Росица Чернокожева
Покойният ми съпруг Вихрен Чернокожев писа навремето: „Смехът е мярка за свобода!“. И тази свобода, тази освободеност почувствах в книгата с фейлетони на Владислав Христов. Свобода в избора на темите, свобода в изказа, свобода в гражданската ангажираност, позиция и актуалност. Владислав Христов може от всеки повод, от всеки житейски и емоционален случай да разкаже хумористична история. А за това се иска талант, бърз рефлекс и усет за смешното. Една от отликите на тези смехотворни истории е актуалността. И така, както гласи изразът на Фройд – „нанизани на шнура на времето“, тези истории като че съставляват една „краткосмешна история“ на нашето съвремие, като книгата на един от най-интелектуалните гласове на нацията ни Николай Генчев под псевдонима Никола Веранов. Тук е мястото да кажем, че хуморът на Владислав Христов е в най-добрите традиции на българската смехова култура. Например във фейлетона „Кето промоция“ авторът казва, че двете героини като че си партнират и разменят форхенд и бекхенд. Моите асоциации ме отведоха как двете воюващи фамилии във Вазовите „Чичовци“ си разменят словесни шрапнели. Тези словесни изкази са и като отделните импровизации, кореспондиращи си в джаза. И това ражда незабравими ситуации и персонажи. Героите на Владислав Христов са носители на такива характерни черти, че авторът спонтанно ще възкликне чрез думите на друг герой, като Ян Хус на кладата „О, свещена простота“. И ако желанието на г-жа Иванка Пирдопова да е модерна и в крак с времето е израз на тази Sancta Simplicitas, искайки да се сдобие с кето козунак, какъвто видяла по телевизията, че е омесила премиершата, то изобретателността на героя от „Лохатрон 9“ е трагикомичен. Той изобретява дечипизатор. Това е собствено изработен и приспособен от две плоски батерии за стенен часовник уред, който уж е антидот на всеки, който е имал неблагоразумието да си сложи ваксина по време на пандемията. Така за сетен път осъзнаваме, че от трагедията до комедията има само една крачка. И авторовият смях става антидот на параноята и конспиративните истории, които се ширят и битуват в народностното съзнание. В писането си Владислав Христов е лаконичен, но и перфектно точен в характеристиките на героите си. Ето началото на фейлетона „Коледа на колела“: „Иван Лампов беше от тези пословични стипци, които съчетаваха в себе си не само скъперничество, но и големи дози инат. Особено любими му бяха заяжданията с електроснабдяването. Няколко дни преди коледните празници Лампов отказа да си плати сметката за изминалия месец“. Така почти измисляйки перпетуум мобиле, главният персонаж в тази история върти педалите на старото си колело, за да захрани крушката в стаята, свързвайки безброй части на една абсурдна инсталация. Героите в „Мед от оси” стават емблематични и чрез изключително характерните си имена: производителят на банички е Баничаров, неплатилият си тока герой е Лампов, бившият лесничей е Йордан Смърчов, пациентът, който се обръща към „Бърза помощ“, е Оцетов и т.н. Много мъдрост и смях лъха от тази неспирна и неизбродима находчивост, която блика от ежедневните идеи на героите му. Това са своеобразни Хитърпетъровци, извадени и изтупани от патината на времето, възкръснали в новите условия на нашето време. Няма да сбъркаме и ако кажем, че те са братовчеди на Остап Бендер и превръщат лимона, който животът им предоставя, в лимонада. Иска ми се да кажа колко богат е диапазонът на смеха на Владислав Христов: от леката насмешка, през снизходителния присмех, от ситуационния хумор, та до сатиричното ужилване. Затова неслучайно книгата се казва „Мед от оси“. Чета тези фейлетони винаги когато трябва да се измъкна от житейска ситуация или депресивно настроение като Барон Мюнхаузен за косите. Бях на премиерата на „Мед от оси”, когато Владислав разказваше за поводите за някой фейлетон, за посланията чрез образите на героите, за идеите, които съвремието ни поднася или натрапва, за рефлексията на читателите. Той истински се забавляваше, когато, там в залата, отново преживяваше моментите на творческия процес от създаването на тези фейлетони. Смееше се от сърце и неподправено на тези отново създадени хумористично-сатирични ситуации, които се съживяваха пред публиката. И за сетен път почувствах и разбрах едно основно нещо за твореца въобще – че ако не живееш с това, което пишеш на белия лист, ако не гориш в него, ти не си истински. Напомняше ми дълбоката свързаност на Чудомир с неговите „нашенци“. Героите на Владислав Христов също са си посвоему „нашенци“, в днешно време и при днешните обществено-социални условия. И той ги обичаше и бе близък с тях, с онази снизходително-приятелска усмивка на добротворството. Дали това ще е диалогът, който ескалира между клиент, който иска класическа пица „Маргарита“, и прелюбезната продавачка, която всячески иска да експериментира, да прибави като бонус и други продукти („Класическа „Маргарита“) или телефонен разговор, който звучи трагикомично между пациент и приемащите на телефон за „Бърза помощ“, който ще изчака да е петдесети по ред, за да получи помощ („Ол инклузив“) – всичко това звучи хем класически традиционно, хем новаторски оригинално. Фейлетоните на Владислав Христов са като една представителна извадка на социалния ни живот. Харесвам и точните му, недвусмислени заглавия. Той не се побоява да нарича явленията с истинските им имена. Фейлетонът „Увековечаване на глупостта“ отново ни връща към отколешна патологична мания – където и по света да отиде българинът да увековечи „с чертами и резами“ (на старобългарски) я името си, я любимия си футболен отбор. Ето началото: „Често обичам да казвам, че ние, българите, сме пишеща нация. Не, не става въпрос за литература, макар че и там имаме доста „писатели“ на глава от населението. Иде реч за развихрилата се през последните години мания да оставим следи от нашето съществуване на всевъзможни места“. Така българското писмо се мъдри на Колизеума, Мемориала на мира в Хирошима, в пещерата „Магура“ и… вече и по фасадите на жилищните кооперации, с увековечени фамилиите на домоуправителите. Наистина – да се смееш или да плачеш. Ще употребя едно клише. Всъщност светът не се ли върти около няколко основни клишета: раждане, любов, смърт. Но там е и смехът. Да, на много от историите на Владислав Христов се заливаме от смях, но там някъде отдолу прозира и тънкият пласт на тъгата, на трагикомичното. Неслучайно театралните маски са две – трагичното и комичното изражение. Сещам се за израз на Фройд: „нашата фасада“. Зад фасадата на изражението на лицето ни, изразяващо усмивка, ако се вгледаме, понякога очите са много тъжни. Затова фейлетоните в „Мед от оси” носят онова катарзисно пречистване, откъдето и болката ще просветлее. Това е една светла тъга. Дойде ми на ум отново за традициите в хумора. Хората на моята възраст сигурно си спомнят как през 60-те години на миналия век в малък град край река, излизайки на разходка в Градската градина в неделния ден, пространството се огласяваше от своеобразни високоговорители с хумористичните сценки, изнасяни от най-добрите ни комедийни актьори под познатото име „Костадин и Миладин“. Да, можем да наречем тези спомени носталгия по отминалите времена. Но Владислав Христов виртуозно владее фабулата, градирането на ситуациите и апогея на комичния ефект в рамките именно на тези високи образци в комедийно-сатиричното ни творчество през годините. Друг похват в тези така талантливо създадени фейлетони е неочакваният край и противопоставянето на характери и ситуации. Ще завърша с най-важното – авторът има „рентгеновото око“ да прониква през телесното до духовната тъкан и да достигне до оня скелет, който ни крепи и в най-трудното – хумора!
Владислав Христов, „Мед от оси“, изд. „Ерго“, 2023
