностни недостатъци и заблуждения. Империята е поставена извън ядрото си и по принудата на географската отдалеченост недвусмислено се слива с представителите си в далечния индийски субконтинент. Същевременно обаче, за да се уплътни посланието, в контрапункт на техните интелектуални или нравствени липси е утвърдено значението на храбростта, целеустремеността и неотстъпчивостта. Но тези последните са все дребни индивидуални достойнства, които често трудно изкристализират сред лепилото на незнанието или заслепението и които някак несръчно и самоцелно противодействат на общата неспособност на Империята да бъде истински епитом на онова, в което се е себевъздигнала. По ирония на съдбата именно тя е тази, която едва не изяжда децата си.
Но конфликтите и разломите в романа далеч не се ограничават с този. Множество собствени илюзии се оказват разрушени (въжделения, бранени цял живот). Други герои претърпяват нравствено пречистване (принудително преминаване от непрактични стремежи към прагматични умения). Някои стават жертва на собственото си твърдоглавие и тесногръдие и падат покосени от убежденията си (оказали се, разбира се, парадоксално неверни). Трети променят положението си въпреки наложените им от обществото обструкции (макар и оцелели от битката в унизителен и окаян вид). Големите публични въпроси за религията и науката също са обект на конфронтации и полемики, поляризирани от високомерната радикалност на егото и фанатизма. Освен всеобщо крушение на всевъзможни орнаментирани аксиоми, по-безвкусни от арогантните спекулации на някой невеж пророк, в книгата има и отместване в силовата динамика на отношенията между обитателите на резиденцията, което обезсмисля всички доскорошни правила и традиции.
Жанрът на трилогията е постколониална литература, но Фарел винаги обръща особено внимание на вътрешния живот на героите си, които, освен с външните обстоятелства (винаги пищно и крайно) и с останалите (често дребнаво и ad hominem), влизат в сблъсък и със себе си. Изненадващо, но бунтовните сипаи представляват аморфна маса, една безлика, но многочислена тълпа, която дебне извън стените на резиденцията и която няма нито имена, нито идентичност. Сблъсъкът на цивилизациите е изцяло заключен във вътрешността ѝ, в интимните преживявания, съждения и отклик на личностите, които я населяват. В крайна сметка войната е между самите тях, единомислещите, парадигмите на ултимативната истина, методично утвърждавана във вековете на интелектуален и естетичен (над)национален възход.
Посоките, в които се развиват действащите лица, постепенно се усложняват, докато не се постигне литературна наситеност чрез психологично детайлизиране. Фарел е в пълен контрол на своите герои, подлага ги на големи изпитания, в които ги принуждава да достигат до големи низини, но и до високи върхове според собствените им способности, подозирани или не. Те по традиция са, разбира се, амбивалентни – имат благородните си черти, но същевременно са и твърде посредствени, елементарни и порочни или слаби по свой начин. Съвсем естествено и непринудено различните полюси съжителстват в една личност: поетичната прозорливост – с наивността, голямата ученост – с невероятната глупост, силният характер – с дребнавите желания. Броят на участниците в романа е голям, подробностите около тях – също, но тази пищност на сюжета не тежнее; не е нито самоцелна, нито излишна. Метафори, символи и простор на фантазията създават ярки, запомнящи се образи от различни социални прослойки – наместниците на управлението, заможните, съпругите, военните, духовниците, лекарите. Богатството от случки, опит, биографии и стремежи създава съвършения разказ, който се движи върху любимата граница на всеки литературен хедонист – тази между смешното и трагичното. Особеното е, че преминаването между двете крайности става мигновено, понякога в рамките на едно изречение и именно тази светкавичност прави стила на Фарел изненадващ и забележителен. Историческата фикция е тъкмо такава: започва своя път от внимателно проучени реални отправни точки, върви в една определена посока, набелязана от автора (чието „послание“ в случая дори обхваща три романа), притежава изобилие от реалистични и непресторено изглеждащи, но форсмажорни по своята художествена пластичност обстоятелства и личности. При всичката дефинитивност на проблематиката на „Обсадата на Кришнапур“ трудно е да се заяви с пълна убеденост дали става дума за комедия, или за трагедия. Тази несигурност носи заряд, който поставя читателя в положение, изобилно от впечатления, емоции и в последна сметка, удовлетворение. Дори го излага на риск, при който нетърпението може мъничко да отнеме от удоволствието от четенето – нежелан, но несъмнено съблазнителен парадокс, вътрешно присъщ белег на качествения роман.
„Обсадата на Кришнапур“, спечелила „Букър“ през 1973 г., излиза на български език благодарение на изд. „Кръг“ (2023) в изкусния превод на Владимир Молев. Абсурдността на случващото се, разнопосочността на детайлите, мелодичният, почти поетичен синхрон между смешното и зловещото, изобилието на историчността, проникнато от находчивата умозрителна прецизност, която черпи своите сили от литературното безстрашие на Фарел, – всички тези мащабни капризи, които в действителност представляват едно от най-ключовите качества на оригиналността на този писател, оформят многоликата пищност на романа и утвърждават мястото на трилогията в редиците на най-добрите англоезични книги на 20. век.
Дж. Г. Фарел, „Обсадата на Кришнапур“, прев. Владимир Молев, изд. „Кръг“, 2023
