Христо Трендафилов
Овехтял и неточен е вече афоризмът на Лец, изречен през XX в.: „Всеки век има своето средновековие“. Оказа се, че именно през XX в. има не едно, а много Средновековия. От 1918 г. насам се вие и вихри с малки паузи Средновековие подир Средновековие: Ново, Дълго, Друго, Въображаемо, Далечно и близко, Забравено, описват се неговите времеви и пространствени измерения, парадигмата на първоосновите му: Елементи, Категории, Мислене, Страх, Катедрали, Интелектуалци, Крале – чудотворци, Мълчащо мнозинство, Нощ, Зима. Почти във всички тези случаи обект на синхронно разглеждане е Западното средновековие, за Византия и изобщо за Изтока бе оставено, с някои по-късни изключения, диахронното изложение.
Ще говорим за Века след 1918 г., когато започна походът на Средновековието за права в Историята. Ала изходният концепт Ново Средновековие има своите идейни предшественици през Романтизма. През 1799 поетът Новалис публикува есето „Християнство или Европа“, където застъпва идеята, че Реформацията и Просвещението са покварили Европа, спасителният път е едно Ново Средновековие и нова, обединена от християнството Европа. В началото на XX в. за Ново Средновековие говори Николай Бердяев (1874–1948). Неговите философски идеи се възприемат и разпространяват бързо, защото изложението им е превалиращо публицистично. Най-напред в „Духовете на руската революция“ (1918) той повтаря известната мисъл, че герои на Достоевски от „Бесове“ и „Братя Карамазови“ подготвят преврата от 1917 г. Ново и проницателно е наблюдението на Бердяев върху функцията на героите на Гогол от „Мъртви души“ и „Ревизор“, дребни помешчици и провинциални мошеници, които съставят болшевистката номенклатура: Чичиков, Собакевич, Ноздрев, Коробочка, Хлестаков. Донякъде те се покриват с героите от студията на Мережсковски Грядущий Хам (1906) – посредствените еснафи, слуги на материалното, които са завладели Запада, овладяват и Русия. Бердяев доразвива тази идея в съждението си за полуинтелигентите като руски предтечи на болшевиките в книгата си „Извори и смисъл на руския комунизъм“ (1937). (В България след Освобождението чорбаджии, кметове, селски изедници и търгаши наследяват отишлите си валии, бейове и кадии, предшестват партийните и комсомолските секретари след Девети и техните превращения подир Десети. Да споменем някои: Кочо Кюскията, Ганчо Косерката, Дочоолу, Данко Харсъзина, Гуньо Адвокатина, заменил кадията, на свой ред е сменен от членове на оргкомитети. Кьоравото и Келепирът остават неизменен обществен идеал.) Ще посочим и две книги върху Средновековието, които са публикувани преди тази на Бердяев. През 1918 излиза „Есента на Средновековието“ на Йохан Хьойзинха, която ще донесе на своя автор световна известност. В нея са разгледани последните и тъжни векове на Средновековието – с богата фактологическа основа и с изящен език. Преведена е у нас през 2002 г. под заглавие „Залезът на Средновековието“. А през 1919 г. в Одеса е публикувана монографията на Пьотър Бицили „Елементите на средневековната култура“. Бицили е един от ярките представители на петербургската школа в медиевистиката, заедно с Лев Карсавин, Олга Добиаш-Рождественская, Георгий Федотов. Дълги години (1923–1948) преподава в СУ, където за 25 години прочита 78 (!) различни лекционни курса. Цитираната книга е преиздадена едва през 1995 и по естествен начин стана част от общия интерес към Средновековието, в съзвучие с нашумялата книга на Арон Гуревич „Категории на средновековната култура“ (1972). Бицили описва в идеален план главните особености на средновековната култура: универсализъм, непрекъснатост на времето, задължителна съотносимост с Бог, йерархия на повтарящи се символи.
През 1924 г., вече като емигрант, експулсиран в Европа с Парахода на философите, Бердяев издава в Берлин книгата „Новото Средновековие“. Преди да мотивира основната си идея, философът подлага на рязка критика западноевропейската цивилизация. Критиката му (продължаваща Херцен и Бакунин) е насочена към позитивистичния XIX век, век на науката, либерализма, демокрацията, конституционализма и правата на човека. Християнството е минало на заден план. Реформацията, Просвещението, Позитивизмът са допринесли за това, но и те ще бъдат заменени от Ново Средновековие, така, както в кръговрата на Природата Денят се заменя от Нощта. Денят е природно – физичен и повърхностен, Нощта е метафизична и дълбинно онтологична. Нощта е автентичният образ на Средновековието, а смяната на човешките епохи е съпроводена с катаклизми. Така е при Старото Средновековие, което сменя обезкървената Античност, като в началото варварството е неизбежно, така ще бъде при Новото. За да разберем феномени като руската революция, трябва да преминем от методите на астрономията към астрологията. Бердяев нарича Тютчев велик поет на нощната стихия и цитира в тази връзка негови стихове:
И бездна нам обнажена;
С своими страхами и мглами,
И нет преград меж ней и нами:
Вот отчего нам ночь страшна!
Долавяме апокалиптичните очертания на Нощта като Бездна и в така озаглавеното стихотворение на Яворов (1901) – поет, когото Владимир Василев нарече Поет на нощта. Нощта като ипостас на Бездната, Смъртта и Отчаянието виждаме още в разтърсващата „Молитва към Богородица“ – ненадмината средновековна поема за Греха от 308 стиха, дело на балканския книжовник от XV в. Димитър Кантакузин. Тя е публикувана през 1901 г., когато излиза и „Нощ“ на Яворов, а безнадеждността ѝ е породена от чуждото иго като наказание. Доминират синонимичните концепти нощ, тъма, ад, смърт и определят общото звучене на творбата, в която се откроява още и Figura etymologica Тъмната тъма избрах, защото тъмен изцяло бях. Или семантичният паралелизъм между смърт, тъмнина и нощен крадец: Смърт в тъмнината кат тат нощен. Бердяев сочи народа, който ще изведе Европа и човечеството към спасението в този хаотичен преход. Впрочем „Европа и человечество“ се нарича студията на княз Николай Трубецкой, издадена в София през 1920 и смятана за уводен катехизис на Евразийството. Спасителят е руският народ и тук философът стои близко до идеите на Данилевски и Шпенглер.
Но от Евразийството Бердяев се дистанцира, както и о. Георгий Флоровски, големият историк на Руската църква и богословие. Книгата на Бердяев е преведена бързо на много езици (13) и гради на автора престиж на дълбок и оригинален мислител. Тя оказва влияние върху еволюцията на идеята за Ново Средновековие. Началото ѝ, макар непряко заявено, може да видим в учредяването през 1929 в Париж на групата от историци „Анали“. Не към събития и личности се насочват те, а към проучване на колективната психология и манталитети. За нас е съществено, че в конкретните си разработки историците от „Анали“ се насочват към теми от Средновековието. Последната значима фигура на групата е Жак льо Гоф (1924–2014), Льо Гоф заема усреднена и привидно неутрална позиция, пледирайки За едно друго Средновековие. По думите на автора това Друго средновековие, което в по-късна книга той определя и като Въображаемо, се разполага между религиозната апологетика и ренесансово-просвещенското снизяване.
Търсенето на едно ако не Ново, то Друго Средновековие, отекна и в Източна Европа в края на 50-те години. За него допринесоха появата и преиздаването на трудове по поетика и теоретична история на древноруската и византийската литература (Лихачов, Аверинцев, Веселовски), на мита (Мелетински), на морфологията на вълшебната приказка (Проп), допринесе и интересът към народно-карнавалната култура, последвал книгата на Михаил Бахтин за Рабле (1965). И през 1972 бе публикувана монографията на Арон Гуревич „Категории на средновековната култура“. В Предговора си авторът разобличава негативите спрямо еднозначно дефинираните Тъмни векове, Dark Ages, и напомня, че през Средните векове се зараждат европейските нации, формират се съвременните държави и националните езици. Едно такова отношение към Средновековието у нас намери израз като повторение и доразвиване на казаното за Западното и като продължение на традиционния интерес към славяно-византийската история и култура (почти всички големи наши историци и хуманитаристи са медиевисти).
В първия случай е забележимо стореното от философа Цочо Бояджиев. Синтез на неговите медиевистични изследвания е книгата „Другото Средновековие. Лекции по културна антропология на Западноевропейското средновековие“ (2021). Обаче най-приносният труд в разностранното творчество на Ц. Бояджиев е неговият смайващ превод от латински на фундаменталната „Сума на теологията“ на Тома от Аквино (XIII в.). Развитието на българската медиевистика е разгледано от Васил Гюзелев в „Апология на Средновековието“ (2004), след като е направено позитивно описание на периода. Авторът е един от малкото, които сочат ролята на Бердяев за поставянето на Новото Средновековие като научен и обществен проблем. Ще укажем и една друга изследваческа насока, Семиотиката на историята, Historia sub speciе semioticaе. Тя получи убедителна манифестация в трудовете на Борис Успенски, анализиращи не само средновековните славянски текстове, светския и църковно-административния ритуал и йерархия, но и явления на изкуството като иконата и олтара (напр. Гентския на Ян ван Ейк).
А интересът към Средновековието не стихва, напоследък у нас бяха публикувани книги с теоретичен характер, които не преливат от бравурни интонации. Това са книгите на Умберто Еко „Средновековното мислене“ (2018) и на професора от СУ и преводач Стоян Атанасов „Средновековието. Далечно и близко“ (2022). В съзнанието се врязва примерът на Еко с невежите монаси, които заличават прекрасни антични поеми, изписвайки върху тях банални и бледи естетически молитви. Издадени бяха наши и преводни популяризации за периода. Популяризациите и обясненията за деца са сигурен белег за изчерпаност и близкия заник на даден научен феномен.
Средновековието. Ново, Дълго, Друго, Въображаемо, Далечно и близко, Забравено. Точно преди един век Бердяев прокламира Новото Средновековие, последва неудържим дефинитивен устрем. И преди някои да възкликнат с оправдано отегчение: Аман! Байгън! – ще заключим сдържано, че за един век и най-оригиналният и интенционално наситен цивилизационен период може да се превърне в сумрачен изследвачески маниеризъм.
