Морис Фадел е доцент по теория на литературата в Нов български университет. Той е автор на книгите „Пол де Ман: опити с невъзможното“ (2002), „Животното като литературна провокация: „анималистиката“ на Емилиян Станев“ (2010) и „Детективи, разузнавачи, Студена война: криминалната и шпионската литература в сравнителна перспектива“ (2021), както и на множество статии и рецензии в литературни медии и научни сборници. Съставител и редактор е на сборника „На път към Хайдегер“ (заедно с проф. Владимир Градев, 2010) и на изданието „Българско стихознание“ от Мирослав Янакиев: книгата, предисторията, отзивите“ (2023). Ръководител е на департамент „Нова българистика“ в НБУ.
Ще започна с един общ въпрос. Две години след началото на войната на Путинова Русия срещу Украйна как преценяваш литературната ситуация в България и около България? Виждаш ли връзка между тази война и литературата? Има ли интересни тенденции в художествената словесност, в писателското поведение, в литературознанието?
Войната на Путин срещу Украйна обслужва както външнополитическите, така и вътрешнополитическите интереси на режима в Русия. Тя е изключителна възможност за милитаризиране и контрол на икономиката и засилване на репресиите срещу инакомислещите. Убийството на Навални е само видимата страна на този процес. Постоянно в Русия интелектуалци се обявяват за „чуждестранни агенти“ (новото име на „враговете на народа“ и „бившите хора“ през социализма) или се затварят. Поетът Артьом Камардин например е пребит и изнасилен с гира в полицията заради антивоенно стихотворение. Този нов тоталитарен режим (мисля, че има всички основания да го наречем така) разкрива определени възможности за разбирането на литературата. Както подчерта в едно свое интервю писателят емигрант Дмитрий Биков, ние сега започваме да осъзнаваме нейното значение. Мислехме литературата за една вече маргинална област в света на дигиталното господство, но не е така. Виждаме обаче, че тя не е просто някаква „част от пазара“ на наслади, а е свързана със свободата на човека и носи опасност за диктатурата. При това опасни са не само текстовете, но и самата личност на писателя. Оказва се, че нашите изследвания върху отношението към литературата по време социализма не са просто занимания с историята, ровене в архивите, а имат връзка с настоящето и ни дават възможност да опознаем спецификата на литературата.
Агресията на Путин срещу Украйна има много ясно влияние върху българската литература. Бих откроил стихосбирката на Йордан Ефтимов „Преди да измият кръвта“. Тук имаме модерна гледна точка към войната. Поетическият аз е разпаднат на множество гласове. Книгата успява да ни покаже различните преживявания на войната – както тези на жертвите, така и тези на индоктринираните от Путиновите клишета агресори. Същевременно в нея голяма роля играе отношението между виртуална реалност и действителност, което е една от важните теми за размисъл, които предлага днешната война. От една страна са оръжията – например знаковите за битките в Украйна дронове, които правят от фронта нещо като видеоигра, а от другата – кръвта и ужасите.
Войната силно трансформира руската литература. Знакови фигури на днешната руска модерност емигрираха, но пък се появи нещо като съвременен соцреализъм, т.нар. „Z-поезия“, която придава литературна форма на Путиновата идеология. Питам се дали и другаде (например в удавяната от путинска пропаганда България) ще се появи подобно нещо.
Неотдавна под твоя научна редакция и съставителство излезе второто издание на книгата на Мирослав Янакиев „Българско стихознание“ – знаменит труд литературоведски труд от 1960 г. Защо именно с тази книга започна новата издателска поредица на НБУ и на департамент „Нова българистика“, наречена „Образци на критиката“?
Книгата според мен е важна, защото с нея започва една радикална промяна на езика на литературознанието. Ражда се език, който се стреми да говори за „самите“ текстове, без да се опира на тяхната социална среда, както повелява разбирането за литература на властващата партийна идеология. Идейно-естетическият анализ, който се налага от режима, бива изместен от вниманието към „материалността“, както бихме казали днес, на литературното произведение. Промяната наистина е стряскаща със своята категоричност. Не става въпрос само за това, че в книгата „Българско стихознание“ могат да се открият постановки, които напълно се разминават с властващите в началото на 60-те години в Народна република България, доктрини, чрез които се мисли литературата. Янакиев прави много повече – той създава цялостно различна теоретична рамка, от която следва методология за изследването на литературата, която никога вече няма да съвпада с тези доктрини. Янакиев не извършва пробиви в господстващата система, той сменя самата система на мислене за литературата.
Нашето издание включва не само самата книга „Българско стихознание“, но и текстове на проф. Янакиев, които я предшестват. Те са публикувани в раздела „Предисторията“ и дават възможност да се разбере как е възникнал уникалният език на книгата „Българско стихознание“. Третата част на изданието, озаглавена „Отзивите“, ни среща с първите рецензии за книгата, включително с два пространни текста на Любен Георгиев, атакуващи текста на Янакиев със стандартното обвинение във формализъм.
Издаването на този том би било невъзможно без присъствието на архива на проф. Янакиев в Нов български университет. Среда за появата на книгата в публичната среда на НБУ създават конференцията „Векът на структурализма“, провела се преди няколко години в университета, и сборникът от нея, осъществени от проф. Васил Гарнизов. Книгата е съвместен проект между департамент „Нова българистика“ (неговата литературноисторическа школа „Д-р Кръстьо Кръстев“), Университетския архив към Центъра за книгата на НБУ и издателството на университета. Не мога да не спомена един факт, който много ме радва: върху книгата работиха студенти от програмите на департамент „Нова българистика“.
Какъв е за теб големият урок на Янакиев?
На представянето на изданието „Българско стихознание“ от Мирослав Янакиев: книгата, предисторията, отзивите“ доц. Маргарита Димитрова нарече проф. Янакиев „визионер“. Мисля, че това е главното при него. Урокът, който ни оставя той, е да не се притесняваме да мислим мащабно, да сменяме парадигмите и езиците, да отстояваме нови подходи към литературата и езика.
Как виждаш да продължи поредицата „Образци на критиката“?
Поредицата „Образци на критиката“, която се открива с „Българско стихознание“ ще продължи с други важни книги не само на българската литературна теория, но и литературната ни история. Част от тях все още не са издавани и ще бъдат публикувани за първи път. Също така смятаме да се насочим и към значими текстове на световното литературознание. Работата по поредицата ще продължи в сътрудничество с архива на НБУ, където има произведения на български литературоведи, които чакат своята публикация.
Ще се изтегля още две-три години назад, за да те върна към последната ти засега авторска книга „Детективи, разузнавачи, Студена война: криминалната и шпионската литература в сравнителна перспектива” (2021). Откъде дойде този интерес?
Формалният повод за замисъла бе участието ми в една конференция, посветена на криминалната литература, в Гданск, Полша. Но всъщност мисля, че цялостното развитие на изследователския проект на департамент „Нова българистика“ „Литературата на Народна република България“ изискваше появата на подобно заглавие. Т.нар. „криминална литература“ през социализма, оказала се и изключително пазарно успешна, не е просто форма на комунистическа „масова култура“. Тя завоюва такъв огромен читателски интерес, защото изразява логиката на социалистическото общество. То е параноидно и конспиративно. Конспиративна е не само официалната политика, която трябва постоянно да прикрива и замаскира от населението важните събития и решения, но и междучовешките отношения. Социалистическият човек не знае кой стои срещу него – доносник или истински приятел.
Оттук е и разбираемо, че съвременният путинизъм е конспиративна теория. „Врагът“ на путинизма – „колективният Запад“ – е конспиративен конструкт, който няма реален аналог. Такъв е и путинският наратив за „войната на Запада срещу Русия“, с който режимът оправдава неуспехите си на бойното поле в Украйна. Както може да се очаква, в Русия наблюдаваме възраждане на доносничеството. Гражданите се приканват да долагат за „предателите“ и „провокаторите“. Новото е, че от таен доносничеството става публичен факт. Ръководителката на уж-независимата „Лига за безопасен интернет“ Екатерина Мизулина „изобличава“ в мрежата хора на изкуството, съпротивляващи се на войната, след което властта се задейства и те биват репресирани.
С теб сме обсъждали подробно тези неща… Но как лаконично би определил разликите между западния и българския „модел“ на криминалния и на шпионския роман?
През социализма криминалният роман е принципно невъзможен. Защото идеологията твърди, че социалистическото общество е най-справедливото в историята. Ако е така, среда за престъпления няма. Престъпленията могат да дойдат само „отвън“, от „враговете на народа“ и „бившите хора“. Ето защо обикновено в деянието на закононарушението в литературата на НРБ има политически елемент. Престъплението не е от ревност, алчност или патология, а се извършва от прикрити неразобличени врагове, от хора, които имат роднини на Запад и им пращат долари или от проникнали чуждестранни агенти. Също така детективът в криминалните разкази на Запад не е полицай или дори и да е такъв, не се ползва от институцията, в която работи, докато разследващият в литературата на НРБ е служител на ДС. Това прави „криминалните“ романи през социализма шпионски. Любопитно е, че те са представяни от критиката именно като криминални. Защото двете понятия са синоними. Казвайки „криминално“, официалната критика има предвид „шпионско“, тъй като „криминалното деяние“ е немислимо във вида, в който го познаваме, а може да се разглежда само като резултат от външен саботаж и терор на диверсантите, който безпокои спокойния сън на социалистическия труженик.
Ти си сред теоретиците, които по никакъв начин не пренебрегват работата с литературноисторическото. Как изобщо днес си взаимодействат литературната история и литературната теория?
Краят на Новата критика в САЩ, в която има отчуждение от литературната история, е ознаменуван с излизането на списанието „Нова литературна история“ (“New Literary History”), което и днес продължава да е значимо и литературнотеоретично, и литературноисторическо списание. Не виждам пречки за взаимодействието между литературната теория и литературната история. Особено днес, когато е очевидно, че универсалистките претенции и на двете полета за изучаването на литературата са неосъществими. Микроисторическият подход, който се прилага в литературната история може да бъде ефективен и по отношение на литературната теория. Още повече че нито теорията, нито историята са „неща“, които прибавяме отвън към литературата. Самото произведение има усет за тях. Освен за своя сюжет то ни „казва“ и какво според него е литературата и към кои други произведения има отношение. Няма как да бъдат отделени литературната история от литературната теория, защото са част от литературата. Би ми се искало да има повече „малки“ литературни истории, съпровождани от „малки“ литературни теории, които да не работят с понятия и схеми, конструирани извън произведенията, с които се занимават, а да търсят присъщите на тези произведения литературноисторически и литературнотеоретични интуиции, с които самите те описват себе си.
Виждаш ли напрежение в разбиранията на различните професионални и академични общности у нас в работата с литературата? В какво се състоят най-съществените разминавания? И къде виждаш възможно поле за сътрудничество?
Като че ли наистина има дистанция между литературните теоретици и литературните историци. Това е до голяма степен наследство от НРБ. Там литературната теория си извоюва известна независимост от идеологическия контрол, което е лукс за литературната история, която няма как да не представя официалния разказ за историята на българската литература. Днешните занимания на литературната теория биха могли да се сторят на историците като малко или повече отделящи се от „обекта на изследване“ – литературата – и отиващи „другаде“ – във философията, социологията, психоанализа. Заниманията пък на литературните историци могат да бъдат оценени от теоретиците като твърде ограничени. Всъщност и двете страни изразяват особеностите на литературата. Тя не е само себе си, а постоянно и друго – история, политика, философия. Трябва да се опитваме да я улавяме в тези ѝ две модалности: на нейното „себе си“ и на бягството от него. Мисля, че най-добрите литературоведски изследвания го правят. Сътрудничеството между различните подходи към литературата е възможно, когато си даваме сметка за нейните специфики.
Как проектираш взаимодействието между университет и литература днес?
Ще отговоря с конкретен пример. Наскоро в нашата програма по творческо писане имахме дипломна защита. При нас студентите завършват не с традиционна дипломна работа, а с литературно произведение. Една от студентките представи обещаващ модерен роман, а започна следването си като човек, който тепърва влиза в литературата. Мисля, че представата, че писателят не се нуждае от обучение, е заблуда. Всички знания, които натрупваме за литературата в университета, всички методологии, които усвояваме, не са излишен теоретичен багаж. Те могат да променят и развиват литературата.
Какво да очакваме от теб в следващите месеци? Книги, акции, проекти?
Постоянно съм въвлечен в различни акции – семинари, конференции, дискусии. Същевременно се опитвам да работя върху книга върху литературната репрезентация.
Разговора води ПЛАМЕН ДОЙНОВ
