Разговор с Христина Чопарова
Христина, Вие сте активно практикуващ журналист с тотална слухова загуба. Вашето журналистическо образование ли Ви стимулира да подпомогнете общността на нечуващите хора със създаването на специализирания сайт „Ние ви чуваме”?
В развитите държави нечуващите хора отдавна са реализирани във водещи професии и в области като журналистика, право, медицина и наука. Обикновено са от тежко чуващата и оглушала култура, но говорим за страни с по-висок праг на приемане и отношение към различността. У нас все още е прецедент и се приема като куриоз, че може да има нечуващ журналист. Отношението обикновено е с уклон към драматичното, не върху постиженията. Все пак по-важно е което правиш, то прави теб. Медицинското образование и опит като зъботехник и дентален асистент ми даде и първите контакти с нечуващи. През 2007 г. обаче направих необичайния (според мнозина) избор да запиша журналистика във ФЖМК към СУ „Св. Климент Охридски“, профил „Печат“. Година по-късно вече бях хоноруван репортер в гражданска медия, която не оцеля дълго във времето. Пишех за социално значими и чувствителни въпроси, вземах интервюта. Всъщност, откакто се помня, аз все пиша нещо – дневници, стихове, писма. Сайтът се появи през 2009 г. като отговор на острата необходимост от платформа, в която да е широко застъпена проблематиката на хората с различни слухови дефицити. Да бъде техният глас, но и мястото, където наистина да бъдат чути. Така се появи и името „Ние ви чуваме“, с домейн www.repporter.com. Двойното „pp“ е умишлена грешка по хрумване на тогавашния ни администратор, което направи уебадреса ни разпознаваем и запомнящ се. Отначало „Ние ви чуваме“ бе просто блог, който с времето се разрасна. Статиите в сайта днес са над 750, разпределени в 26 рубрики. Когато се появи, беше арена за битки с Тишината. Днес „Ние ви чуваме“ е единствената у нас специализирана медия, която от 15 години остава вярна на целта си да бъде място без агресия и мост за свързване на чуващия и тихия свят. За всички тези години изминахме много път, имаше промени в екипа и техническата администрация, но най-вече се променях аз. През годините бях главен редактор на списание и англоезичен пътеводител, сътрудник на вестници, редактор на книги, коректор, медиен експерт, рецензент. Паралелно за „Ние ви чуваме“ водих разговори с медицински и образователни специалисти у нас и в чужбина; поддържах контакти с хора от трите културни групи нечуващи, с жестови преводач-тълкуватели. Присъствах на международни конференции, кръгли маси в НС, бях акредитиран репортер в ЕП в Брюксел. Caйтът отразява този опит чрез разнообразни статии. Дaлeч cъм oт миcълтa, чe сме покрили вcичĸи тeми. Но това е пространство, където всеки е добре дошъл, а чрез фейсбук страницата, групата и вайбър канала ни сме достъпни както за нечуващите хора, техните близки, така и за широката общественост. Искрено се радвам за доверието към нашата медия и че е полезна на всички, които повече или по-малко имат досег с Тишината.
С какво е полезна дейността на сайта? Превърнахте го в сдружение с нестопанска цел в полза на нечуващите хора. Промени ли това неговите цели и фокус?
През 2012 г., само година след дипломирането ми, по време на първата ми командировка дама с кохлеарен имплант ме спря, за да сподели колко е важно всичко, което правя. Реших, че визира работата ми във в. „Тишина“, за чийто редактор и коректор бях привлечена от СГБ. Но тя спомена „Ние ви чуваме“, а после ме прегърна и се разплака. В този именно момент за пръв път осъзнах какво означава сайтът ми за хората, които не чуват. Днес публикациите му имат между 100 и над 10 000 прочита, което е гаранция, че в него всеки открива по нещо. Твърде често са ни плагиатствали във времето дори от водещи наши медии. Радваме се обаче, че коректната ни терминология и лексика все повече намира масов прием и употреба. Считам за меродавни познанията си, които са плод на над 30 години личен опит и на над 15 като журналист. Тези дългогодишни комуникации с нечуващи бяха извор на много наблюдения, идеи и авторски проекти. Като медия обаче ние нямахме толкова широк обхват на действие, колкото бихме имали като организация, за да бъдем по-активен участник в обществено-политически и културен аспект и да превръщаме идеите си в инициативи и събития.
Затова през 2022 г. се учредихме като сдружение – Национален център за алтернативна комуникация „Ние ви чуваме“. Обстоятелството, че вече сме юридическо лице, не промени фокуса на нашите цели и задачи. Въпреки че сме млада организация, имаме солиден опит със събития, свързани с култура и изкуство, в които с удоволствие участват нечуващи хора от всички културни групи: литературни четения с осигурен жестов превод, Обща национална изложба на художници със слухова загуба; първия по рода си Открит урок по български фолклорни танци за нечуващи; и най-после, мащабната инициатива „В търсене на звука“ заедно с етнофотографа Асен Великов – музикални фотосесии с фолклорни инструменти и нечуващи модели. От снимките направихме фотоизложба с 28 пана. Тя бе открита в София в градина „Кристал“ през миналата година, получи покана и от Регионален етнографски музей – Пловдив, където гостува близо два месеца. Имаме покана да я представим и в Мюнстер, Германия, което предстои.
Като сайт, но и като сдружение ние сме изразявали също остри несъгласия, свързани със Закона за българския жестов език. Този закон бе приет главно заради изпуснати срокове, с недостатъчно покрити необходимости и многократно преувеличена численост на нечуващата общност у нас. Законът не дефинира точно трите културни групи нечуващи и техните изразни средства, за да става ясна необходимостта от жестов език. Нещо повече, законът отиде твърде далеч, премахвайки валидни квалификации на жестовите посредници като тълкуватели и овластявайки Глухи лица да бъдат преводачи – все абсурдни ситуации, които не биха се променили само с козметични промени. Този закон даде възможност на некомпетентни хора да демонстрират експертност, каквато не притежават, и да засищат меркантилните си интереси чрез езика на знаците, който не е техен и не е присъщ на тяхната култура.
Като човек със слухова загуба от сравнително късна юношеска възраст Вие сте в състояние да прецените от двете страни евентуалните заблуди и стереотипи, на които са обект нечуващите хора. Какво установихте от първо лице?
Носител съм на три култури – чуваща, тежко чуваща и оглушала. Идвам от чуващо семейство и при мен слуховата загуба е придобита след инцидент и последващо лечение на травмата с ототоксичния гентамицин. На 15 години се отказах от слуховия апарат, от което остатъчният ми слух намаля до почти тотални граници. Чета по устни, без значение на темпоритъма на събеседника ми, а с жестов език си служа само ако ми се налага да общувам с хора, които предпочитат този начин на комуникация. Основните заблуди и стереотипи, на които често са обект нечуващите хора от страна на широката общественост, се дължат преди всичко на непознаване и неосведоменост. Това предоставя благодатна възможност за всякакви спекулации и манипулации, които – като в прозорец на Овертън – с времето започват да се възприемат като нормални, макар да не са. Преди всичко основните заблуди са две: че всички нечуващи са глухи и че всички си служат единствено с жестов език. Главната буква в „Глухи“ е доброволно избрана от носителите на жестовия език по света като индикация за принадлежност към знаковата култура. В английския език с deaf се обозначават всички нечуващи, и затова по липса на друга дума те са решили да се изписват с главно D, което в наш превод е „Глухи“. Намирам за твърде некоректно законът ни да ползва дефиницията „глухи“ за всички нечуващи, след като терминът се отнася само за малобройна култура сред тях.
Нужно е да се прави също разлика между хора с вродена слухова липса и с придобита слухова загуба. Не съществува регистър и някакъв инструментариум за установяване на точната численост на всяка културна група, но се приема, че най-разпространени по света са тежко чуващата и оглушалата, защото при тях загубата на слух се придобива поради масово типични за съвремието фактори – заболявания, травми, медикаменти. Вродената липса на слух е генетична и по-рядко срещана, и Глухите по света са по-малки общности. Затова е абсурдно да се тиражират цифри от порядъка на „около 120 000 глухи в България“. Кой, кога, по какъв начин и критерии ги е изчислил? Удобна от гледна точка за приемането на закон цифра, но тотално невярна и заблуждаваща за нашата страна. Много е важно да се познават нечуващите култури и техните начини за комуникация и идентификация, в противен случай се получават недоразумения и неловки ситуации, а в немалко случаи – затвърждаване на стереотипи, което е пречка за образователната и трудовата реализация на нечуващите хора.
Какво е поведението, което чуващ трябва да има към нечуващ, ако иска да му съдейства? И има ли посока, в която самите нечуващи трябва да проявят повече активност?
Преди всичко е нужна готовност да си съдействат, да обединят познанията и културните си преимущества. Тишината е невидимо състояние, което си проличава едва при общуване. Един чуващ човек се ориентира по видимите маркери – събеседникът е тежко чуващ, ако носи техническо средство, и следва да му говори по-високо; оглушал е, ако чете по устни и тогава е нужно по-отчетливо да се изразява или да му пише; Глух е, ако общува със знаци, почти не артикулира думите и има аграматична реч, тогава е нужен жестов език. Самите нечуващи, от своя страна, често се притесняват да споделят за състоянието си именно заради съществуващите стереотипи. От значение е как презентират своята култура и доколко чуват, защото първосигналната реакция на чуващ при среща с нечуващ е да повиши регистъра на тона си, което не е работещо при оглушали и Глухи лица. Освен това негативно конотирани термини като „слухов проблем“ издават отношението на самия нечуващ към състоянието си, – щом за него е проблем, ще бъде проблем и за околните. Комуникация не се случва обикновено поради това, че всяка от страните се притеснява доколко би била разбрана и приета, или по липса на приобщаващи условия.
Има ли стереотипи и заблуди в жестовата комуникация? Кога и къде е нужен жестов език и жестов посредник?
Жестовата комуникация замества думите в говоримата, но за жалост, в никой от знаковите езици по света, както и у нас, не съществува точно съотношение дума – жест. Основната заблуда, която съществува и масово се утвърждава за жестовия език, е, че той е дословен превод на говоримия. Всъщност най-голямата му характеристика е, че тълкува. Затова навсякъде по света жестовите посредници се наричат тълкуватели (sign language interpreters), тъй като тяхната роля е основно на посредници на натурално (потомствено) Глухите хора, чийто език е естествен (или native) жестовият. Натуралните Глухи действително имат доста самобитен речник. Техният език е лексикално беден и аграматичен. Той възниква в потомствено Глухи среди и служи единствено за междуличностна комуникация. В говоримия български език има 250 000 единици (по данни на БАН), докато жестовият е само около 5000 (по речници на СГБ). При това, за жалост, той не се обогатява с нови жестове, а които днес се употребяват в хода на комуникацията, обикновено са заемки от чужди знакови езици, което оспорва доколко става дума за българска знакова система. Лексикалната бедност на жестовия език е причината речта на Глухите да е опростена и да предпочитат да им се опростява чрез тълкуване по-сложната терминология, за която няма жестов аналог. Ето защо жестовият език предимно тълкува, а превежда само там, където има знаци за думите.
Аграматичността е другата му особеност – т.е. неправилната граматическа постройка на речта и липсата на свързващи елементи в нея. Обяснява се с обстоятелството, че в потомствено Глухите семейства гласовете не се чуват, не се използват, и оттук хората нямат познание за граматическите правила. Разбира се, в хода на образование и общуване във времето на Глухи с чуващи и тежко чуващи са се появили и жестове за части на речта, което обособява нова форма на жестовия език – калкиращия. „Калка“ значи дословен, така че този вид жестов език е по-близък отговор на говоримия национален и не е аграматичен. Той именно би следвало да се употребява за образователни цели, но за съжаление, Глухите не го предпочитат. Не е дефиниран и в закона. Лексикалната бедност и аграматичност на жестовия език го правят неприложим за системата на средното и висшето образование, тъй като той може да превежда единствено в най-базови граници и лексика, с която боравят началното и предучилищно образование. Понеже в човешката памет остава първият усвоен език, ако това е жестовият, то детето ще има аграматична реч, дори да бъдат положени усилия впоследствие тя да се коригира. Това е причината много чуващи родители на Глухи деца по света да са против образованието с жестов език, тъй като той не само аграматизира речта, но и не стимулира четене, правопис и правоговор. Иначе звучи екзотично и предизвиква интерес за овладяване.
Жестовите посредници са обикновено хора с многогодишен опит, които идват от Глухи семейства (т.нар. КОДА деца), или са посветили години на жестово и артикулативно подпомагане на нечуващи. Като преводач-тълкуватели те притежаваха удостоверения, подобно на шофьорските, позволяващи им посредничество в области с различна сложност. Днес законът е отменил това, а нечуващи лица със съмнителни езикови умения и компетенции изпитват и издават удостоверения на чуващи професионални посредници със солиден опит. Това е аналогично на ситуацията университетски професор да доказва компетенции пред студент със степен бакалавър. На професионалните жестови посредници законът отне квалификацията „тълкувател“ – най-характерната особеност в тяхната дейност. И точно защото им остана само званието „преводач“, то въвежда в масова заблуда, че с естествен жестов език действително се превежда всичко. Колкото до нечуващите лица, те могат да са само „препредаващи тълкуватели“, понеже ползват за опорна точка аутокю или чуващ суфльор-тълкувател. Това дори е регламентирано в етичните кодекси на професионалните знакови тълкуватели по света като професия, подпомагаща тяхната. Само у нас такива нечуващи се лансират като самостоятелни преводачи в публични събития и дори в медии.
Въпрос на пари ли е интеграцията на нечуващите в обществения живот?
По-скоро на взаимно желание. За да се случи интеграция, трябва да е налице интерес от страна на нечуващите хора да пребивават и взаимодействат със среда, която е гостоприемна към тях. За съжаление, нито една обществено-политическа или културна среда, нито онлайн платформи за услуги днес не е пригодена за улесняване комуникацията с нечуващи хора от трите културни групи. В 21. век все още липсва приобщаваща архитектурна и жизнена среда, субтитри, технологични решения. Смея да твърдя, че България, макар да се нареди вече сред държавите, които легализираха в националните си законодателства езика на знаците, има неработещ Закон за жестовия език и е много далеч от всякаква интеграция на нечуващите хора. Самите те също са много далече от степента на образованост, каквато имат например младежи със слухови дефицити в други държави.
Нека дам пример. Като репортер на едно международно събитие у нас, през 2013 г. ми се наложи да взема интервю от чуждестранна младежка делегация. Бяха петима млади хора, представители на европейска студентска организация. Не можех да разчитам на осигурено от домакините жестово посредничество, нито владеех тогава жестов език. Разреших затруднението, като обърнах програмата на събитието и започнах да пиша в бялото поле въпросите си на английски. Младежите бяха във възторг, че ще ги интервюира журналист, при това нечуващ. Бяха от различни държави, английският не бе роден език на повечето от тях, но те имаха уменията да пишат на него, при това граматически правилно. Наблюдавах мултилингвализъм, комплекс от говорими и писмени езикови знания и умения, етична съобразителност. При това от хора, общуващи основно с жестов език. Бях просто възхитена от тях! Почти по това време бе проведен по-ранен експеримент в СГБ, в който на петима произволно избрани Глухи млади хора бяха дадени листчета с написани най-простички думи. Помолени бяха да прочетат думата и да покажат жеста, с който биха я изразили. От петима трима не успяха даже да прочетат думата. Стана ми безкрайно тъжно. Тези младежи бяха чудесни и бързи с жестирането, но не умееха да четат. Не разбираха прости думи. Как биха общували с друг език, дори чужд? Как можех да общувам с тях за книги, за литература, за каквото и да е? Ако трябваше да им взема интервю по същия начин, дали биха разбрали въпросите ми, написани на чист български?
Днес съставителите на Закона за жестовия език лобират да го въвеждат в системата на висшето образование: академична среда с достатъчно сложна лексика и терминологии, за които няма жестов аналог. Липсват жестове за думи като „иманентен“, „пропедевтика“ и др. Те не могат да бъдат преведени, могат да бъдат обяснени, но колко време и с колко от наличните жестове ще бъде нужно за това в условията на динамично преподаване? Колко жестови посредници ще са нужни в рамките на един академичен час, след като на всеки 20 минути е нужно да се сменят по двама? Какво бъдеще и интеграция могат да имат хора, които са монолингви, владеят само един (знаков) език и очакват всички да го овладяват заради тях? Колко Глухи реално записват висше образование? По наши наблюдения това не се случва или е твърде рядко. Могат да си го позволят и често биват пропускани „по милост“. Висше образование записват повече лицата от тежко чуващата или оглушала култура, тоест точно тези, които не се нуждаят от жестов език. По света има специализирани квалитетни учебни заведения, като например университета Галодет, световен лидер в образованието за нечуващи, където е широко застъпено обучение с жестов език. Има и орални училища, чийто брой по света расте, където жестовият език, обратно, е тотално изключен, а в тях се преподава по устна методика, за да развиват тежко чуващи, оглушали и Глухи деца своя говорен и слухов потенциал, правопис и култура. У нас, при три специализирани училища в страната, е нелогично да се въвежда жестов език в масови университети, понеже Глухите се нуждаят от по-бавните темпове; няма достатъчно професионални жестови посредници и най-после, това не е език, който превежда, а е само подпомага усвояването на говоримия. Жестовият език винаги е бил разговорно средство, но не може да бъде основен инструмент в учебния процес просто защото няма лексикалния капацитет за това. Хората обаче не знаят това. Не, интеграцията не е въпрос на пари. Парите са средство за постигане на цели, но тези цели следва да бъдат насочени към създаване на подходяща приобщаваща среда, в която има решения за всички култури нечуващи, съобразени с техните присъщи и предпочитани средства за комуникация.
Как могат да са от полза технологиите? Може ли те да заместят жестовия превод и изобщо човешкото посредничество?
Смятам, че не само могат, но и в редица ситуации е желателно. Аз не съм против жестовия език, дори използвам по време на пресконференции и публични събития т.нар. „артикулативен превод“, който е микромимическата част от езика на знаците. С други думи, чета по устните на посредника. Разбира се, дори тогава е невъзможно той да ми повтори абсолютно всяка дума, затова силно предпочитам субтитрите, когато и където това е възможно. Още Джордж Ведиц, човекът, който направи видеозапис на първата реч с езика на знаците, бе казал, че докато има Глухи, ще има и жестов език. Това е техният език и винаги ще бъде, но уви, той често не е използван където и както трябва, а законът благоприятства паразитни практики и курсове от неспециалисти. Иначе от години в различни университети по света се разработват аватари с жестов език, които са със съобщителна цел и улесняват достъпа за Глухи там, където не е възможно постоянно да има човешки жестов посредник. Съвременните технологии като изкуствен интелект могат да решат въпроса с достъпността за тежко чуващи и оглушали лица с въвеждането на субтитри в реално време, които да текат на екран. Това вече го демонстрирахме на миналогодишния Софийски международен литературен фестивал в НДК, когато благодарение на Иванка Бойнска, чрез софтуера SubtitleNext бяха субтитрирани три културни дискусии на живо. Убедих се, че технологията успешно се справя с дословното предаване дори на най-незначителните възклицания и вокални изражения, а именно това е нужно на нечуващия човек, за да присъства пълноценно в диалог, който не му е достъпен по акустичен път. Технологиите няма да изместят изцяло човешкото посредничество, защото винаги ще бъде нужен човешки оператор да коригира технически грешки, да общува интелигентно и емоционално, а не само да предава. Но главното е, че транслирането на реч в текст не е толкова ново като технология, за да не може да бъде имплементирано в културни събития или приложено в академични условия. Изключително сме благодарни на проф. Георги Вълчев, ректор на Софийския университет, за проявения интерес по темата и с радост очакваме развитие. Намирам, че точно това е начинът, по който може да се случи интеграцията, защото ще се създаде благоприятна среда, от която всеки нечуващ може да се почувства част.
Въпросите зададе ДАРИЯ КАРАПЕТКОВА
