Анастасия Дилова
Ние се втурваме в Космоса, подготвени за всичко – тоест за самота, битки, мъченичество и смърт. От скромност не го изричаме на глас, но понякога се мислим за страхотни. В същото време съвсем не искаме да завладяваме Космоса, искаме само да разширим Земята до неговите предели. (…) Ние не търсим никой друг, освен хора. Не са ни нужни други светове. Нужни са ни огледала. Не знаем какво да ги правим въпросните светове. Стига ни този едничкият, а и той ни засяда на гърлото.
От самото зараждане на научната фантастика като жанр наблюдаваме един и същи мотив, присъстващ във всяко произведение – непознатото като враждебно. Интересът на земляните към Космоса и алтернативните светове, които той крие, бързо се превръща в разкриване на зли кроежи от страна на извънземните създания, подготовка за отбрана и в крайна сметка желание чуждите планети да бъдат превзети, а извънземната раса – поробена или унищожена от човешката. Другото, чуждото, извънземното е задължително видяно като враждебно, плашещо, натрапващо се, обикновено притежаващо свръхестествени способности, които би могло да използва срещу хората. Удивително е как човечеството, имащо толкова малко познания за Космоса на този етап, успява все пак да го изрисува в толкова негативна светлина, без да осъзнава, че всъщност този страх от непознатото се явява проекция на самото него – на хората, чиято многовековна история е опетнена до черно от войни, предизвикани от същия този страх. Хората се страхуват от това, че извънземните същества може да започнат да се държат като самите тях. И това прозира по страниците на научната фантастика.
В „Соларис“, възродена в нов превод и нецензурирана версия от изд. „Колибри“ през 2021 г., Станислав Лем до голяма степен изменя този мотив, преплитайки го с историята на пребиваването на Крис Келвин на планетата Соларис. Повествованието е извадено от всякакъв времеви и пространствен контекст, тъй като липсва датировка или дори информация за това какъв е по народност Крис и това създава особено чувство за универсалност и четимост във всеки момент от историята. Той попада на станцията на Соларис – планета, за която по-късно научаваме, че е изследвана с години дотолкова, че соларистиката дори присъства като предмет за изучаване в земните университети, в които има и реалистични макети на космическата база, в които младите космонавти могат да се обучават. Читателят не получава нищо наготово и се чувства също толкова объркан, колкото и Крис, който заварва станцията в пълно безредие – останали са само двама изследователи на борда, Снаут и Сарториус, а неговият научен ръководител д-р Гибарян е загубил живота си при мистериозни обстоятелства. Заедно с Крис читателят се опитва да разплете нишките на всички странни неща, които се случват на станцията, докато за помощен материал той използва многобройния резерв на библиотеката на станцията и чете различни соларистични трудове, позволявайки и на читателя да се запознае с чудатостите на планетата. За разлика от повечето научнофантастични творби, тук липсват извънземните същества в класическия им вид – Соларис е всъщност ненаселена планета. Тя притежава две слънца, синьо и червено, които са своеобразен еквивалент на деня и нощта, и океан, който изглежда има собствено съзнание и е основният обект на изследване във всички научни трудове за планетата. Всички тези изследвания обаче се сблъскват с редица проблеми и задънени улици по отношение на разгадаване загадките на океана, тъй като той докарва изследователите до лудост – всеки, пребиваващ на станцията, не може да издържи на халюцинациите, причинени от голямата безформена течна маса. Такива халюцинации получава и самият Крис – още на втория ден от пребиваването си на планетата той започва да вижда съпругата си Хари, която би трябвало да е мъртва, но на Соларис тя е жива, пълнокръвна, истинска и на практика неразрушима. Именно поради тази причина в историята на соларистиката океанът е третиран като един грамаден враждебен свръхинтелект и всички изследвания са в посока на това той да бъде усмирен, опитомен или в краен случай – унищожен. Експериментите са безуспешни, защото океанът отказва да реагира на всеки опит, дори на агресивното инжектиране с радиоактивни субстанции. Докато не се появява Крис Келвин и не преобръща не просто хода на историята на соларистиката, а и научната фантастика в класическия ѝ вид.
Ключовото в „Соларис“ е, че Станислав Лем много добре играе с мистерията – колкото и много информация да е предоставена за устройството на планетата, читателят все пак не може сам, преди края на книгата, да отговори на въпросите, които изникват както в неговата, така и в главата на Крис. Читателят през цялото време е заставен да изгражда хипотези, за които да търси доказателства в поведението на Хари или в поведението на останалите герои, които са не по-малко мистериозни. Нито един от неговите въпроси всъщност не получава отговор и причината е в това, че той търси сходни ситуации в минали научнофантастични творби, но трудно би могла да се намери книга, подобна на „Соларис“. И затова краят е едновременно толкова изненадващ, но и безкрайно логичен, и смея да твърдя, променящ перспективата на цялата научна фантастика, създавана до този момент, че и след това. Изчел всичката соларистична литература, участвал във всички експерименти, хрумнали на Снаут и Сарториус, опитал се да унищожи Хари, прехвърлил всички възможни отговори в главата си, Крис стига до една-едничка мисъл, която преобръща цялата история – Какво ако непознатото всъщност не е враждебно?
Соларис е един наистина красив и изкусно написан роман. Всеки детайл в конструирането на историята, заедно с умишлено липсващите парчета, е поставен на точното място и е изпипан с майсторската ръка на човек, изградил цяла планета, която сякаш изниква от хартията, както симетриадите изникват от океана на Соларис – величествени произведения на изкуството, които съществуват само няколко минути, колкото да покажат на гледащия ги красотата на непознатото, а след това да изчезнат завинаги. За разлика от симетриадите, Соларис ще е винаги тук, между кориците на книгата, носейки същото послание, и ние, читателите, ще можем винаги да протегнем ръка към червения океан, а той да ни отвърне подобаващо.
Станислав Лем, „Соларис“, прев. от полски Лина Василева, изд. „Колибри“, С., 2021
